"Край морето", Абдулразак Гурна

превод Владимир Полеганов, издателство „Лабиринт“

През 2021 г. Абдулразак Гурна получава Нобелова награда за литература "за неговото безкомпромисно и състрадателно вникване във влиянието на колониализма и съдбата на бежанеца в разлома между културите и континентите". Самият той напуска родния Занзибар през 1968-а, когато е само на 18 години, и познава от първа ръка драмата на принудителното преселване, битката за достойнство в чужда и враждебна среда, приспособяването към климат и социални отношения, коренно различни от всичко познато досега.

"Край морето" е сбит, плътен роман. Усеща се като иззидан от камъни, така тежки и плътни, че между тях не може да се вмъкне и острие на нож. С преданост и съчувствие той проследява пътя на един мъж, отдавна преминал младостта, който търси убежище в Англия. В ръцете на Раджаб Шаабан има само сак с малко дрехи, неподходящи за тукашния климат, и фалшив паспорт с чуждо име. Той е лишен дори от езика си, защото никой не говори кисуахили, а преди да замине са го посъветвали да не се издава, че знае английски. Затворен в безмълвието, той наблюдава непознатия свят и хората, които търсят надмощие и се подиграват. Отнема му време да се съвземе, да си създаде рутина, да възстанови целостта си. Мислите му следват едни и същи пътеки на спомена, стари истории, карти на света такъв, какъвто е бил в неговите преживявания. Мирен, смирен, тих човек, превит от товара на миналото си, той е затворен и непроницаем. Когато пристига във Великобритания, той има само едно по-ценно нещо в багажа си – кутия с тамян, но чиновникът от емиграционните служби му я конфискува. Самият Раджаб Шаабан прилича на дървената кутия, в която е останало последно парченце скъпоценна смола с великолепно благоухание.

Срещата с неговия сънародник Латиф Махмуд, университетски преподавател и поет, става причина черупката му да се разпука и така читателят да надникне в миналото, да разбере причините за бягство. Двамата сънародници се познават от десетилетия. Оказва се, че личната и семейната им история е преплетена в миналото и всеки от тях смята, че другият стои в основата на житейските му нещастия. И двамата са емигранти и бежанци, но пътищата им след пристигането в Европа, поне външно, са били съвсем различни. Еднаква е тежестта от срам, вина, разкаяние и носталгия. Те си разказват взаимно всичко, което помнят от преди, и допълват спомените си. Разказът напомня на приказките на Шехерезада с любови и завист, интриги, пътешествия и опасности, съкровища и битки. Разговорите им са болезнена смесица от изповед и обвинение. Ролите на мъчител и жертва се сменят няколко пъти, в зависимост от гледната точка за събитията.

Човек познава себе си, но когато се погледне отстрани, може да се изненада. Бежанците са чужди и плашещи и страхът кара местните да се държат агресивно. "Разбира се, знаех, че образът на черния човек е създаден така, че да бъде все другият, звярът, злокобното и тъмно място в сърцето дори и на най-толерантния и цивилизован европеец, но не очаквах да видя толкова много черно, черно, черно на една такава страница“. В същото време това, което научаваме за събитията в Занзибар, случили се след революцията през 1968, е не по-малко ужасяващо – несправедливост, жестокости и своеволия, които обезличават човека и обезценяват живота, „нищожеството, дрипавостта на душите ни, толкова много смърти, а след тях още смърт и мъчения…"

Историите, които си разказват двамата мъже, са като завръщане в родината, в семейството и в младостта. В крайна сметка, както Занзибар, така и Англия са острови, а край всичко е морето. "Връщането на морския бряг беше като завръщане у дома, даже нещо повече – беше като да осъзнаеш, че за теб има място в широкия свят."

"Както и да е, ти, между другото, говориш много за думи като чест, уважение и прошка. Мен ако питаш, единственото, на което човек може да се надява, и то ако е късметлия, е малко добрина."