facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Звезди от морското дъно или поне зелени очила...

3750
"Слухове", Норман Рокуел (1894 - 1978)

Спомням си поне неколцина философи (или изкушени от философията), социолози (или самоназначили се за социолози), публицисти, народопсихолог (и той също самозван), които са се заканвали пред мен, че ще напишат книга за слуховете. Темата си беше живо изкушение, „вкусна” тема беше, а и успехът на едно такова съчинение бе гарантиран предварително. Но такова никога не беше създадено - поне тогава и поне от някой измежду тях. Слухът в онази държава изглеждаше съвсем на мястото си, създаваше впечатление за някаква нерегламентирана, апокрифна гласност, чрез която тя прокарваше или разтурваше действия и събития, които на този народ предстояха. Така темата за слуховете съвсем естествено предизвикваше опасение - особено отблизо. Нормално беше човек, най-вече на маса, да се вторачи в нея. Но после, при домашния анализ, всеки даваше заден ход.

С тези редове няма да запълваме празнината, оставена от онези амбициозни автори, които се клеха, а после се отметнаха. Но да поговорим за слуховете, винаги ще е любопитно. А защо не - и поучително.

 

Бях малко момче, когато се разчу, че Ботев,

 

поетът и войводата, се е появил отново сред българите. Може би поради възрастта ми, неизкушението ми и възбуденото в мен въздействие на поезията му онези дни така са се отпечатали в паметта. Възрастните се щураха като омагьосани (зомбирани - бихме казали днес), всеки ден изникваха нови подробности, споменаваха се БАН, университетът, самият Вълко Червенков. Учителите открито преразказваха слуха, ние го споделяхме вкъщи, родителите ни поправяха, наставяха го върху различните версии, които те пък бяха чули в работата. Общо взето, новината се оформяше такава: неизвестно откъде в страната се бе появил възрастен човек, белобрад и белокос, с високо чело, който нищо не разказвал, но знаел всичките стихотворения на Ботев наизуст и на всеки въпрос отговарял, като издекламирвал някое от тях. Изчисленията бяха, че възрастта му трябва да е нещо над стоте, на толкова и изглеждал. Вероятно било след Освобождението да е останал в някоя турска тъмница и сега да се е добрал до Отечеството. Опитвам се да си спомня хората така приобщени, завладени, приповдигнати. Обнадеждени. Грях ми на душата - нищо друго освен успеха на световното по футбол (1994) не се сещам. Може би тогава съм бил по-ококорен, непознал още скепсис и разочарования. Може би съм се надявал на чудеса, които да изместят оскъдицата и страховете на онези дни.

Спомням си, че в Плевен дойде известен детски писател, обсъждаха негова новоизлязла книга и от училище ни заведоха в читалището. Говориха каквото говориха за книгата, заваляха въпроси за „случая Ботев”. Човекът като че забрави защо е дошъл, заряза обсъждането и заприказва по въпроса. Обсъждали го това „завръщане” в съюза на писателите, академията на науките го проучвала, па какво казал този професор, какво онзи. Отиде, та се не видя. Никой не го потвърди този слух, нито го отрече. Разнесе се във времето. Все още си мисля, че беше измислен някъде в народа и че точно народът му се наслади и развълнува.

Но странно, поетът от Бесарабия Петър Бурлак - Вълканов след години бе споделил пред стария разказвач Йордан Вълчев, че подобно „завръщане” на Ботев се е „случило” и в тамошните български села почти по същото време. Като ми го разказваше, бай Йордан го изкоментира така: „Когато чуеш, че Бенковски се е върнал, тогава ми се обади.” Искаше да каже, че народът си помечтава водачи според това за какво се е приготвил.

Като изключим редовните партенки за обмяна на парите, които периодично разлюляваха държавата, в по-късния „соц” слуховете обикновено обслужваха практиката на властта. Имаше един интересен похват на правителството: когато се зададеше увеличение на цените, неизбежно изкарваха по телевизията министъра на търговията да отрече това. Беше сигурен знак, че до две седмици всичко ще поскъпне. И народът се запасяваше с каквото докачи.

