„Итака“, Клеър Норт

превод Десислава Сибилова, издателство „Сиела“

„Те, поетите, ще ви разкажат много за героите на Троя. Някои подробности предават вярно; за други послъгват, както при всичко останало. Лъжат, за да угодят на господарите си. Лъжат, без да го осъзнават, защото изкуството на един поет се състои в това, да накара всяко ухо, чуло древните песни, да си мисли, че се пеят само и единствено за него, че старото оживява отново. Докато аз не пея за ничия наслада освен моята собствена и мога да ви уверя: каквото и да си мислите, че знаете за гръцките герои, всъщност нищичко не знаете.“

Историята се пише от победителите. Така е още от Древна Елада, от времето на великите царе, когато боговете са ходели по земята и са решавали съдбите на смъртните. Легендарното, епично, поетично, невъобразимо време на героизъм, подвизи и неземна красота. Та, по онова същото време, и най-нищожният мъж е имал повече власт и от най-високопоставената жена; също както и най-некадърният свободен човек е можел да властва и над най-силния, умен и талантлив роб.

В онази епоха да си царица и съпруга на герой, който отсъства без вест вече 18 години, е невъобразимо трудна задача. Пенелопа е царица, но не може да заповядва открито, защото това би я опозорило, а след това, ако не и още на момента, би струвало живота й. Така че тя действа в сянка, подмолно, с изчакване и хитрост. Корицата на романа „Итака“ е не само красива, но и много умно измислена – в нея се побира целият роман. Пенелопа е съвсем сама. Скромна, непорочна и бяла на фона на черния дворец на съпруга си – защото тя няма нищо свое, всичко е негово. Златната луна зад нея е намек за скрито съкровище – нима има по-голямо съкровище от вярната жена? – но също е намек за пиратите, които нападат острова по пълнолуние. Луната със своята изменчивост и сила е символ на жената, а това е роман за жените, за цариците и робините, за майките и за богините. И още нещо – нишките, които Пенелопа държи с два пръста, разбира се, са същите, с които тъче и разбрида погребалния саван на Лаерт. Но не само – тя дърпа конците на целия героичен, трагичен и срамен театър, който се разиграва в двореца.

„Итака“ е роман за дипломацията, за политическите интриги, за машинации, планирани с десетки ходове напред, за умението да разгадаваш намеренията на врага и да се възползваш от слабите му места. При цялата самонадеяност, с която се отнасяме към древните истории, колкото и версии на митовете да познаваме, колкото и екранизации, художествени и нехудожествени произведения по темата да са минали пред очите ни; пак няма да успеем да отгатнем какво ще се случи тук след отгръщането на поредната страница. Авторката ни превежда през перипетиите с вещина и овладян стил, с познаване на бита, поминъка и традициите в онези далечни земи и времена. Гледната точка обаче е модерна и разкрива онова, което се случва с жените у дома и дори на бойното поле, докато мъжете маршируват към своите победи. Клеър Норт дава глас на безгласните и потъпкваните, поглежда в сянката на бляскавите герои и да отдава почит на всички, които те са пожертвали по пътя си към величието. Подобен подход сме срещали и в други романи – в „Безмълвието на момичетата“ и продължението й „Троянките“ от Пат Баркър например. И двете авторки, всяка по свой находчив и талантлив начин, разкрива неочаквани и безкрайно интересни нюанси в мита.

Образите на богините, които закрилят своите любимки на Итака, са ярко постижение на Клеър Норт. Техните отношения, смесица от враждебност, високомерие и неизлекувани рани в миналото, са като увеличително стъкло, което повдига в мащаб човешките отношения. Древногръцките богини играят същата игра на карти, само имат няколко коза повече в колодата. Амбиции, привързаност, отмъстителност и алчност, сила и находчивост, когато трябва да се съобразят с по-силните от тях.
И може би най-разтърсващите страници от романа са онези, с последната среща на Клитемнестра с децата й. Те са истински урок по царственост. Те показват колко силна може да бъде една жена – толкова, че дори богините да заплачат за нея.