"Чернобилски сталкер: Оформландия, или разходка в зоната", Маркиян Камиш

превод Лилия Желева, издателство "Парадокс"

"Това е разказ за сталкерите. Не за онези, които събират детски противогази в обществените бомбоубежища, нито за тези, които снимат опиканите недостроени сгради в жилищните квартали. За другите. За момчетата и момичетата, които не ги е срам да метнат на гръб една раница и да крачат под студените дъждове към изоставените градове и села, където да се напиват с евтина водка, да чупят прозорци с празните бутилки, да псуват с цяло гърло и да правят всевъзможни други неща, които отличават живите градове от мъртвите. Които не се боят от радиацията и не ги е гнус да пият от отровните потоци и езера. Които правят яки снимки от припятските покриви, попадащи след това в "Нешънъл джиографик" и "Форбс"."

Романът на Маркиян Камиш е хипнотизиращ и опияняващ. В него приключението и самоубийството са тъй хармонични и свързани, както евтината водка и консервата със свинско. Постоянното завръщане в Зоната е хем ежедневно, хем съдбовно. Обратното на снобизъм и обратното на мода. Най-гъзарското е да отидеш през зимата с най-високотехнологичните канадски снегоходки. По-гъзарско от това е само да отидеш без снегоходки, със съдрани кецове от "Зара", и така да пропаднеш в снега, че над него да се подава само ръката ти, с която махаш за помощ. Да отиде в Зоната поне веднъж в месеца за разказвача е страст, абсолютна глупост и нещо, което се разбира от само себе си. Той е сталкер, бродяга, нелегалник… "Пешеходец, самоход, идиот – наричайте ме както искате." Да се върне в отцепения район за него е като да мине следващото ниво от любимата компютърна игра. След всяко завръщане – болен, премръзнал, пребит, с адски махмурлук и с монолитни мехури по краката – той се зарича никога повече да не стъпи там. И само след месец вече е на автогарата, с микроскопична раница и преоценен сандвич.

"Понякога си мисля, че ние не съществуваме. Няма ги онези четиресет души, които редовно бродят из чернобилските блата. Имало ни е, но отдавна сме се разтворили в тресавищата, разпаднали сме се на водна леща, тръстика и слънчева светлина. Ние сме блатни духове, здрависваме се със светлокожи нацисти, до които още не са достигнали археолозите. Те ни черпят с цигари "Rheni", пълнят ни джобовете с патрони и тихо ни шепнат напътствия."

Води го носталгията по измародерствания, пуснат по мрежата, два пъти убит район, който скоро ще съществува само в пикселизираните снимки. Издънените къщи и кюмбетата, рисовете и патрулките. Почерняла и гола, Зоната спи до него и той я пази, защото я обича. "Там, където ръждивите петна по старите люлки са в унисон с облаците на небето, а сухите листа по баскетболните игрища служат за килим и ортопедичен матрак. Нанякъде към пущинаците на отдалечените села, където един войник с каменен шлифер е застинал сред крясъците на птиците."

"Интуицията на нелегалния турист е обикновено суеверие, на което не трябва да се обръща внимание. Опасността е истинска, но страхът си е мой избор, форматът на вечерта. С тези мисли откъртих и през онази нощ спах, без изобщо да сънувам."

Поетична и невероятна, "Оформландия" ни отвежда в един свят, който не би трябвало да съществува и не би трябвало да изчезне, но сигурно ще.