„Реката“, Лаура Виноградова

превод Милен Митев, издателство „Колибри“

За Латвия знам малко и не вярвам да съм единствената. Това е една от трите прибалтийски републики. Рекламният клип по повод приемането на страната в Европейския съюз ни показа чиста природа, светли сгради, добро покритие с интернет още през 2004 година. Чувала съм също за Пеещата революция като част от процеса на постигане на независимост от СССР. Избрах в книжарницата „Реката“ точно за да науча нещо повече за тази интересна държава.

Най-забележителното в този роман е не толкова сюжетът – опростен, праволинеен и носещ повече въпроси, отколкото отговори. Атмосферата обаче е завладяваща. През цялото време, дори когато героинята преминава през депресивни състояния, от самия текст струи светлина. Усеща се. Свежест и студ. Латвия е два пъти по-рядко населена от България, при това голям процент от населението е събрано в Рига. В отдалечените места, в селата, в дълбоките гори и по суровото крайбрежие живеят самотни, мълчаливи, твърди хора. Затова пък на около 65 000 km² текат 12 000 реки. Накъдето и да тръгнеш, по-вероятно е да срещнеш река, отколкото човек.

Руте търси своята сестра, изчезнала преди 10 години. В началото на романа ние ставаме свидетели на отвличането на Дина, но не знаем какво се е случило с нея след това, нито защо. До самия край оставаме в същото неведение, в което е Руте, и заедно с нея се вглеждаме във всеки минувач, заслушваме се в шумовете, представяме си как ли се е изменило лицето на изчезналата. Това е състояние на мъчително напрежение без утеха и без край. Детството на двете сестри е било изпълнено с тормоз и безразличие. Те не са научени как да общуват и сега, когато Дина я няма, Руте вече не разбира не само хората наоколо, а и самата себе си. Тя е преводачка, борави умело с думите и умее да пише; наяве и наум всеки ден съчинява писма за сестра си. Въпреки това мълчи, почти не използва гласа си, можe да минат дни, без да размени дума с друг човек. В един момент без особен повод тя тръгва от уютния си дом, без да даде никакво обяснение на обичния си съпруг. Изчезва безследно, скрива се в порутената, първобитна къща на баща си, сякаш за да извърви пътя на своята липсваща сестра, да повтори отсъствието ѝ и така да се опита да се доближи до нея.

В къщата без течаща вода и отопление, сред запуснатата градина, Руте оставя реката да лекува травмата ѝ. Плува в студените води, оставя водораслите да я оплитат, заспива, носена по повърхността. „Тук живеят моите познати риби, а на дъното на реката лежат буци глина. Реката е по-голямата сестра на моето отчаяние.“ „Вчера ми се строи, че реката я боли. Че носи във водите си твърде много мъка.“

Руте събира късчета познание, спомени, истини за своето семейство. Превързва незарастващата рана в душата си със съзерцание, с отглеждане на цветя, с неясен копнеж за топлота и близост.

Детството в нейното семейство, както и в дома на съседите й, по нищо не напомня за рекламния клип, който сме гледали. Насилие, прекомерна дистанцираност между деца и родители или пък осакатяващ свръхконтрол, неумение за общуване, всичко това оставя белези и трудно се поддава на промяна. Земята, водата, студеният кристален въздух запълват пукнатините в личността на Руте, а един пожар слага край на цяла ера в живота й.

Книгата остава в паметта със светлото мълчание, с лековитата природа, с надеждата, че е възможно да преодолеем миналото и да започнем нов живот, по-добър от досегашния.