Quantcast

Медия без
политическа реклама

Два погледа към съдбата на мигрантите от Италия и Либия

"Утринно море" е скръбна песен за пожертваните хора

22 Окт. 2023МАРИЯ ДОНЕВА

"Утринно море", Маргарет Мацантини

превод Иво Йонков, издателство "Колибри"

Романът тръгва от пустинята. Тя е описана красиво и нежно, с хипнотизиращо музикални изречения, извиращи от легендите или от самия пясък. С малко думи, в които отекват промените в профила на дюните, ветровете през различните месеци от годината, стъпките на камилите и плющенето на тъмносините дрехи на племената. Пустинята е осезаема – пясък между зъбите, слънце, прогарящо ретината, малка доверчива газела с тънки рогца.

Навсякъде е, около Фарид. Той живее в пустинята по същия начин, по който живее в детството, без нужда от дефиниции, дати и обяснения, в утопия и безвремие, винаги е било така и значи винаги така ще бъде.

Когато политиката се намесва в живота на малкото семейство, безкрайността внезапно се фокусира до точка от времевата линия, до новинарска емисия преди филма. Шеметната кариера на Кадафи, филма за него с Антъни Куин в главната роля (филм, финансиран щедро от самия Кадафи) уточняват кога и къде живее Фарид. И страховито блясва истината, че за малките, мирни хора, вече няма място. Скромният им живот рязко е разтърсен от военни събития, които те дори не разбират. Бащата е разстрелян без причина, дядото отказва да напусне къщичката, в която е живял откакто се помни. Фарид и неговата съвсем млада майка Джамила поемат на път към морето и отвъд него, за да се опитат да се спасят. "Невидими сме за света. Но не за Бог."

На отсрещния бряг, в Италия, живеят Анжелина и синът ѝ Вито. Тя също е мигрантка. Родителите й са се преселили в Либия, тя е прекарала детството си там, в безметежно съществуване на мюсюлмани, християни и евреи без причина и повод за конфликти. А после, без да са го желали, политическият режим променя живота им. Първо жертва падат евреите, тормозени, убивани, изселени. Следващи са "талианците", които изведнъж се превръщат във врагове. Поколение работливи хора, които са дошли в Либия с инструментите на труда си, с лозови фиданки, и са превърнали цели области от пустинята в градини, сега са подложени на терор. Анжелина е завинаги травмирана от това, че са я изтръгнали от рая на детството й и са превърнали родителите й в хора без корен – нито либийци, нито италианци.

Новата мигрантска вълна от Либия към Италия, хилядите хора, които с крехки претоварени кораби плават към Европа – и огромна част от тях не достигат до бреговете й живи, кара Анжелина и Вито да преживеят още веднъж крушението на собствения си род. Морето е пълно с човешки трупове, ужасно е да се яде риба.

За читателя бежанците вече не са хилядоглава безименна човешка маса.

Бежанците са една мъничка майка на име Джамила, прегърнала тънкокракия си син Фарид, докато и двамата умрат от жажда на борда на една ръждясала лодка без гориво, сред тълпа от отчаяни хора, които не говорят техния език.

Политиката жертва хората, похарчва ги като стотинки, все едно никой от тях няма значение. Маргарет Мацантини прави опит да "приведе в ред нещастието". Да протегне ръка през морето, да напише историята на глада, да даде име и лице на нещастниците, които историята заличава с един небрежен замах като повей на вятър в пустинята.