Кой ще застане начело на инициативния комитет за втори мандат на Румен Радев? Ами, главният прокурор Иван Гешев, разбира се. Така говореха някои – къде на майтап, къде на сериозно, след като държавното обвинение шокира целокупна България, като прекрачи закона, за да публикува записи от СРС срещу президента.

Грубата прокурорска атака даде на държавния глава ореола на дисидент, погнат от силите на статуквото. Да му посегне толкова компрометирана институция, действаща на ръба на закона, оглавявана от човек, зад когото стои ГЕРБ – може ли да има по-добра реклама за Радев? Даже симпатизантите на десницата, на които той не се нрави особено, се почувстваха длъжни да го защитят от това, което смятат за злоупотреба с репресивната машина на прокуратурата.

Обществената симпатия

окуражи Радев да „сграбчи момента“

и да демонстрира, че скъсва радикално с управляващата клика. В неговите очи моментът изглежда подходящ за подобна стъпка. Правителството на Бойко Борисов преминава през тежък период. Водната криза в Перник показа, че институциите са неспособни да задоволят базисни потребности на хората. Навсякъде из страната цари паника, че ни тровят с горенето на незаконно внесени отпадъци. Наредбата за касовите апарати побърка целия бизнес. Скандалът с хазарта постави отново въпроса за корупцията и чадъра, разперен в продължение на години над точно определени бизнесмени. Почти всеки ден се намират недоволни, които да протестират, всеки със своята причина, срещу държавата и управлението. Както правилно отбеляза Радев в своето „обръщение към народа”: „На всичко това трябва да се сложи край.”

Така е, трябва. Само че след президентската изява изникват съществени и логични въпроси.

Как се слага край? И какво следва след това?

Радев няма задоволителни отговори. „Днес делението не е между леви и десни, столица и провинция, а между порочната власт и милионите почтени българи. В борбата за отстояването на нашите права аз съм редом с вас”, реди той. Тези думи са като призив за политическо действие, но не се уточнява какво ще е то. Редом с българите в какво ще бъде президентът? В уличните протести? В гражданските инициативи? В нов партиен проект?

Кулминацията на обръщението – че „снема доверието” от правителството, звучи много внушително, но по същество е празно откъм съдържание. Отношенията между „Дондуков” 1 и „Дондуков” 2 са били

хладни в най-добрите им времена и мразовити в най-лошите.

„Ние нямаме никакви пресечни точки, освен безсмислените консултативни съвети, на които никога нищо не се е решило. Даже ще ме облекчи” – така пренебрежително се изказа премиерът Бойко Борисов по този повод. И е прав. Правомощията на президента са доста ограничени. И свалянето на доверието на практика може да се изрази в доста прозаични неща. Радев може да спре да подписва указите за нови посланици и консули, подбрани от управляващите например. Но и без това сума дипломати си просрочват мандатите заради тромавите съгласувателни процедури и тънките политически сметки. Президентът може да спре да кани управляващите на разните кръгли маси и дискусии, които организира почти всеки месец? Те обаче, така или иначе, не идват. Даже и на консултативните съвети за национална сигурност стъпват рядко и неохотно. И от тях не произтича нищо. Президентът може да продължи да налага вето на важни за управляващите закони. Но това е негово задължение по Конституция - ако види, че някой нормативен акт нарушава обществения интерес. Ако започне да го прави на инат, това ще е в негова вреда. А и управляващите лесно и вече "по навик" преодоляват президентското вето. И окото им не трепва, дори когато държавният глава е прав и избухне лобистки скандал или се наложи спешен ремонт на ремонта на някой закон заради недомислици.

Грешката на Радев е, че

надценява значимостта на своята политическа позиция.

„Президентската институция все по-уверено задава политическия дневен ред”, самоуверено констатира той, когато представи отчета си за 2019 г. Това обаче не е така. Дневния ред го задават Борисов, патриотите, ДПС и прокуратурата. А какъв мотив биха имали тези сили, за да се съобразят с него? Борисов отдавна не се вълнува, че рейтингът му е нисък („Аз съм напрегнат! Доверието е паднало, ужасно, какво ще правиме?”, хихикаше премиерът пред журналисти). Той ще държи мандата, напук на всички кризи – вода, боклуци, въздух, корупция и др. В политически план позицията му остава силна – просто никой от противниците му, по една или друга причина, не се опитва да го свали. Самият Борисов този път няма намерение да пуска властта заради някакви протести („Станах за смях с тези оставки. Какво да предложим друго? Пак да похарчим 100 милиона за избори? Перник ще ни струва 100 милиона с водопроводи, със станции”, обясняваше Борисов защо няма да остави поста).

Най-вероятно обществената възбуда от обръщението на президента ще отслабне бързо – не ни липсват шумни скандали и афери, които да отклоняват вниманието на хората. А с това ще се изчерпят интересът и симпатията, които Радев събра, откакто попадна във фокуса на прокуратурата. До изборите има повече от година и половина. Президентът ще се нуждае от нещо много повече от символични жестове, за да привлече вниманието на избирателите и да ги убеди, че трябва да му дадат втори мандат.