Момиче с часовников механизъм, Ана Мацола
Превод Борислав Стефанов, изд. „Кръг“
Мрачен, напрегнат и завладяващ, романът „Момиче с часовников механизъм“ от британската писателка Ана Мацола вече е наличен на български със знака на издателство „Кръг“. От бедните и разгулни квартали на Париж до бляскавите зали на Версай и будоара на мадам Дьо Помпадур – какво стои в основата на страховита загадка, в която се преплитат изчезнали деца, полицейски интриги и чудновати механични създания? Творбата излиза у нас в превод на Борислав Стефанов, а корицата и ефектните цветни порезки на изданието са дело на Теодор Мирчев от Kontur Creative. „Момиче с часовников механизъм“ вече е сред най-търсените заглавия на шатрата на „Кръг“ (№36) на столичната Алея на книгата пред НДК и на бул. „Витоша“, която приключва тази вечер в 20.00 часа.
Историята ни отвежда в средата на XVIII век – време на крайности, когато разкошът на френския двор съществува редом с мизерията по улиците на Париж, а новите научни открития разпалват едновременно възхищение и страх. Младата Мадлен, израснала в публичния дом на майка си, е принудена да приеме опасна задача от полицията. Тя постъпва в дома на прочутия часовникар и изобретател доктор Райнхарт под предлог, че ще се грижи за дъщеря му Вероник, но истинската ѝ мисия е да следи домакина си и да докладва за загадъчните му занимания.
Необикновени творения насищат работилницата на Райнхарт – изящни механични птици, сребърни паяци и „автоматони“, които изглеждат като живи. Докато из Париж се носят слухове, че изобретенията му може би прекрачват границите на възможното, от градските улици започват безследно да изчезват деца. Постепенно Мадлен се оказва въвлечена в далеч по-голяма загадка, чиито следи водят чак до сърцето на Версай. А колкото повече научава, толкова по-трудно става да различи истината от измамата и да реши на кого може да се довери.
Зад криминалната интрига на „Момиче с часовников механизъм“ стои любопитна историческа основа. Авторката Ана Мацола черпи вдъхновение от хрониките за действителни изчезвания на деца от парижките улици в края на 40-те години на XVIII век, около които се раждат множество зловещи слухове и градски легенди. Друг важен източник за романа е увлечението на хората от епохата по автоматоните – удивителни механични фигури, които имитират движенията на живи същества и поставят все по-неудобния въпрос къде минава границата между човек и машина.
В тази атмосфера Мацола изгражда не само завладяваща мистерия, но и история за личности, които се опитват да избягат от ролите, отредени им от обществото. А научният прогрес, който обещава да разшири границите на възможното, постепенно разкрива и своята мрачна страна – обсебването, амбицията и готовността човешкият живот да бъде превърнат в средство за постигането на велика цел.
Ана Мацола, родена през 1978 г., е английска писателка и адвокат, нашумяла с историческите си криминални романи. Печелила е редица престижни литературни отличия, сред които „Едгар Алън По“ и „Златен кинжал“ от Асоциацията на криминалните писатели във Великобритания. „Момиче с часовников механизъм“ е бестселър не само в родината ѝ, но и в други страни.
Предлагаме на читателите откъс от романа.
Вероник
По-бързо, по-бързо, няма време. Вероник тичаше през обителта, камъкът се извиваше над нея, нощният въздух бе тъмен и хладен, но тя знаеше, че трябва да стигне до криптата, преди да е забила камбаната. Само дето тялото ù отказваше да се движи достатъчно бързо – тласкаше въздуха, сякаш беше вода – и на нея ù се искаше да извика, че идва, идва възможно най-бързо, но устата ù представляваше зейнала кухина, която отказваше да издаде звук, и щом бутна вратата на килията, тя чу манастирската камбана, дълбока и скръбна, и разбра, че е закъсняла.
