„Лейди Макбет или 7 начина да убиеш някого“: седем поклона с намигване – към великата класика, към хората на сцената, към невидимите труженици зад кулисите, които скромно и всеотдайно движат театралната машина, може би мечтаейки за своите пет минути слава. Подобно на дългогодишния хит „Уилям Шекспир – пълни съчинения“, който за час и половина притичва през цялото творчество на Барда, поднесено в шеговито резюме, и новият спектакъл на Театър 199 се заиграва с гениалната му драматургия, подреждайки в седем типови ситуации – забавни и показателни, взаимовръзките в театралното съсловие.
Автори на „Лейди Макбет или 7 начина да убиеш някого“ са германецът Георг Жено и родената в Москва Анастасия Тарханова, съответно режисьор и сценограф на постановката, а преводът и сценичната адаптация са дело на поета Георги Тенев. Жено признава, че е писал ролите специално за тези актьори, с които е работил в продължение на няколко години в независимата театрална формация „Реплика“. Те са Ованес Торосян, Милко Йовчев и Боряна Йовчева, а колегата им Живко Джуранов по пиеса олицетворява основно функциите на техническите екипи. Такъв реално е и главният герой Богдан на Милко Йовчев – сценичен работник, но тъй като историите се разказват през неговия поглед и преминават през неговото сърце, той е въздигнат в главен персонаж.
Има нещо дълбоко символично в това, че не звездата Ованес Торосян, а по-малко познатият Милко Йовчев е във водещата роля. Защото спектакълът обгръща с особена топлота точно безименните жреци на Мелпомена, онези редници на театъра, които тайно пазят в раницата си маршалски жезъл и без които неговата магия не би била възможна. Богдан на Милко Йовчев има странна професионална съдба: работил е в 7 различни постановка на „Макбет“ в различни театри и градове в България през годините. И още в началото на пътя трите вещици от пролога сякаш го придърпват в пиесата и му обещават, че един ден и той ще изиграе Макбет. Това за него става пътеводна светлина – мечта, съдба, дори обсесия. Постепенно от Богдан той се превръща в „бай Боци“, черната брата посребрява (тук за похвала са гримьорите и перукерите на театъра), но (фикс)идеята да има своя крал Макбет не го напуска. Дали в нейно име би пристъпил всички граници, за да отстрани главния актьор, дали, примерно, не би сипал разхлабително в чая му преди премиера подобно на шекспиров злодей – отрова?!... Какви ли мисли не минават през главата на обсебения…
Седемте находчиви миниатюри, изграждащи спектакъла, са построени около един и същ момент от оригинала – знаменития монолог на лейди Макбет, в който тя призовава тъмните сили, за да потуши у себе си всичко женско, нежно и човешко и да извърши пъкления си замисъл. Във всяка от сцените конфигурацията на героите участници се променя: актриса-режисьор, режисьорка-актьор, млади-стари, амбициозни-непукисти и т.н. Остава неизменен само Богдан сценичният работник. Впрочем и театърът, който персонажите играят през дистанция от 7 години, си остава в общи линии същият, непроменен – не са представени различни сценични езици и външните обстоятелства, които ги пораждат, не са пародирани различни индивидуални режисьорски стилове – и това може би са пропуснати възможности. С изключение на първата сцена, която се развива преди 1989-а, и онзи фрагмент, в който примадоната се появява в палто от визон с ордени за заслуги, окачени на него, външният свят почти не прониква в организма на театъра. Телефонните разговори на героите с техните близки обаче донасят ехо от живота им навън, а разкриващите се отношения в театъра са малък модел на голямото общество: с властта и подчинението, искреността и лавирането, страховете и възторзите… Може би театърът, колкото и да се променя и развива, в крайна сметка си остава същият: игра-свещенодействие на актьори, ръководени от режисьор, в името на хората в залата, които ги гледат с благодарни очи. Чудесните Милко, Боряна, Ованес, Живко са интегрирани именно в тая „схема“. В която някой ден дори обикновеният сценичен работник, ако много го иска и е късметлия, може да усети величието на своите 5 минути на протагонист.
Георг Жено е роден през 1976 г. в Хамбург. Повече от 20 години работи по свои проекти в Германия, Русия, Украйна и България. Съосновател е на Teatr.doc, Democracy.doc и театър „Йозеф Бойс“ в Москва. През 2015 г. създава „Театър на разселените хора“ в Киев. Неговата украинска кинолента „Филмова школа №3“ получава Голямата награда на международното жури в конкурса „Поколение 14+“ на 67-ия Международен филмов фестивал в Берлин през 2017 г. От 2022 до 2024 г. е художествен ръководител на Социално-театралния център „Теспис“ в град Бауцен, за което през 2025 г. е удостоен с престижната държавна награда „Лесинг“.
Анастасия Тарханова, родена през 1995 г. в Москва, е театрален режисьор, сценограф и дизайнер. От 2017 до 2022 г. работи като сценограф и видеохудожник в театър „ПостПлей“ в Киев. През 2018 г. се дипломира в специалност „Театрознание“ в Руската академия за театрално изкуство (ГИТИС) в Москва. От същата година започва сътрудничеството ѝ с режисьора Георг Жено в Украйна, България, Русия и Германия. От 2022 г. е директор на международния театрален фестивал „Добре дошли другаде“ в Бауцен заедно с Георг Жено.
Следващото представление на „Лейди Макбет или 7 начина да убиеш някого“ в Театър 199 е тази вечер, 4 април.
