Медия без
политическа реклама

"Реката", която отнася всяка тъга - и донася Европейска награда за литература

Латвийският роман за едно изчезване бе отличен през 2021 г.

16 Апр. 2023МАРИЯ ДОНЕВА

Реката“, Лаура Виноградова

превод Милен Митев, издателство „Колибри“

За Латвия знам малко и не вярвам да съм единствената. Това е една от трите прибалтийски републики. Рекламният клип по повод приемането на страната в Европейския съюз ни показа чиста природа, светли сгради, добро покритие с интернет още през 2004 година. Чувала съм също за Пеещата революция като част от процеса на постигане на независимост от СССР. Избрах в книжарницата „Реката“ точно за да науча нещо повече за тази интересна държава.

Най-забележителното в този роман е не толкова сюжетът – опростен, праволинеен и носещ повече въпроси, отколкото отговори. Атмосферата обаче е завладяваща. През цялото време, дори когато героинята преминава през депресивни състояния, от самия текст струи светлина. Усеща се. Свежест и студ. Латвия е два пъти по-рядко населена от България, при това голям процент от населението е събрано в Рига. В отдалечените места, в селата, в дълбоките гори и по суровото крайбрежие живеят самотни, мълчаливи, твърди хора. Затова пък на около 65 000 km² текат 12 000 реки. Накъдето и да тръгнеш, по-вероятно е да срещнеш река, отколкото човек.

Руте търси своята сестра, изчезнала преди 10 години. В началото на романа ние ставаме свидетели на отвличането на Дина, но не знаем какво се е случило с нея след това, нито защо. До самия край оставаме в същото неведение, в което е Руте, и заедно с нея се вглеждаме във всеки минувач, заслушваме се в шумовете, представяме си как ли се е изменило лицето на изчезналата. Това е състояние на мъчително напрежение без утеха и без край. Детството на двете сестри е било изпълнено с тормоз и безразличие. Те не са научени как да общуват и сега, когато Дина я няма, Руте вече не разбира не само хората наоколо, а и самата себе си. Тя е преводачка, борави умело с думите и умее да пише; наяве и наум всеки ден съчинява писма за сестра си. Въпреки това мълчи, почти не използва гласа си, можe да минат дни, без да размени дума с друг човек. В един момент без особен повод тя тръгва от уютния си дом, без да даде никакво обяснение на обичния си съпруг. Изчезва безследно, скрива се в порутената, първобитна къща на баща си, сякаш за да извърви пътя на своята липсваща сестра, да повтори отсъствието ѝ и така да се опита да се доближи до нея.

В къщата без течаща вода и отопление, сред запуснатата градина, Руте оставя реката да лекува травмата ѝ. Плува в студените води, оставя водораслите да я оплитат, заспива, носена по повърхността. „Тук живеят моите познати риби, а на дъното на реката лежат буци глина. Реката е по-голямата сестра на моето отчаяние.“ „Вчера ми се строи, че реката я боли. Че носи във водите си твърде много мъка.“

Руте събира късчета познание, спомени, истини за своето семейство. Превързва незарастващата рана в душата си със съзерцание, с отглеждане на цветя, с неясен копнеж за топлота и близост.

Детството в нейното семейство, както и в дома на съседите й, по нищо не напомня за рекламния клип, който сме гледали. Насилие, прекомерна дистанцираност между деца и родители или пък осакатяващ свръхконтрол, неумение за общуване, всичко това оставя белези и трудно се поддава на промяна. Земята, водата, студеният кристален въздух запълват пукнатините в личността на Руте, а един пожар слага край на цяла ера в живота й.

Книгата остава в паметта със светлото мълчание, с лековитата природа, с надеждата, че е възможно да преодолеем миналото и да започнем нов живот, по-добър от досегашния.