Вероник отвори очи. Десетте камбани на „Нотр Дам“ биеха и създаваха развълнувано море от звуци. Стаята беше обляна в перленосивото сияние на зората, а тялото ù плуваше в пот. Звънът и писъците от съня ù отстъпиха място на засилващите се звуци откъм града – на тясната уличка трополяха каруци, лодкарите по реката подвикваха, тракаха ръчни колички, хлопаха кепенци на магазини, по камъните плискаше вода. Париж, това място с десет хиляди души, вече беше будно и в действие.
Вероник се обърна на една страна и притисна колене към гърдите си. Вече беше тук. В безопасност. Не трябваше да става полузаспала за утреня, не се налагаше да коленичи, притиснала кости в камъка и с наведена глава под неодобрителния взор на сестра Сесил. За закуска нямаше да яде рядка, студена овесена каша, а топли petits pains* с прясно масло и чаша гъст горещ шоколад. Но въпреки всичко това беше неспокойна и несигурна. В манастира поне знаеше какво се очаква от нея. Тук нещата оставаха неясни.
Бяха минали две седмици, откакто се завърна у дома и баща ù се захвана с дългоочакваното ù обучение. Всяка сутрин ù преподаваше анатомия, физиология, рисуване, механика. Показваше ù как работят някои от автоматоните му, като първо ù обясняваше, а после я изпитваше по какъв начин се прави всяка част. Учеха от красиво илюстрирани книги със сребърни и златни гръбчета; Вероник копираше илюстрациите, поставяше етикети на частите на тялото и запомняше всяко сухожилие, всяка кост, всяка вена, за да ги представи после на баща си. Сивите рисунки и сребърните подвързии бяха почнали да се просмукват в сънищата ù – движещи се дисектирани мъже, разрязани жени с отворени очи и празни утроби.
Вероник взе износения екземпляр на „Автоматони и механични играчки“, който държеше до леглото си, и се пъхна обратно под одеялото. Тя разлисти изтърканите страници, докато стигна до механичните фигури на Христос и на ухиления дявол с часовников механизъм и черен език, стърчащ от устата му. Баща ù ù беше дал книгата точно преди да я заведе в манастира „Света Жюстин“ преди години. „Там ще могат да се грижат за теб много по-добре, отколкото аз тук“, беше казал тогава с необоснованата увереност на възрастните.
Тя помнеше в поредица от трептящи образи как си събра книгите и куклите, пътуването през нощта, гледката на манастира – средновековна каменна крепост, чиито стени се открояваха на фона на млечното небе призори. Когато влязоха, тишината там я захлупи: никакви викове, никакви карети, никакви тиктакащи часовници – само спорадичното потракване на броеници и потропване на крака по камъка.
Спомни си и преподобната майка игуменка, която ги посрещна, с нейното едро усмихнато лице, бяло като рибешко месо, притиснато в забрадката ù.
– Добре дошла, ma fille**. Радваме се, че идваш при нас. Предавам те на отговорничката ни за ученичките, тя се грижи за всички пансионери. Това е сестра Сесил.
Тогава една друга жена пристъпи напред – по-висока и по-слаба, с остри като кремък очи – и протегна костеливата си ръка.
– Вероник, трябва да си смело момиче – прошепна баща ù, докато я побутваше напред, понеже тя се бе вкаменила до него.
Тя хвана дългите студени пръсти на жената; подозираше, че смелостта е само едно от качествата, които ще ù бъдат необходими, за да оцелее на това място.
– Учим ги на смирение – чу думите на игуменката към баща ù, докато излизаха от стаята. – Учим ги на правилното поведение в този свят, на доброта, състрадание и любов.
Но докато жената я отвеждаше от баща ù, в хватката ù нямаше никаква доброта. Изражението ù не показваше никаква любов, докато водеше Вероник по стълбите към дългото спално помещение, където трябваше да спи с другите момичета. „Онова легло“, посочи тя, а то бе последното от двайсетте, наредени покрай стените като в болница или морга. В тях лежаха завитите фигури на спящите момичета. В края на всяко легло, с изключение на нейното, имаше табелка с името; нейната бе празна и бяла. На табелката на съседното бе изписано името Клементин. Вероник постави куфарчето си до краката на кревата и с учудване забеляза, че макар момичето да лежеше неподвижно, кафявите му очи бяха отворени и блестяха.
