Стефан Иванов, "Да ти кажа"
Издателство "Кота 0"
"Да ти кажа", първият роман на писателя Стефан Иванов, отскоро и директор на Театър "София", е едно дълго автобиографично обръщение към сина му. Той е съставена от стотици фрагменти, от които едно бъдещо пораснало момче може да разшифрова кой е бил баща му, преди да стане негов родител.
В тези фрагменти се срещат няколко поколения от рода на автора, детството в софийския квартал Лозенец и в Котел, 90-те години с режима на тока, купоните за храна, пиратските видеотеки, книгите-игри и изчезналите кина и клубове, първите любови, загубата на близки приятели и всекидневието с едно малко дете, което тепърва открива езика.
"Да ти кажа" събира привидно незначителни детайли, докато от тях не се получи портрет на едно семейство и на цяла епоха. "Написах този роман от грижа и любов към семейството, близките и приятелите ми и той е за нашия син Юли – казва Стефан Иванов. Пишейки, спомняйки си и премисляйки, проумях какво всъщност са грижа и любов. Исках да напиша този роман още преди двайсет години, но е по-добре, че това не се случи тогава. Сега знам, че паметта е единственото, което мога да оставя и че всичко незаписано изчезва два пъти, веднъж в живота и после в забравата."
"Писането е и това – събиране на нетрайности с тайната надежда, че можеш да удължиш траенето им. [...] Тази книга, писана от точката на личното и уязвимото, е истински смела и насъщна, особено тук, особено сега", споделя за романа българският носител на "Букър" Георги Господинов.
Стефан Иванов е познат преди всичко като поет (сред стихосбирките му са "Списъци", "Навътре" и "Без мен"), драматург и литературен критик. Той е дългогодишен драматург на Театрална работилница "Сфумато" и изпълнителен директор на фестивала "Малък сезон". Носител е на наградите "София: Поетики" и "Хр. Г. Данов", негови пиеси и произведения са били награждавани и номинирани и за "Икар", "Аскеер" и "Перото". Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. От август т.г. е директор на Театър "София".
Предлагаме ви откъс от началото на романа "Да ти кажа":
---------------------
Да ти кажа какво помня, зная и мисля, какво съм чувствал. Това е всичко, което мога да направя.
Да ти кажа. Ще ти кажа това, което си спомням. По-късно ще го разширя, ще почна от началото и ще стигна до днес, няма да се впускам в подробности, само ще набележа и ще щрихирам, за да ме разбереш.
Исках да напиша такава книга много отдавна. За мен, детството ми, влюбванията ми, радостите и болките ми. Постепенно в мен узря идеята тя да не е само за мен, а и за семейството ми. Започнах да говоря с майка ми и баща ми, само аз, брат ми и те са останали, за семейството ни, за да си съставя родословно дърво. Започнах тези разговори преди ковид пандемията. Буквално ден преди обявяването на извънредното положение мислех да пътувам за Куманово, за да потърся родния дом и гроба на Екатерина Симидчиева. Тя е леля на прабаба ми, била е учителка и революционерка в Македония. Ранена е по време на организирани от нея протести. Била е бременна. Ударена е в корема с приклад. Няколко дни по-късно помята и от предизвиканите усложнения умира. Иван Вазов пише стихотворението си "Героиня" за нея.
Синът ѝ Борис Борозанов е бил актьор, режисьор, сценарист, драматург и преводач. Негов е "Калин Орелът", първият държавен български филм. Гледан е от повече от два милиона души. Все още не съм го гледал.
Когато Юлиян се роди, бях сигурен, че исках да му разкажа много неща. В тази книга са част от тях. Тази книга е за него, за мен, за времето, в което живеем. За паметта и любовта.
Първият ми спомен е ярък и топъл. Ставам от детското си легло, изсулвам се, слънчевата светлина е нахлула в стаята и искам да ходя на училище, но не и на детска градина. Знам, че стъпвам по зеления мокет, по мозайката в коридора и влизам в кухнята, но сякаш се нося във въздуха. Бил съм на три години.
Юли има добра памет в момента, но тези негови първи спомени може би ще изчезнат. Затова имаме снимки, клипове и думи.
Той спа с мен на дивана от шест до седем и половина тази сутрин. Сънувах как на гости ми е Захари Захариев, той почина миналия август. Каза ми, че всичко е наред, пише, полива си градината, сади и плеви. Сънувах и че съм в двора на манастир в Йерусалим. Бях страничен наблюдател на среща за примирие между Израел и Палестина. Две жени преговаряха. Стиснаха си ръцете. Последното, което чух, беше, че се разбраха да възкресят мъртвите. После ритах топка с френска монахиня. През деня бяхме ритали топка с Юли.
