Достъпните за по-широк кръг от читатели текстове за българската литература са рядко срещани и този факт прави новата книга на най-превеждания български автор истинско събитие. "Литературната история е пълна с истории, които също може да разказваме", казва Господинов за книгата си "В пукнатините на канона" (изд. "Жанет 45").
Томчето е условно разделено на две части. В първата се представят малко известни произведения на големи автори, които са останали извън класическите изследвания. Такива са например стихотворенията „Ней“ на Ботев, „Теменуги“ на Яворов, „Селска хроника“ на Вапцаров. Господинов се опитва да отговори на въпроса защо те хем са в златния фонд на българската литература, хем никога не им е обръщано полагащото им се внимание. Покрай тези анализи ни разкрива и историята около написването им, а тя, повярвайте, е изключително интересна и дори забавна.
Отказаният свят е основна тема в текста за „Жените на Варшава“ на Георги Марков, а в този раздел Георги Господинов намира мястото и на един български аероплан в историята на футуризма и добавя към нея разказ за единственото футуристично списание, издавано у нас.
Последната глава на първата част има за заглавие „Към една ненаписана история на тъгата в българската литература“. „От една страна – пише Господинов, – то отпраща към другата, ненаписана и спомената в началото „естествена история на българската литература“, а от друга страна, се явява естествен преход към втората част на книгата, където социалният контекст идва в по-силна позиция. И неизговореното, неслучилото се, ненаписаното и премълчаното ще са важни теми в опит да бъдат развити на едно следващо ниво и в по-широк контекст.“
Втората част на книгата сплита ежедневното, идеологията и личните разкази, както и оставащото „вън от кадъра“ в периода от средата на ХХ век до днес – от лексиконите и детските и юношеските писма през късния соц, до липсата на еротичното и невидимата литературна антология, скрита в последните български банкноти.
Господинов използва опита си от няколко проекта в последните 20 години, свързани с паметта и разказа, и дава шанс на онова, което обикновено не влиза в сериозните литературни и публични дебати. Основно място сред тях има сборникът „Аз живях социализма. 171 лични истории“, чийто редактор е писателят. Така в главата „Лексиконът. Към дискурса на детството и юношеството през социализма“ на основата на събрани лексикони и интервюта с порасналите им притежатели се реконструират следите, оставени от децата на социализма, и като тайни, бележки в полето на институционалното.
Като естествено продължение на темата за лексиконната култура идва и главата „Свенливи дефицити. Еротичният разказ като медицина и физкултура“. През различни текстове и публикации в списания, книги и брошури тук се изследва как публичният и официалният дискурс се справят с липсата на еротичното, и по-конкретно на разказа за него.
В „Следобедът на една идеология. Археология на всекидневието в късния социализъм. Визуалният разказ“ обхватът се разширява, включвайки и изобразителното изкуство. Как (и доколко) в картините от късния соц се изобразява всекидневие вън от идеологията?
Затварящата глава, „Литература и емпатия“, опитва да изведе на следващо ниво търсенията на цялата книга, показвайки ни, че най-важното за отделния човек и за обществото остава развиването на емпатия към другия – „Защото наистина човекът се превръща в човек, когато има история. И когато има още някой, който може и иска да я чуе“.