Беше чула стъпки отвън, беше погледнала от прозореца и видяла как баща ù крачи обратно към каретата; после с хладно разбиране я бе проследила, докато тя се отдалечаваше.
Сега Вероник прокара пръст по рисунката на дървото на Теофил от позлатен бронз, чиито клони бяха пълни с механични птици. На километри от дома, далеч от всички, които познаваше, и от всичко, което разбираше, книгата за автоматоните се беше превърнала не просто в книга с приказки, а в неин приятел и пътеводител. Дедал и неговите дишащи статуи, цар Алкиной с неговите златни и сребърни кучета пазачи – те бяха портал към света извън манастира, поглед към магията отвъд студеното спално помещение, киселата миризма на трапезарията, скуката на постоянната молитва. Тя разбираше, че много от монахините са намерили тук един вид убежище – че животът им навън е бил по-суров, по-беден, по-опасен. Но това не беше място за едно дете. Още по-малко за дете като нея, несвикнало с компанията на други деца, нито с идеята да оковава ума си. Освен Клементин единствените ù приятели бяха златните птици и сребърните механични мишки във въображението ù. Докато седмиците, а после и месеците минаваха, Вероник реши, че и тя ще прави неща като тези, които виждаше в книгата – ще създава същества, които ще се движат, ще летят и ще удивляват хората. Щеше да изгради своя собствена вселена с часовников механизъм.
Баща ù пишеше на всеки две седмици. Писмата не бяха изпълнени с разкази за живота му в Париж, а с автоматоните от миналите векове и машините, които самият той искаше да създаде. Изпращаше ù чертежи и обяснения за всеки проект, върху който работеше – механичен бухал, движеща се ръка, отряд малки барабанисти. Даваше ù загадки, мистерии, които да разгадае, тайни, на които да открие отговорите. На такова място, което често беше самотно, а понякога и страшно, писмата му бяха като глътка живот.
Докато Вероник растеше, той започна да ù изпраща все по-сложни неща за четене, като вероятно настояваше да бъдат предадени на дъщеря му – книги по часовникарство и механика; учебници по анатомия, от които искаше тя да прерисува, за да разбере човешката форма; схеми, чертежи и диаграми. Другите момичета се кикотеха на книгите, на голите, обезкосмени фигури, но Вероник знаеше какво представляват – те бяха нейната възможност, нейният изход от тази каменна гробница. Тя се захвана за работа, копирайки всяка илюстрация отново и отново, докато не заприличаше на оригинала. Докато другите момичета се учеха да свирят на пиано или шиеха, тя изучаваше всяка част от тялото, всяко сухожилие, всяка вена. Четеше есетата и обясненията, които баща ù изпращаше, и бе усвоила гръцкия и латинския по-добре от всички останали ученички, защото за нея тези езици бяха живи – езиците на науката и анатомията. „Научи сама колкото можеш повече – казваше баща ù при посещенията си. – Като станеш на седемнайсет, стига обстоятелствата да го позволяват, аз лично ще те обуча.“
Сестра Сесил се беше присмяла на тази идея. „Момичетата тук са предназначени или за светски брак, или за венчавка с Бога. И пак си мислиш, че си някак различна, нали? По-специална от всички останали.“ Да, помисли си тогава Вероник, понеже вече знаеше, че е нещо, което другите момичета не са. „Баща ти ще постъпи като всички други бащи и или ще те ожени, ако някой те поиска, или ще те върне в този манастир като послушница.“
Не, няма да го направи, каза си Вероник, защото ще му покажа, че съм ценна. Защото моят баща не е като другите хора. Още повече, че тя нямаше да се върне тук, нямаше как да я принудят да стане монахиня. Едно е да избереш този начин на живот сама за себе си, съвсем друго – той да бъде използван като тъмница. Вероник знаеше какво може да се случи на ония, които бяха затворени тук против волята си – като наказание или по необходимост. Знаеше го, защото го виждаше всеки ден в лицето на сестра Сесил. Прости ни прегрешенията, мислеше си, защото понякога те са заслужени.
* Хлебчета (фр.).
** Дъще моя (фр.).
