„Сате сате, Япония“, Юлияна Антонова-Мурата
Изд. „Книгомания“
Петата книга на обичаната авторка Юлияна Антонова-Мурата – „Сате сате, Япония“, вече може да бъде намерена в книжарниците в цялата страна. Тя отново е посветена на Япония и на онези малки човешки жестове, които превръщат добротата в начин на живот.
След успеха на любимите на хиляди читатели „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“, „Сан сан, Япония“ и „Хай хай, Япония“, Юлияна се завръща с нови 223 страници, събиращи над 60 кратки истински истории – срещи, наблюдения и човешки мигове, чрез които читателят се докосва до един свят на уважение, смирение, отзивчивост и внимание към другия.
Официалното представяне на книгата вече се състоя в началото на месеца в Литературен клуб „Перото“ на НДК, където всички гости и почитатели на японската култура имаха възможността да се запознаят лично с авторката и да получат автограф. Тази среща обаче бе само началото, тъй като през целия октомври Юлияна Антонова-Мурата ще пътува из страната за национално турне и задушевни разговори със своите читатели – в Бургас, Несебър, Пловдив, Пазарджик, Димитровград, Плевен, Ловеч, Велико Търново, Севлиево, Попово, Добрич, Пещера, Монтана, Ботевград, Враца, Благоевград…
„Сате сате“ е японски израз, който носи усещането за кратка пауза – „и такааа… хммм, а сега накъде?“. Именно тази пауза е в основата на книгата: покана да забавим крачка, да се вгледаме в случващото се около нас и да открием смисъл в детайлите, които иначе остават незабелязани.
Истории за малките чудеса на ежедневието
Героите на Юлияна Антонова-Мурата са преди всичко обикновени хора – деца, възрастни, семейства, случайни минувачи, служители, приятели и непознати, зад чиито срещи авторката открива необикновени прояви на човечност. Това са истории за жест, направен без очакване за благодарност. За уважение, което не се демонстрира, а просто се живее. За възпитание, превърнало се в естествена част от общуването. За хора, които умеят да бъдат внимателни към другия дори в забързания ритъм на огромния Токио.
В книгата има и тишина – онази тишина, в която авторката сяда на стълбите на храм, с лист и молив, и записва поредната история. Има детски смях, дъжд, пробило през асфалта дърво, лъч светлина след буря и много малки човешки жестове, които остават дълго след последната страница.
Отделна част е посветена на кратките изповеди на столетници, с които Юлияна Антонова-Мурата се е срещала на най-необичайни места. Техните думи допълват книгата с мъдростта на хора, натрупали цял век житейски опит.
Книга за Япония, но и за човека
„Заглавията на книгите ми не се превеждат с речник, а с отношение“, споделя авторката.
„Сате сате, Япония“ не се стреми да сравнява култури. Тя наблюдава и разказва. Фините текстове на Юлияна Антонова-Мурата предлагат друг поглед към ежедневието – такъв, в който малките жестове имат голямо значение, а уважението към другия е основа на общуването.
Книгата е и визуално преживяване. Тя включва оригинални авторски фотографии, които допълват разказите и добавят още един пласт към атмосферата на историите.
Тъкмо в способността да забелязва малкото и привидно незабележимото се крие едно от най-големите достойнства в почерка на авторката. Житейските уроци по доброта, които тя открива в Япония, не остават само там. Те са универсални и говорят на всеки, който вярва, че светът може да бъде променян с внимание, уважение и човечност.
„Да обичаш красотата е вкус. Да създадеш красота е изкуство“, гласи една известна мисъл на Ралф Уолдо Емерсън. „Сате сате, Япония“ е книга точно за това изкуство – да бъдеш добър, внимателен и истински човечен.
За авторката
Юлияна Антонова-Мурата е български дипломат с дългогодишен професионален опит – с три мандата в посолството на Република България в Токио, и повече от две десетилетия живее със семейството си в Япония. Чрез своите книги, срещи с читатели и международни инициативи тя последователно изгражда културен мост между България и Япония и се превръща в един от най-разпознаваемите български разказвачи на японската култура и ежедневие.
През декември 2023 г. тя бе избрана от слушателите на българските радиостанции за посланик на културата. Нейните истории намират читатели не само в България – сръбското издателство „Вулкан“ публикува нейна книга през декември 2025 г.
Предлагаме на нашите читатели един интересен откъс от новата ѝ книга „Сате сате, Япония“.
Маеда сан и неговото икигай
Снегът беше паднал през нощта не пухкав и весел като на картинките в детските книжки, а натежал като премълчана умора.
В Токазуми, градче в северната част на остров Хоншю, времето и зимният вятър сякаш редовно разиграваха своята томбола и залагаха на дъжд или сняг. Нерядко се спираха за избор на смесица от двата в един и същи час. Валеше едновременно сняг и дъжд, както тази утрин, когато Маеда сан излезе от дома си в 6:52. Не носеше ръкавици. Ръцете, пъхнати в джобовете, се чувстваха уютно там. В подплатата имаше въздълъг джоб, в който – увита в кърпа, найлон и пак в кърпа – винаги носеше специално поръчана при стар майстор четка за сняг. Беше му вярна, както и той на нея.
След точно пет минути спря пред табелата на малката си работилница в края на улицата.
