"В състезание със себе си", Камелия Тодорова
издателство "Колибри"
Камелия Тодорова, една от най-ярките фигури в българската поп и джаз музика, разказва откровено и увлекателно за своя професионален и житейски път във "В състезание със себе си".
Майка ѝ е била певица в хоровата капела "Светослав Обретенов", а баща ѝ - преводач и почитател на джаза. У тях се е говорило на френски, но в юношеска възраст Камелия решава да започне да учи английски език. От майка си наследява любовта към класическата музика, пластиката и спорта, а от баща си – към чуждите езици, джаза и киното.
На сцената излиза още като ученичка в началото на 70-те години с експерименталната театрална трупа "4xC" на Николай Георгиев. Тогава открива и певческия си талант. След като не е приета във ВИТИЗ, завършва Естрадния отдел на Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров". През 1978 г. дебютира с квинтета на Людмил Георгиев, а година по-късно печели Втора награда и специалния приз "Дюк Елингтън" на Международния конкурс за млади джаз певци в Люблин, Полша. Следват участия и отличия на джаз фестивали в Бомбай, Братислава, Варшава и Малта, както и изяви в легендарния "Фридрихщатпаласт" в Берлин.
Успоредно с джазовата си кариера Камелия Тодорова се утвърждава като една от обичаните изпълнителки на поп музика у нас. С Биг бенда на БНР под диригентството на Вили Казасян записва песни като "Не ме гледай така, момче", "Прошепнати мечти", "Да е влюбен този свят".
През 1980 г. излиза първата ѝ дългосвиреща плоча "Софийски диксиленд с Камелия Тодорова". Същата година печели Голямата награда на "Златния Орфей", а през 1982 г. – Голямата награда на Международния шлагерен фестивал в Дрезден. Артистичният ѝ талант намира изява и в киното с участия във филмите "Търновската царица", "Прилив на нежност", "Бон шанс, инспекторе!" и др.
През 1983 г. бяга отвъд Желязната завеса. В Лондон подписва договор с Virgin Records. Издава синглите Bursting at the Seams и Chain of Fools, като продуцент на първия е Роджър Тейлър от Queen. Фил Колинс я представя в свое предаване по Би Би Си. След промените се завръща у нас с двете си дъщери близначки.
72-годишната днес Камелия Тодорова остава на сцената над пет десетилетия. Премиерата на автобиографичната ѝ книга "В състезание със себе си" е на 19 ноември, четвъртък, в литературен клуб "Перото", НДК.
Предлагаме ви откъс от нея:
------------
Седнала съм на пода в кухнята. Край мен са захвърлени две-три раздърпани кукли. Но аз не гледам към тях – гледам нагоре, там, високо над мен, се носи гласът на майка ми. Започвам да пея заедно с него, това е лесно, просто слушаш и запяваш. Само думите ме затрудняват, получава се някакъв безумен скатинг. Още не съм проговорила като хората, на две години съм. И тъй като майка ми пее ту хорови партии от опери, ту детски песнички, така и не знам с какво съм дебютирала – с Верди или със „Зайченцето бяло“.
Не си спомням това. Разказвали са ми го. Но помня много добре кухнята – кухнята на апартамента на третия етаж на ул. „Бенковски“ 12А. Хората от кооперацията дълго го наричаха „апартамента на немеца“. Имаше някои нюанси, които не осъзнавах, че са от политическо естество. Бащата на Здравчето от петия етаж му казваше Доктор Прач. Той е бил предприемач на строежа на кооперацията. Майката на Аксения пък го наричаше „германския шпионин“. Тя беше активистка в ОФ.
АПАРТАМЕНТЪТ
Ще разкажа накратко историята на апартамента, като започна с миналото на тези, които го обитаваха. Та, значи, точно преди войната, когато са правили плановете на кооперацията, Доктор Прач си поръчал апартамент „по мярка“. Не знам как е било тогава, но през 60-те години това би изглеждало като голям лукс. Само че от този разкош бяха останали само жалки следи.
По-различно е било през есента на 1944 година. Доктор Прач предвидливо се измъкнал заедно с всичките си мебели и апартаментът, който станал собственост на Софжилфонд, бил нает от семейство Узунови–Тодорови–Попови, което след време ще бъде моето семейство.
Преди да започна историята на фамилията, ще добавя само още една подробност, свързана с „германския шпионин“. Той си отнесъл цялата покъщнина, но забравил един котлон АЕГ. Много хубав котлон – емайлиран, блестящо бял, който се нагряваше на четири степени. Това ставаше със завъртането на едно копче, което никога не се развали. Майка ми готвеше на него до 1967 година, когато напуснахме апартамента.