При всеки вкаран гол във вратата от чаршаф и одеяло, сложени върху простор за сушене на дрехи, Юли казва "сан панко". Има предвид "шампанско".
Юли, накъде лети ракетата? Сочи нагоре – "косъмпа". Космосът.
Много харесвам Кнаусгор, Пруст, Степанова, Зебалд, Керуак, Ерно, но и Джо Брейнърд. Тази книга е вдъхновена от него.
До хижа "Звездица" брахме малини и Юли ги изяде всичките. Тичаше бос в гората и стъпи върху смола. Измих му краката в един поток.
Когато с Юли лежим един до друг, понякога той решава да играе на "крак брадва", което се заключава в това да си вдига високо крака и да го пуска върху мен.
Искам да ти кажа следното. Отпусни се на пейка пред блока, докато съседът храни гълъбите с вчерашен хляб. Гледай как охлюв преминава по плочките след дъжд и никой не му пречи. За пет минути нищо не е спешно, дори в България.
Детството е онзи разпуснат рай, в който светът още не знае, че е свят. Мирише на прах, слънце и тайна, а телата са леки като обещания. Улиците са сцена на откровения. Всичко е позволено, защото още не е измислено. Реалността е гъвкава, като че ли сам Бог импровизира. Любовта се появява като игра, в която всички печелят. Болката също е част от чудото, тя е острота, която доказва, че си жив. И когато пораснем, не помним всичко, но тялото ни пази онази свобода като аромат от първия дъжд.
Татко би искал да е известен само ако беше спортист, иначе не.
Мама не иска да е известна, предпочита да се скрие в ъгълче. Тя е ироничен скептик. Репетира преди телефонни разговори, притеснява се от настроението на другия.
Скромна е и смята, че няма интересни истории, постижения или знаменателни моменти в живота си. "Никакви героични или интересни неща, Стефанчик."
"Виж – казва мама, – баба ти ме е обичала, обаче никога не ме е одобрявала."
"Цялата ти работа е била никому ненужна. Преливал си от пусто в празно." Как се е почувствала след ’89 година.
Майка ми ми е разказвала, че дядо Тома държал общинската пещ до "Черни връх". Като дете тичала навреме за топлия хляб, който още димял в ръцете ѝ.
Върнахме се в София, след като бяхме в Родопите при родителите на Петя, в Котел при баща ми и накрая в Копенхаген сами. Юли повърна на сутринта след кацането. Майка ми ми каза, че аз и брат ми също сме правили така. Алергични или отвратени от София. Макар че това лято в един ден повърна три пъти върху мен в Родопите.
Не знам откъде съм имал енергията и мотивацията да направя това, което съм направил досега.
Идеален ден за татко е "хубава закуска, упражнения, разходка и спорт".
Бабата на една приятелка казваше "ситуацията е хуже губернаторска". С нея веднъж трябваше да гледаме две бели котки на един таван, но се напихме с абсент и се целувахме, и заспахме на леглото. Забравихме да им дадем вода и храна. Никога не спахме заедно през този четвърт век, в който се познаваме.
Почти не съм пил алкохол от 2009 година. Не пуша и цигари.
Ако чуех "мисли бързо", това значеше, че ще ме удари топка по главата.
Мама е споменавала, че на масата в старата им къща на улица "Кричим" са седели с дядо Начо, жицата с лампата е била отгоре, играели карти и рисували принцеси с променлив успех. Правели стенвестник.
Месо почти не ядели, нямали хладилник. Зеленчуци, боб, ориз, картофи. Плодовете били ябълки за зимата, грозде тънкокоро, памид, цели щайги. Мармалада увивали в хартия като пестил и го режели на килограм.
Никой не се оплаквал, ако го направиш, всички ще разберат. "Какво ще кажат хората?", това било закон и се съобразявала. Филия с масло и захар била върхът на сладоледа, нещо много шик. Хляб с оливия, или с олио, сол и пипер.
Киселото мляко било в каци и паници, продавало се на тегло, в съдове. Прясното мляко в стъкло, а не в гюмове.
Навън на улицата били хората по цял ден. Не се заключвало. Един ключ под черджето на вратата, скришното място, което всички знаели. Нищо не изчезвало, но не било хубаво да зее вратата. Бабите питали кой кой е в квартала, ако се появяло ново лице, моментално разбирали.
Къщата била с един етаж, четиримата били заедно в една стая, баба, дядо, вуйчо и мама. Умивалник, чешма в кухнята, тоалетна на двора. До 1963-та така било.
Пред телевизора било като седянка. На двора имало колективно четене. Димитър Талев например, "Железният светилник".
Мама казвала, че завижда на баба Цена. Искала и тя да стане пенсионерка. Така си говорели двете и пиели ръжено кафе (с леблебия, за да има каймак). Арменците продавали билкова смеска с малко кафе, но на други и високи цени.
