Медия без
политическа реклама

"Пиша за всичко, което ме кара да плача"

Паоло Джордано с роман за прииждащия Апокалипсис - за човека и човечеството

31 Март 2024МАРИЯ ДОНЕВА

"Тасмания", Паоло Джордано

превод Десислава Шопова, издателство "Колибри"

"Най-добра книга за 2022 година според класацията на вестник "Кориере дела сера". Без да познавам аудиторията и политиката на вестника, това изречение върху корицата събуди у мен очакване за четиво, което е популярно и достъпно.

Оказа се по-различно от очакванията ми.

Героят е италианец; мъж, който оставя зад себе си годините на младостта като човек, който съблича ежедневните си дрехи, стъпква ги и ги оставя на пода. Той е образован, учил е физика, работи като журналист с ресор "климатични промени", изживява се като писател. Женен е и има добри отношения с доведения си син. Поддържа приятелства със състуденти и колеги. Пътува често, прекарва седмици, а понякога и месеци в Париж. Всичко това звучи като уреден и доста успешен живот.

Само че той е неудовлетворен, напрегнат, измъчен.

Постоянно се лута в личните си отношения. Самотата нараства и се разширява с отдалечаването от хората от личното му съзвездие; в същото време връзките никога не се прекъсват изцяло. Бракът му крее. Приятелите му, с които много си прилича в някои отношения, му се виждат чужди и неразбираеми; съветите, които им дава, са безполезни; проблемите им са хем банални, хем мъчителни.

В личния и в професионалния си живот хората от обкръжението му се справят с амбиции, опасности, предателства, дребни неприятности и общото чувство за безсмислие и надвиснал край. Увеличено в мащаб, човечеството трябва да се справи със същите предизвикателства. Преситено, уморено, вече безразлично към постоянните предизвестия за все по-близък Апокалипсис.

Заплахите се трупат като купчина дрехи за пране. Атомната бомба. Глобалното затопляне. Отвличания. Обезглавявания. Терористични заплахи. Пандемии. Замърсяване. Периодично един или друг ужас излиза на мода и грабва общественото внимание. Днес младежите протестират срещу едно, утре ще демонстрират срещу друго. Това постоянно движение, което не довежда до никакъв напредък, постепенно става сиво и неангажиращо. Човек губи вяра. Трупа цинизъм. Захласва се по красотата на сребристите облаци, дори когато съзнава, че появата им на определена географска ширина е симптом за нелечимото заболяване на планетата. "Последните две години бяха едно непрекъснато #PrayFor за нещо – това беше светът, в който живеехме, нямаше много за какво да се молим, трябваше просто да го приемем."

Може би затова героят на "Тасмания" се заема да напише книга за ядрените бомби в Япония. Всъщност и той не знае защо. Вече никой не се интересува от темата. Вече има много ядрени оръжия на твърде много места. Всичко е казано и документирано. Самоизмъчване е да разпитваш последните оцелели и да записваш на свой ред спомените (страховити спомени за първите денонощия след бомбардировките, наистина ужасяващи).

Това е книга, която не вдъхва надежда. Дори специалистите (в политиката, метеорологията, икономиката) са безпомощни и към общото страдание си имат и своя личен Синдром на Касандра – че с научни способи предсказват неминуеми трагедии и предсказанията им биват пренебрегвани дори не с недоверие, а с безразличие. 

И ако има някакво утешение в общата самота, то може би е в споделената печал. В непрестанните опити да запазим чувствителността си жива.

В едно интервю поетът Нинко Кирилов отговаря на въпроса "Къде е другият, когато го няма?" само с една дума:

- Апокалипсва.

Така и в романа на Паоло Джордано – мъжът апокалипсва в семейството, любовта и обичта апокалипсват, и това е знамение за съдбата, която човечеството си подготвя за едно тревожно близко бъдеще време.

Още по темата