Като разказвам всичко това, ми се струва, че пиша пиеса, която и поставям, и в която играя (не обезателно главната роля). Ето – мястото на действието вече е уточнено. Тук се развива първото действие, което се нарича „Моите първи седем години“. Онези прословути седем години, които, ако ти липсват, никога няма да се научиш да казваш непринудено и на място „моля“ и „мерси“, да държиш правилно ножа и вилицата и да се обличаш според случая. И други много важни неща трябва да се научат през тези години, но по времето на моите първи седем всичко това беше задраскано и отхвърлено като буржоазни предразсъдъци и отживелици. Само че аз току-що казах, че пиша пиеса, а не социологическо есе, затова спирам и преминавам към списъка с действащите лица.
Преди обаче да ги изредя едно по едно, ще ги събера в един групов портрет. Колкото и да бяха различни (а те бяха много различни), аз винаги мисля за тях и си ги спомням като едно цяло, като Семейството. Веднъж чух следното разсъждение: „Ние, на Балканите, много бързо забравяме. Затова, ако някой помни моминското име на баба си, то той е аристократ и има родословно дърво!“. Ако това е вярно, то Узунови– Тодорови–Попови бяха поне маркизи. Те не бяха подредили дядовците и бабите (заедно с моминските им имена) в някакъв музей, за да ходят и да им се кланят.
Някои от тези хора си бяха отишли много отдавна, но техните безбройни истории се предаваха съвсем естествено между нас. Баща ми можеше да спомене прадядо си, когото въобще не беше виждал, по същия начин, както говореше за съседа, когото беше срещнал преди малко на стълбището. Някои истории бяха тъжни, дори трагични. Например тази за малкото Любче, отнесено от водите на придошлата Янтра, или за Борис, преминал през три войни и три тежки наранявания и накрая сразен от психическата травма. Други бяха забавни: „В къщата на Иванчо Марков дошъл светът!“ – Иванчо донесъл от Виена „магически фенер“ с диапозитиви от разни световни чудеса. Има и героични истории – критският дядо Костас, с брада до пояса (той няма да я обръсне, докато не се освободят), обира златото от турците и го раздава на бедните. Такава поне беше легендата, но в скрина на баба ми имаше една гривна, която се предполагаше, че е част от плячката. В историите, свързани с внука му – Коста Тодоров, често се размахваха пистолети. Коста заплашва Надя, че ако не му стане жена, ще застреля и нея, и себе си. И двамата знаят, че това няма да стане, но Надя се омъжва за него. Коста, вече след Деветоюнския преврат, в Женева заплашва някакъв големец от превратаджиите, че ако не пуснат семейството му да дойде при него, ще го застреля „като куче“. И двамата знаят, че това е възможно, и пускат семейството му… Нямаше значение дали историята беше за селската учителка Христина, която копае лозето, отглежда двайсет кошера пчели и тъче черги, за да издържа мъжа си – студент в Швейцария, или пък за полковник Узунов, който noblesse oblige гази заедно с войниците в ледения Тимок и умира от пневмония в някакъв лазарет. Важни бяха куражът и силата на характера. Баш уста Нико, който в забутаното тракийско село изографисва така майсторски една каруца, та спечелва уважението на турските ефендиета, които пушат чибуците си наоколо, беше равен с Надя, която с тъмносиня копринена рокля с гипюрена якичка свири на цигулка във Виенската консерватория и привлича вниманието на прочут професор по музика. Важното беше майсторлъкът. Думата „майстор“ за всички в семейството беше най-високото признание. Мисля си, че когато баща ми, превеждайки Йордан Йовков или Емилиян Станев, заобиколен от купища речници и енциклопедии, търсеше с часове най-точната дума, той гонеше именно майсторлъка. Спомням си, че веднъж една дама му каза: „Защо се бъхташ толкова бе, Кирчо? Да не мислиш, че някой ще ги прочете тези неща. Тези преводи ги поръчва някой големец от София прес, за да отчете дейност, но после никой няма сериозно да се занимава с разпространението им. Ще мухлясат в някой склад. Ça m’est égal. „Нали аз ще прочета превода си. Трябва на мен да ми хареса.“
Години по-късно, когато и аз започнах да „произвеждам“ нещо, да пея или да играя в киното, го разбрах напълно. Да, наистина публиката има значение, дори голямо значение, никому не е приятно да „мухлясва“ някъде, но най-важното е, когато аз се чуя или видя, да одобря това, което съм направила, да не се срамувам от него, да ми достави удоволствие. Но за това по-късно.
