"Всичко, което се случва", Теодора Димова
издателство "Сиела"
"От един човек зависи да застане срещу волята на Хитлер" - с тези думи Теодора Димова обобщава посланието на новата си книга "Всичко, което се случва", вдъхновена от личността и моралния избор на Димитър Пешев. Тя е резултат от близо четиригодишна работа, в която Димова съчетава издирване на документални материали, четене на спомени и художествено осмисляне на една от най-драматичните страници от българската история – спасяването на българските евреи през Втората световна война.
Представянето на романа ще бъде на 22 октомври от 18:00 ч. в зала "Американски център" на Столична библиотека с участието на проф. Амелия Личева и проф. Алберт Бенбасат, а модератор на срещата ще бъде журналистът Георги Ангелов.
Във "Всичко, което се случва" Теодора Димова още веднъж ни кани във въображаемото курортно градче Болярово, където се развива и действието на последните ѝ два романа "Поразените" и "Не ви познавам". Сред привидното спокойствие на един свят, над който постепенно надвисва сянката на историята, се разгръща болезнен разказ за човешките съдби, попаднали в безмилостния водовъртеж на Втората световна война. В центъра на повествованието застава герой, вдъхновен от личността на Димитър Пешев – подпредседател на Народното събрание по време на управлението на Богдан Филов и една от ключовите фигури в противопоставянето срещу депортацията на евреите от старите предели на България към нацистките лагери на смъртта.
Сюжетът е базиран върху реални факти, запазени в исторически свидетелства от периода, както и от живота на Пешев, описан в неговите "Спомени". Димитър Пешев е вносител на Закона за защита на нацията, но впоследствие се противопоставя на депортацията на българските евреи. Според Димова именно този обрат - от човек, свързан с антиеврейското законодателство, към човек, който рискува всичко, за да го осуети - прави личността му толкова забележителна. Писателката припомня, че мерките срещу депортацията са подготвени предварително, но събитията в последните дни се развиват с изключителна интензивност. Заповедта за отмяна идва в последния възможен момент - когато хората вече са събрани в транспортните лагери, малко преди да бъдат натоварени във влаковете. "Когато четях материалите, имах точно това усещане за чудо", споделя Теодора Димова.
Предлагаме ви откъс от "Всичко, което се случва":
ЕМИЛ
София, началото на 60-те години на миналия век
Всичко, което се случва с мен, е правилно, помисли си Емил още със събуждането си във ветровитото мрачно разсъмване на февруарската утрин. Лежеше в леглото си със затворени очи и повтаряше тази мисъл, за да не я забрави, все едно беше откровение. Искаше да я анализира, да я подкрепи с логически аргументи, тъй като интуитивно осъзнаваше, че е вярна, но сънят все още не се беше отдръпнал от него и го връщаше отново насред голото мрачно поле в каруцата, теглена от белия вол. Предстоеше му да премине през полето, но нямаше нито пръчка, нито остен, нито поводи, с които да направлява вола, защото каруцата беше едновременно и рало. Самотната композиция оставяше зад себе си разорана бразда. Той се чудеше как се е озовал с този вол, с тази каруца, в това голо поле, как ще го премине. Волът се движеше мудно, с големи усилия, и все повече забавяше ход, като че ли се уморяваше. А Емил не можеше да слезе от каруцата. Защо не можеше? В съня си нямаше отговор. Не можеше и не биваше да слиза. Това беше безусловен императив, който не можеше да престъпи. Щеше да бъде престъпление. Какви само сънища вече започнаха да ми се явяват, вяло си помисли Емил и започна по навик да се вслушва в шумовете на триетажната кооперация, която бавно се разбуждаше в мътната февруарска утрин.
По безлюдната уличка самотно отекна гласът на подранилия вехтошар, който събираше вещи, неусетно станали ненужни, след като години наред са били незаменими. Неразсънила се все още домакиня сънливо отвори прозореца, подвикна му да почака, той остави на земята чувала, преметнат през гърба му, натъпкан със стари предмети, и застина в очакване на предстоящата си нова придобивка.
А обитателите на първия етаж току-що бяха започнали поредната си свада, която обикновено траеше около четвърт час. Жената настървено се караше на мъжа си, докато приготвяше закуската, навикваше го като кокошка, която ритмично и неотстъпно кълве разпръснатите зрънца. Това дежурно сутрешно обругаване беше станало тъй свойствено за малката кооперация, че тишината от първия етаж рано сутрин разтревожваше всички.
Емил слушаше гласа на вехтошаря, който кънтеше по безлюдната улица, слушаше речитатива на съседката отдолу, представяше си мълчанието на мъжа ѝ, което я влудяваше допълнително. И отново чу гласа в себе си, който настоятелно, отчетливо изрече същите думи – всичко, което се случва, е правилно. Какво ли означаваха тези думи? Че трябва да понесе със смирение отпадането си от живота, спомените си, остаряването си, неосъществения си живот с Роза, раздялата с Дария, безнадеждното си влюбване във Василия? Красивата и млада Василия, която почти всеки ден идваше при него, за да разговарят, за да го разпитва, после да преписва записките си на пишеща машина и след това да му носи машинописните страници за редакция. Посещенията ѝ му действаха като измиване с изворна вода, като потапяне в кръщелен купел. Тогава от него се свличаше огорчението от живота му, не точно живот, а съществуване от ден за ден, дните, неподчинени на общ промисъл, разпилени като зърната на скъсана броеница, чиято връв е протрита. Василия се беше превърнала в тази връв. Тя спояваше с вълшебно лепило отделните парчета, останали от него. И тогава той успяваше да се оттласне от чувството си на излишен, ненужен, отхвърлен човек, който живее от милостта на сестра си и нейното семейство.
