Quantcast

Медия без
политическа реклама

ИНТЕРВЮ

У нас примитивно наричаме колекционер всеки, който купува

Пратихме тракийските съкровища в Лувъра, но българското изкуство в последните 100 години въобще не се показва по света, разкрива галеристът Лаврен Петров

Галерия Контраст
Лаврен Петров е галерист и търговец на картини, внук на големия български художник Цанко Лавренов (1896-1978), собственик на две галерии в София. "Лоранъ" е специализирана за произведения от художественото ни наследство, а "Контраст" работи със съвременни автори. На снимката е пред картини от изложбата "Антиматерия" на Стоян Зиков.

Как се отразява пандемията на живота на художествените галерии у нас?

- Засегна го, но доста по-малко от други сектори, и не го унищожи. Защото при нас винаги са идвали по-ограничено количество хора. И най-важното, ние можем да съществуваме и да продаваме произведения на изкуството и без да се струпват хора.

Мога да разделя нещата на две, защото се занимавам и с художествено наследство, а представям и съвременни автори. При художественото наследство не е толкова важно да се събере публика, която както при съвременното изкуство да уважи художника - нещо, което в момента не може да се случва. Ние наложихме сериозни рестрикции в "Контраст", разсърдиха ни се художници… В "Лоранъ" нямаме този проблем. Мисля, че не всички галерии правят достатъчно — просто докато не утихне тази пандемия, не трябва да се събират хора. Аз съм съгласен с мерките, но проблемът е, че масово не се спазват.

Преди 10 ноември у нас имаше само държавни и общински галерии. Сега, макар и по-малки, преобладават частните…

- Всъщност минахме и през един вече позабравен период, в който преди частните се появиха първо галерии, които аз наричам „получастни“. Те бяха например свързани с някакви общински пространства, или да кажем държавна собственост, в която бивши кадри от сектора, културтрегери, станаха галеристи. Това беше един интересен период, в който също се случваха неща, полулегално. Сега всичко е много по̀ на светло, има голяма конкуренция.

А мутри влязоха ли тогава в този бизнес?

- Така наречените мутри влязоха навсякъде. Но мисля, че е по-добре една мутра да се занимава с изкуство, отколкото с други неща. Освен мутри има и политици, които направиха галерии, и това е по-интересно.

Волен Сидеров ли имате предвид? Той имаше галерия, даже май две. Но във Фейсбук страницата на галерията му последните публикации, свързани с изкуство, са от 2018 г. 

- Не знам за Сидеров, но сега Вежди Рашидов е на гребена на вълната като галерист.

Не знам дали още трябва да го водим за политик - през юни обяви, че повече няма да се кандидатира за депутат, а откри галерията си в края на септември. Исках да ви питам през частните галерии ли минава основната част от арт търговията?

- Пазара като цяло го правят малките работещи семейни галерии. Има много такива. По-големите и луксозни галерии в София — те са няколко — общо взето, разчитат на по-големи работещи бизнеси, на хора, които ги подкрепят. Има и галерии, които доста успешно са дотирани от различни некомерсиални организации. Но лично на мен по-симпатични винаги са ми били хората, които работят и се борят ежедневно на пазара. По-голямата част от арт търговията, която засяга художественото наследство, я осъществяват именно частните галерии.

А търговията с произведения на съвременните художници?

- При съвременните автори по-голямата част от търговията минава директно през ателиетата им, което е проблем.

Но по света май не е така?

- Да, това е у нас и за съжаление този модел, който е порочен, продължава. Художниците продават сами, особено по-популярните и по-известните. Обикновено използват галериите, за да се покажат, и после уреждат своите отношения по друг начин. За съжаление и купувачите — защото, разбира се, има интерес към съвременното изкуство, има хора, които се вълнуват и се интересуват, но повечето въобще не отиват в галерия, а предпочитат да отидат директно в ателието. И това засяга всички. 

Хората, които купуват от съвременни автори, предимно колекционери ли са?

- Знаете, че има една организация на колекционерите. Няма да я коментирам. С тези хора се познаваме, с някои сме в добри отношения, но почти никой от тях не купува картини от галериите, те се сдобиват с произведенията по друг начин. Разбира се, не всички събирачи са такива. Аз мисля, че е много претенциозно да се наречеш колекционер. Ти трябва да имаш определени натрупвания, познания… При нас някак си малко по-примитивно наричаме колекционер всеки, който купува. Той може да не разбира, да няма изградени критерии… Формално погледнато, всеки, който е събрал някакви картини, има право да се нарича колекционер, но аз не гледам сериозно на това. Някои се афишират, други не. Ние предпочитаме да сме дискретни. Защото в България все повече трябва да стане публично не парадирането, а споделянето на удоволствието да колекционираш изкуство.

Повечето известни от „парадиращите“ колекционери нямат постоянни места, където да излагат колекциите си?

- Повечето колекционери нямат. Светлин Русев имаше. Васил Божков предстоеше да направи. Организацията на колекционерите от време на време прави изложби, но повечето нямат музеи. Има обаче и един много хубав, светъл пример. Те са даже два. Това са галериите на Димитър Георгиев и на Джуркови в Пловдив. Аз много симпатизирам на Ана и Венцислав Джуркови, които са нормални, работещи хора с професии — ортодонт с клиника и гастроентеролог, който вече има болница, една от най-добрите в Пловдив. Ана винаги е събирала картини и през 2019 г. купуват и реставрират една прекрасна стара къща, която сега е уникална галерия-музей, какъвто няма в България. Не го правят, за да продават, да търгуват… защото всеки един „колекционер“ рано или късно става някакъв търговец, а просто за удоволствие. В София нямаме такъв музей, въпреки че има доста състоятелни хора. Димитър Георгиев е също добър пример, но той е човек от по-големия бизнес.

