„Когато си в Рим“, Сара Адамс
превод Росица Тодорова, издателство „Сиела“
Това е просто любовен роман, да му се не види! Поп икона случайно попада в световно неизвестно градче, колата й закъсва в предния двор на местен младеж и докато им доставят липсващата резервна част, двамата се влюбват и преодоляват различията си. Гледали сме безброй филми с вариации на тази схема. Те са красиви, те са наранявани в миналото, те ухаят чудесно и се изпиват с погледи, сватбен марш и целувка на фона на провинциален залез, край.
Прочетох „Когато си в Рим“ още в процеса на превеждането, защото имам привилегията да сме приятелки с преводачката Росица Тодорова. Обсъждането на сюжета беше незабравимо, с много смях и предположения, и „о, не мога повече, кога най-после ще стигнат до сексуалната сцена!“, „но наистина ли искаме да станем свидетелки на това?“ – в този дух. Смяхме се на прилежно изброените и описани златни точици в зелени ириси, бицепси, трицепси и всякакви други мускули, перфектно развити при месенето на тесто (Ноа е собственик на пекарна за пайове, наследена от баба му). Някои от предположенията ми за финала се сбъднаха, други бяха опровергани, но отговорно мога да заявя, че краят такъв, какъвто е, е напълно удовлетворителен.
И зачаках книгата да бъде издадена, за да напиша колко симпатична е тя и да я препоръчам най-чистосърдечно. Изобщо не очаквах, че ще стане така:
Отворих я. Запрелиствах, за да си намеря някой красноречив цитат, да не бъда голословна, когато кажа, че стилът е безукорен, а разказът тече като планинско поточе, свежо и с искри от хумор в ситуациите и в езика. В момента съм на 221 страница и очевидно проклетата книга няма да ме остави да я оставя. Да, вече знам какво ще стане накрая, но аз знам и финала на „Ромео и Жулиета“ и въпреки това бих я гледала пак.
Всъщност, освободена от нетърпението да науча как ще се развие действието, мога още по-ясно да оценя колко е приятно не само това, което се случва на страниците, но и начинът, по който е описано. То просто е смешно, в най-добрия смисъл на думата. Ноа е влюбен в Амилия, но се опитва да се съпротивлява на любовта. „Не ми харесва начинът, по който светлината се разлива по нея, кара я направо да сияе. Трябва да пусна щорите.“ – мърмори си той.
В лицето на Амилия чудесно е защитена идеята за проклятието на сбъднатите молитви. Тя е успешна, богата, знаменита, отрупана с награди и признания, обожавана от феновете. Има всичко, за което би могла да си мечтае. Всичко, с изключение на свобода, лично време, близост с майка си. Пее на най-големите сцени, но е загубила удоволствието от музиката. Импулсивното й решение да се скрие и буквално да избяга от властната си мениджърка, е най-правилното безумие, което би могла да предприеме. По примера на героинята на Одри в „Римска ваканция“, но и заради силно ограниченото си време преди следващото турне, тя подкарва любимата си потрошена таратайка към Рим, Кентъки.
Никой не може да ни обещае, че ще срещнем мускулест пекар, ако си позволим малко бягство от ежедневието, но по-важното е да си дадем време да чуем тишината, да се изключим поне за малко от ежедневното високо напрежение, и тогава – аз ви обещавам – непременно ще срещнем най-важния човек в своя живот: самите себе си.