Емил наблюдаваше тъмната светлина на февруарското разсъмване, която бавно и мъчително се просмукваше в стаята му, но тя все още беше недостатъчна и едва очертаваше контурите на предметите – креслото, масичката пред него, дървения стол, двукрилия гардероб. Припомняше си мислено първия път, когато Василия се появи в живота му преди около половин година. На вратата се позвъни. Двамата с Еленка бяха сами в апартамента. Както обикновено тя тракаше в хола на шевната си машина, той се опитваше да чете някаква юридическа литература, макар да осъзнаваше, че интересът му към нея катастрофално беше намалял, откакто му бяха забранили да практикува професията си. Еленка и Емил се спогледаха учудено, не очакваха никого по това време на деня. Отвориха вратата. Пред тях стоеше висока жена с широк зеленикав шлифер, пристегнат в талията с кожен колан, косата ѝ беше кестенява, до раменете, неестествено подвита по краищата навън според модата на прическите. Носеше високи кожени ботуши. Приличаше на манекенка, излязла от страниците на лъскаво западно списание и спряла се пред тяхната врата. Тя се представи. Каза, че я изпращат от службата ѝ, за да се запознае с Емил Дешев. Всъщност не знаела как да започне и откъде. Чувствала се доста неудобно. Не можала да открие телефонния им номер в указателя, затова дошла направо на адреса, който ѝ бил посочен. Жената направи малка пауза и огледа стълбищната площадка, Еленка неуверено я покани вътре, жената като че ли само това и чакаше. Седнаха около кръглата дървена маса в хола. Емил не откъсваше поглед от посетителката, като че ли винаги съм я познавал, винаги съм я очаквал, просто сега я виждам за първи път, беше си помислил той в мига, в който я видя, поразен от внезапното видение. Запомни само, че името ѝ е Василия. Тя говореше, обръщаше се към него, но той не можеше да се ориентира в смисъла на думите ѝ, защото наблюдаваше само лицето ѝ, жестовете ѝ, изящните и дълги пръсти на ръцете ѝ. Внезапно действителността беше придобила цвят, живот, плът, а до този момент е била едноизмерна, сива и скучна. Василия най-накрая престана да говори. Гледаше го с очакване. Но той не беше разбрал какво се очаква от него. Еленка инстинктивно усети състоянието му и деликатно се намеси – искат от теб да разкажеш спомените си за мартенските събития, за парламента, за бламирането ти оттам, за манифестацията на 24 май, изобщо… Той съвсем се обърка, не знаеше какво да отговори. Гледаше безпомощно ту сестра си, ту жената, чието одухотворено и аристократично излъчване го беше поразило още първия миг. Василия започна отново. Този път той се превърна целият в слух. От 10 години, всъщност откакто била завършила университета, работела в отдел „Архиви“ на Народната библиотека. Там правели проучвания, издирвания, записвали мемоари на хора от по-възрастните поколения на България, това била същността на тяхната работа – да съхранят техните спомени, разказани добронамерено и чистосърдечно, да ги запазят за поколенията, така че бъдещите историци да имат знание от извора за дадена епоха. А хора като него били особено ценни и интересни, защото били в центъра на събитията, понякога дори и техен двигател. Срещите, които траели по няколко часа, протичали като свободен разговор между двамата. Тя щяла да му задава въпроси, а той да ѝ отговаря. Щяла да го разпитва за най-малки детайли, да записва отговорите му в тетрадката, тя владеела стенография, после щяла да преписва записките си на пишеща машина и да му ги носи за допълнително доуточняване и редакция. Понякога откривала противоречия в последователните разкази за едно и също събитие, тогава ставала особено внимателна за подробностите. Била работила и с други събеседници като него. Била записвала техните спомени. Имала вече известен опит в провеждането на тези срещи. Била стигнала до извода, че не можеш да разказваш в различни дни по един и същи начин за едно и също събитие. Понякога една подробност излизала на преден план, понякога друга. А освен това, когато живият разказ се превръщал в машинописните страници, те винаги звучали банално, официално и най-вече сухо. Но това не било от значение. Разбира се, най-добре би било той сам да опише всичко, което се е случило с него. Но ако той не искал, тя била насреща, за да му помогне. Важно е хората да знаят онова, което се е случило, важно е за историята, за архивите, за паметта, говореше неспирно Василия в желанието си да го предразположи. И той, потънал в зеления блясък на очите ѝ, дълго стоя замислен, мълчалив, вгледан в една точка. Никой няма да се интересува от паметта, нито от историята, нито от мен, проговори той най-накрая бавно и тежко. Онова, което направих, е забравено, донесло ми е само беди, а паметта прилича на пластилин и всеки я огъва, както си иска, успя да каже още Емил, който все още не можеше да се окопити от изумлението и почудата си от неочакваната посетителка.
