facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Суров случай

4 873
Салвадор Дали, The Great Masturbator, 1929 г.

Съдът отряза една жена, обявила се за биологична дъщеря на Салвадор Дали. Уважи иска й да бъде ексхумиран великият художник, назначи експертиза и се произнесе: ДНК на гения и на претендентката не съвпадат. Има правда, каза си вашият автор. По-честно е, когато се зачита волята на човека. Смята се, че всеки сам посочва своя наследник, приемника си в бъдещето. Добре е, когато и ДНК потвърждава тази воля. Да се прекрояват решенията на мъртвите е гадно и нечестно. Дори в най-дребното, което за тях би следвало да е без зачение.

Например, прекарал си човекът дните в бохемство и мирова скръб, погубил се по своя воля – от висок етаж или от банален алкохол, а днес го назначат за дисидент, борец срещу нещо, което той може и да не е забелязал в заобикалящия го тогавашен свят. Или живял си българин корав и непреклонен, а в гроба го обявят за северномакедонец, след век го прекръщават и името му на кръста преправят. Ще се смеете, но още съм жив, а чевръсти дами пускат слухове, за моите две-три свестни любовни стихотворения – на коя от тях кое съм посветил. Глупости – измислени, разбира се, са лиричните ми героини, къде в живота ще срещнеш жена, която да заслужи стихотворение. Но страх ги е да не умрат преди мене и бързат със заявките. И ако не се разберат, един ден ще трябва да ме изровят, та да потвърдя.

Прибягвам и до шегички, но истината, ако я препишем от предишни „Нерви и утехи”, не е за смях: ние предадохме своите мъртви, неведнъж – и в наши дни също.

Без да ги търсим в гробовете, без да разгърнем завета им.

Самият аз получавам упреци, че вадя образи от небитието, оттеглили се от нашия свят и ги предлагам на читателя. Само дето не ме обвини в ексхумации един разлютен мой критик, всъщност каза го, но по-заобиколно. Друг негов събрат бе направо великодушен: според него по-скоро съм ги викал като духове – да поговорим, да се разкрият, да ги види читателят и, ако може, да ги запомни. Така съм по-съгласен. Наистина животът ме е срещал със страхотни мъже и жени, изредили се пред обективите на паметта и вече прекрачили в небитието. За какво друго, питал съм се неведнъж, ако не за да ги задържа по някакъв начин във времето, когато и нас няма да ни има? Това дори не е писателска, а само човешка задача, която се разпростира и върху образи, забравени дори от близките си, необяснимо по каква причина материализиращи се за мен от вечността. А може би съзнанието, че никой няма да си спомни за тях, е достатъчната моя причина, за да ги извиквам...

Киното бе първото ми увлечение по изкуствата.

Живеехме в мазето на стария бонвиван Йордан Гайдаров, съсобственик на модерното кино „Глория”. Квартирантите му ходеха безплатно на всички прожекции. Този бонус сякаш бе специално за нас с баща ми. Докато национализират „Глория”, изгледахме безброй филми – повечето американски. Чаплин и Дисни, Тарзан, разбира се, както и сума ленти за войната в Тихия океан. Русокоси авиаторки кацаха с подпалени самолети на самотни острови и доброволки с огромни пушки гърмяха по истерични японци. Татко няколко пъти ходи да гледа „Снежен рай” („Серенада от слънчевата долина”) със Соня Хени и оркестъра на Глен Милър, вземаше и майка. Помня го, защото тогава за първи път ме оставиха сам вкъщи.

После кината станаха държавни, гратисът ни приключи. Вече жадно четях книги, но не пропусках военните филми в голямото кино в центъра. Тази тематика бе изобилна, преобладаваща и, разбира се, съветска. Ходехме на тумба да гледаме битки и херойства. Едно заглавие, „Смели хора”, го бяхме научили наизуст. Млад казак на име Вася с необикновен дресиран жребец разиграваше глупави и страхливи германци за радост на препълнения салон. Вътре в салона пишеше какво е казал Ленин: „От всички изкуства за нас най-важно е киното.” Вождът бе имал предвид, че народът е прост и неграмотен и само киното ще го възпита и просвети, но това бе изпуснато в лозунга.