Един слух обаче се оказа с любопитна съдба....

Миналата година човечец, неориентиран, но устат, обясняваше как трябва да се справим с циганския проблем - като оня войник с танка. И разказваше с подробности точно как. Този слух е отпреди няколко десетилетия: мургавите обидили сестрата на някакъв боец, той изкарал машината и им попилял махалата. Този слух аз съм го проверявал лично. Засилиха ме от вестника в Сливен, срещах се с кого ли не, на всякакви равнища (милиция, прокуратура, колеги журналисти), имах си и свои източници. Е - никакъв войник, никаква сестра, никакъв танк, никакви руини из циганския квартал. Опитах да убедя нашия дърдорко - резултатът бе нула. И по-невероятното: наистина бе убеден, само дето не се сби с мен, отричал съм престъпленията на комунизма, макар той сам да препоръчваше подобна разправа. Как един слух, по всички белези абсурден, тъй ще пропълзи през годините - нека обясни онзи, който се наема.

Днес слуховете са една денонощна медия, паралелна на всички останали

Тя излъчва по честотите на всички телевизии и радиостанции, по страниците на всевъзможни издания. Има дори такива, специализирани в тяхното разпространяване. Появи се някой от властта или от опозицията и току блъвне някоя лъжа. Не можеш да разбереш това фалшива новина ли е, хибридна война или най-обикновена, нашенска, опашата... Тя живее в пространството като слух, после се оттича в канализацията. Въздухът над Отечеството освен на боклук мирише и на партенки.  (То и около самия боклук какви партенки има още да се развяват!) Никой не се изключва от тази вдъхновена надпревара. Намирам известно сходство с държавата ни отпреди и след Промяната. Ще завърша с един пример. Не съм готов да го анализирам, просто онагледявам.

През онова време, вече усетил труса под краката, режимът пусна една версия за близкото бъдеше на страната. Спря ме писателят К. К. и каза под сурдинка как от спътникови снимки се разкрило, че България лежи върху огромно петролно езеро, което в близки дни и месеци обещава бъдеще като на Кувейт или на емирствата. Дадох му обет за мълчание, но още до вечерта открих как тази „информация” струи дори от капчуците. Всички, които я споделяха в кафенето, я бяха чули от К. Този Коста, преди да стане писател, бе висш офицер от ДС, основател на Шесто управление - нямаше как да не е информиран от първа ръка. Никакво езеро от петрол не изби на повърхността. Върхушката просто бе пуснала слух, че утре халът ни няма да е като днешния. Да се позалъже народът, да помечтае, да забрави.

 

Това за петрола (или за газ беше?) актуалният днес премиер обещаваше

 

само преди няколко години. Сондажите тръгват и наесен ще продаваме петролни продукти. Ще си задоволим нуждите и от излишъците ще печелим. Сваляше ни звезди не от небето, от дъното на морето ги сваляше. Дори книжен човек като мен можеше да се сети, че тази работа не е лесна, че трябват години проучване, проектиране, документация, цяла инфраструктура, преди да потекат „въглеводороди” - ако ги има. Това си беше слух, при това невероятен: че „шъ съ оправим”. И си го пускаха вече сами, със собствения си образ и глас, не прибягваха до говорители. Смятаха, че така внушават доверие. Не познаха. На слуховете традиционно вярваме, но на тях - никога.

В такива случаи дедите ни казваха: „Слагат на коня зелени очила - да му се види сламата сено.”

Ако продължим, накрая ще опрем в слуховете, които се разпространяваха и за самия мен. Имам добра колекция, но мисля, че това ще бъде твърде преждевременно. Що са дни, пред нас са...

Още

България е пета в ЕС по бързо растящи цени

24.02.2020

1321 5
Вятър от България
Руските зенитни системи за Сърбия преминаха над България

22.02.2020

2554 16