Буквите почти не се различаваха под наветия сняг, сякаш вятърът бе решил, че мястото не трябва да съществува. Всяка сутрин господин Маеда почистваше снега, пръстите му леко се сковаха от студа, но това усещане бе временно и бързо свикваше с него. Зарадва се, като се показа думата „Поправка“, след нея „чадъри“, а най-накрая името: „Маеда“. Под него следваше по-малък надпис, който почти никога никой не четеше, но пък той бе убеден, че за някого можеше да бъде спасение: „Наем на чадър. Сушене. Подсилване срещу вятър“. Най-отдолу работното време: от 7:00 часа – всеки ден.
Завъртя ключа и сложи работната престилка точно когато часовникът на стената отбеляза седем.
Ослуша се. Долови самотни стъпки току пред работилницата, сякаш някой го беше следвал в зимното утро.
Тя се появи на вратата след плахо почукване. Беше без шапка, мократа ѝ коса се спускаше до раменете. В ръката си имаше чадър, загубил форма. Приближи се и го подаде след кратките поздрави, които размениха.
Той веднага забеляза, че една от спиците бе прорязала плата и се беше постарала да му придаде доста окаян вид. Като стар опитен познавач веднага осъзна, че това не беше обикновен чадър. Той бе преживял много зими, таеше своите спомени, запазил част от някогашните елегантност и стил.
– Извинете, отворено е, нали? – попита тя несигурно.
В отговор Маеда сан се усмихна и посочи към табелата, която вече бе почистил с две-три отработени движения, после кимна за потвърждение.
Жената стискаше здраво чадъра си, сякаш се страхуваше възрастният майстор да не ѝ каже: „Купете си нов“. Тогава тя би отговорила: „Извинете, не идвам за нов чадър. Не искам да купя друг, идвам да го оставя…“.
Маеда сан не попита нищо. Само го прие и огледа внимателно. Тя добави едва чуто, докато гледаше в счупения чадър:
– Не искам да го изхвърля. Имам доста път до работата ми, не мога да отида без чадър.
Той се съгласи с думите ѝ, кимайки.
– Затова пише и: „Чадър под наем“. – После отново погледна към спицата и разкъсания плат. – Може да се поправи. И ще отнеме два дни.
По лицето ѝ се прочете облекчение. Той посочи стойка, вляво до вратата, където имаше няколко чадъра, подредени като войници.
– Можете да вземете един от тези. Ще го върнете, когато вашият е готов.
Жената каза сърдечно:
– Благодаря ви… благодаря много.
Спря избора си на един най-обикновен и преди да тръгне, погледна към Маеда сан, който все още държеше четката за сняг в ръката си.
Тя сякаш чак сега го забеляза истински и попита:
– Вие… всяка сутрин ли чистите табелата?
Той сви рамене.
– Когато падне сняг.
– Ако не бяхте… нямаше да я видя, да ви намеря… може би щях да се откажа – продължи тя.
Маеда сан не отвърна нищо.
Само се поклони с разбиране.
Жената отвори чантата си и извади портфейл. Нещо падна от него на пода. Майсторът се наведе. Посегна да го вдигне, преди тя да успее да реагира. Беше стара снимка. Погледна я. На нея, в двора на някакъв храм, стоеше достолепна дама. Макар облечена в семпло кимоно, тя излъчваше онези приглушена елегантност и спокойствие, характерни за жените от периода „Шьова“.
Жената протегна ръка да я вземе. Бе смутена.
– Това е моята баба – прошепна тя.
Маеда сан не подаде снимката веднага. Жената на нея държеше чадър. Погледът му се местеше от пожълтялата снимка към чадъра, който току-що бе приел. Прокара пръст по дървената му дръжка. Беше изработена от вишнево дърво, с леко неравна повърхност. Само веднъж бе правил такава изящна резба. И тя беше подарък за нея. Оттогава бяха минали десетилетия.
Пръстите му останаха върху дръжката по-дълго от необходимото. Познаваше всяка извивка.
– Това е същият чадър – каза Маеда сан. Гласът му беше станал по-дълбок. – Тази дръжка, този чадър… Разпознах го. Тя го имаше. – Погледна снимката още веднъж, преди да я подаде на внучката ѝ.
Сега беше ред на жената да се изненада.
– Да, много го харесваше. Казваше, че ѝ е безценен. Мислеше, че нищо не е вечно, но този чадър някак я опровергаваше.
Затова го пазя. Скъп спомен ми е.
Тя се отправи към спирката. Маеда сан я изпрати с поглед.
Той се застоя още миг пред табелата.
Заваля по-обилен сняг, настойчиво и по навик в тази част на острова. Майсторът извади парче плат от джоба на престилката си и забърса отново табелката. Не за да е красиво. А за да се вижда. Защото в този северен град имаше хора, които не просто носеха чадъри. Те носеха със себе си истории.
И това беше неговото икигаи – ден след ден да чисти от снега една табела, когато светът е студен и забързан, и някой да потърси не само поправка за счупена спица. А да намери надежда. Да намери начин да запази онова, което го свързва с миналото, с любовта и със самия него. Дори това да е само една стара дръжка за чадър от вишнево дърво, която нашепва приказка за достолепни дами от друга епоха.