Тук обаче няма да се разпростираме върху киното като изкуство, нито върху репертоара. Причината да се насочим към киноразпространението в нашия провинциален град бе контрольорът бате Рашко, който бдително и любезно късаше билетчетата на входа. Беше красив, напет мъж, рядко го чувахме да говори, повече кимаше или упътваше хората с изразителните си ръце. Тъмнорусият му алаброс искреше, страните му пламтяха, неправдоподобно алени. Стегнат, гъвкав – на нас, дечурлигата, приличаше на героите от екрана. Сякаш Вася от филма бе слязъл да къса билетчета. След години си припомних как го гледаха гражданките, спрели за миг в отвора на вратата, почти допрени до него. Сигурно планът на тогавашната „Кинефикация” разчиташе и на онези от тях, които ходеха на кино, главно за да надникнат отблизо в очите му. Но не знаехме това тогава, бяхме деца.

Растяхме, а той си стоеше все така млад, като изрязан от афиш за героичен филм.

Върволица от плевналийки си опитваха късмета.

Съученичките ни – и те пораснали – охотно го коментираха. Беше загадъчен и дори само от това привлекателен. Веднъж го срещнахме на улицата с майка ми, поздравихме се, а после тя обясни: синът на шивачката Димка, баща му изчезнал през войната в Беломорието. Сирак беше, значи, в годините на строителство и героични професии бе само един сирак, разпоредител в кино. Такива неща тогава просто не се случваха. Човек трябваше да живее с цел, с мисия. Скромността озадачаваше, за много хора тя бе дори подозрителна.

Останалото може да се събере в няколко изречения.

Точно за мисията. Бях вече студент, когато едно момиче било отвлечено от „стъргалото” и озлочестено в лозята край Гривица. Оставили го живо – може би по невнимание. Спасявали го най-добрите хирурзи на града, спасили го, без никой да обясни защо. Когато го видях след време, лицето му бе в жестоки белези, нищо не можеше да ги скрие или поправи – пластиката беше още в пелени. Но то вече бе се върнало в живота, бе намерило причина да остане сред хората. Стояха с Рашко пред витрината на магазинчето за вестници и гладеше ръкава му. Бате Рашко бе седял до леглото му, бе го изнесъл от болницата на ръце, бе го отвел в дома си. Никакви подробности никой не знаеше, мисля, че и никой не узна*... На подобни хора градовете гледат с опасение. Само защото не ги разбират. И аз не разбрах тогава, все още не разбирам. Но не искам такива като тях да си отиват. Или поне не завинаги.

Може би Рашко наистина бе слязъл от някакъв афиш, от своя вълнуващ филм. Или, наопаки, в своя филм се върна? Но филмите имат различен от нашия живот. Могат да се завъртят отново. И върви познай утеха ли е това или заплаха...

__________________________________

*Ако от всяка мелодрама се премахнат най-трогателните подробности, почти винаги остава груб и много въздействащ сюжет. Сърцевина. Та оставям случая така. Не че мога да добавя нещо. Разказа ми го плевенската писателка Захарина Лалова, когато бях стажант при нея в окръжния вестник. Наистина не знаеше подробности, градът не ги знаел. „Суров случай – заключи тя тогава. Вероятно искаше да каже „необработен”. Но допълни : - А и животът суров.”

Още

Не е за вярване: липа...

09.07.2020

КАЛИН ДОНКОВ

3872
Почина легендарният филмов композитор Енио Мориконе

06.07.2020

Обновена

2265 24
В една капка се оглежда цялата световна канализация

02.07.2020

КАЛИН ДОНКОВ

4452