„Първа кръв“, Амели Нотомб

превод Светла Лекарска, издателство „Колибри“

Новият роман на Амели Нотомб се различава от предишните й. Като начало, на корицата липсва обичайната нейна снимка. Наместо малко страховития й поглед ни посреща нарисувано лице със закрити очи, като на смъртник преди екзекуция. Кръвта, кръвната линия, родовата история са предмет на този кратък роман. Амели Нотомб го създава, за да почете паметта на своя баща, починал от Ковид-19. Това е нейното сбогуване и тук тя му дава думата. Той разказва от първо лице своя живот от най-ранните си детски спомени до деня на екзекуцията си през 1964 година в Конго. Очевидно, тази екзекуция не е била изпълнена, а се оказва само поредната груба шега на бунтовници, които са го държали за заложник по време на първата му дипломатическа мисия.

Разказът тече ведро, през усмивка, макар че става дума за детство, белязано от война, загуба и самота. Баща му е загинал съвсем млад при нелеп нещастен случай. „Този ден е трябвало да се научи да обезопасява мини. Урокът бил кратък – погрешка сложили истинска мина вместо фалшива.“ Майката приема скръбта си като въпрос на чест, едва ли не на престиж, и оставя осеммесечното си дете на грижите на бабата и дядото. Едновременно изоставен и разглезен, самотен и прегръщан до задушаване, той се учи как да се домогва до одобрението, да се съобразява с възрастните, да съгласува реакциите си и да лавира в непрестанни опити да бъде обичан и приет. „Още преди да погледна към портрета, се взрях в лицето на майка ми, за да разбера дали ми е позволено да го харесам.“ Тези проницателни наблюдения и душевни състояния, отделени с хирургическа точност, създават усещането за дете, което е твърде мъдро (дори някак неестествено – твърде възрастно за годините си). На другия полюс се изстрелват преживяванията му, когато е изпратен при другите си баба и дядо, по бащина линия. Там попада в запуснат, но все пак напълно истински замък, при високомерния и мизерстващ баща на баща си, сред банда от дрипави хлапета, които са му чичовци и лели, въпреки че са почти на неговата възраст. Изпратен е да се закали, и неочаквано той остава очарован към живота сред други деца и близо до природата.

Амели Нотомб смело и ярко пресъздава образа на баща си, като рисува светла картина, оптимистична и ведра, въпреки тежкия исторически период – годините на Втората световна война. Ученическите години, влюбването като в ситуационна комедия, бунтът срещу изискванията на високия социален статус и бракът по любов. Това е фина, ажурна история, която Амели Нотомб предава с усмивка и светла тъга. Самотата на баща й през целия му живот и копнежът за споделеност и сигурност са заразителни. „В този момент от близката гора се обади сова. Никога не бях чувал такъв крясък. Сякаш този чист писък изразяваше това, което изпитвах, откакто бях пристигнал – смесица от възторг и безпомощност. Двете емоции бяха неразривно преплетени. Да, бях във върховна степен очарован, че съм тук, и точно толкова отчаян. Совата ме разбираше. Не бях сам. Тази вяра ме спаси.“

Завладяващата тъга, без сантименталност и самосъжаление, докосва читателя. В крайна сметка не е трудно да се поставим на мястото на героя. „Краят на детството не ми се удаваше. Единственото ми желание беше да имам баща.“