В галерия "Лоранъ" показвате и продавате стари български майстори, а в "Контраст" — съвременни автори. У нас разликата между едните и другите обикновено е едва две поколения…

-  Да, няма кой знае каква разлика, по-скоро финансовите механизми са различни. Би било хубаво да имахме по-дълга история, която да можехме да представяме и да продаваме, но нямаме. И затова в тези две поколения разликата е, че можеш по-лесно да стигнеш до наследството и то да бъде твое. Можем да го купим, да получим изключителни права. Така се раждат и нашите каталози, изложби.

Къде влизат повече хора, в "Лоранъ" или в "Контраст"?

- Интересът изцяло се определя от автора. В "Контраст" сме имали невероятни изложби, например откриването ни преди пет години с изложбата на Греди Асса. След това Величко Минеков надмина всички рекорди, включително и по продажби. Това не всеки път може да се случи. Приносна беше изложбата и на Вихрони Попнеделев през февруари 2020 г. след пътуванията му до Китай.

В "Лоранъ" нещата са по-постоянни. Като цяло се радваме на добър интерес, не мога да се оплача. Дори и на изложби като тази на Иван Милев - рисунки, където финансовият успех не е гарантиран, успяваме да стигнем да нова публика. Галерията вече е достатъчно популярна и хората сами научават какво ще могат да видят или да купят.

В историята на "Лоранъ", която съществува от 2006 г., а до 2016-а излагаше и съвременни автори, една от първите изложби беше "Златю Бояджиев и Цанко Лавренов за първи път заедно". Показахме творби от двете семейства некомерсиално. Благодарение на тази изложба цяла София и цяла България ни научи къде се намираме, така че беше добър PR. А в световните информационни агенции сме влизали само веднъж, когато показахме прословутата картина „Тайната вечеря на Политбюро“, рисувана преди 1989 г. Имаше невероятен интерес, включително и от чужбина. Трябва да добавя още и изложбите на Васил Иванов, преди още другите да се сетят за него. Една от най-големите ни изложби беше на Лика Янко през 2019 г. Нея даже направихме в двете галерии, защото ни трябваше голяма площ. В годините сме показвали с голям успех Генко Генков, Елиезер Алшех… Пак преди 2016 г. една от най-посетените ни изложби беше на Кристо с ранни негови рисунки, работени в студентския му период, от дома на хората, с които е живял като студент. Тя предизвика невероятен фурор. Това беше по времето на прочутата му изложба в СГХГ.

С какви проблеми се сблъскват най-често в работата си частните галерии?

- Нашият модел на работа в "Лоранъ" е такъв — купуваме картини, правим изложби, в някои случаи правим и каталози или книги, и продаваме картините. Разполагаме в наличност с изкуство, което е наше. Така се работи по-спокойно, макар и финансово да е по-сложно. При старите майстори основните проблеми са нелоялната конкуренция и търговията с ментета. 

Докато в една галерия, която представя съвременни автори, принципът е съвсем различен. Там работим само с процент от продажбите -  нашият дял е в размер на 35%, което е крайно недостатъчно. В чужбина галериите взимат 40-50%. Нормално е и ние да преминем плавно към 40%. Трябва да се постараем да спрем продажбите от ателиетата, тоест художници да бъдат обвързани с договори да работят с галериите. Ателието не е място за търговия. За тази цел може би трябва да създадем една организация, гилдия на частните галерии, които се занимават със съвременно изкуство.

Боян Радев, при всички митове и легенди, които знаем за него, си е купил 5 или 6 картини от "Лоранъ" за разлика от много други "колекционери", които купуват само от художниците.

- Освен изложби и продажби вие правите и каталози и книги за художниците, които представяте.

- Последният пример е Иван Милев. Ние сме купили преди две години всичките тези рисунки, за да инвестираме в един каталог, в труд, в хонорар на изкуствовед, фотограф и т.н., и сега успяваме не само да продаваме от рисунките, които вече са документирани, но и от каталога. Това е много приятно, не само заради 14-те лева, а защото обикновени, нормални интелигентни хора чрез него се докосват до изкуството на Иван Милев и им харесва. За мен е изключително удоволствие да видя как някой купува от нашите книги.

Обикновено винаги когато в "Лоранъ" правим по-голяма изложба с каталог, търсим и някои от водещите ни изкуствоведи, за да представи автора. Отдавна вече една такава изложба не е само наше поле за изява. Красимир Илиев направи много хубави представяния на Лика Янко и Илия Бешков, Анелия Николаева написа текста за Маргарита Милиджийска, сега и за Иван Милев. Галина Декова направи изключително интересен прочит на творчеството на Стоян Венев за нашата много интересна камерна изложба „Характери“. Още преди изложбата полски изкуствоведи бяха забелязали една от картините в интернет и я включиха в един голям международен проект с картини от бившите социалистически страни, „Студената революция“.

- Хубаво е, че са забелязали Стоян Венев, но защо малцина съвременни български художници могат да се похвалят с успехи в чужбина?

- България представи тракийските съкровища в Лувъра, а българското изкуство въобще не се показва - нито това от нашия XIX и XX век, нито съвременните автори. Другите бивши социалистически страни показват изкуствата си в най-големите музеи и галерии. А ние нямаме нито една такава изложба. Ще ви дам пример от преди близо 100 години. През 1926 г. в Прага се прави изключително голяма българска изложба. За която примерно Андрей Николов идва от Италия, а Никола Михайлов идва от Германия. В десет салона са наредени над 400 творби, дело на 40 български художници и скулптори. По инициатива на българския културен институт в Прага съвсем наскоро беше направен каталог, който да запази спомена за това събитие. Защо сега никой дори не се опитва да направи подобна изложба?