facebook
twitter

Наблюдател

Смъртта на критика като край на литературата

Пазарът се оказа по-опасен за словото от идеологията
1795
Проф. Светлозар Игов

Неотдавна бе преведена  на български публикуваната в  „Таймс литерари съплимент” статия на Майкъл Лапойнт „Смъртта на критика”, която от своя страна тръгва от друга статия със същото заглавие на Роман Макдоналд от 2009 г. С известна носталгия Лапойнт припомня влиянието на американските критици от средата на ХХ век, споменавайки имената на Едмънд Уилсън и Лайънел Трилинг на фона на днешната критика, която според него

 

е изгубила авторитета си със своята беззъба политическа коректност

 

Наистина ли днес критиката няма влияние и това е симптом на културен крах и убиване на творческата класа, както гласи заглавието на книгата на друг днешен оплаквач на съдбата на изкуството, или това просто е  продължение на апокалиптичните настроения на отминалия век? Защото -  като се започне от „Залезът на Европа/Запада” на Освалд Шпенглер и се стигне до „Краят на историята” на Франсис Фукуяма - през ХХ век бе обявен краят/смъртта на какво ли не – на биографията, на романа, на литературата, на автора и дори на човека.

Нека обаче отидем отвъд буквалния прочит на страховитите заглавия. Прочутата статия на Ролан Барт „Смъртта на автора” например съвсем не означава, че вече няма автори, а съвсем друго – преместване на основната смислообразуваща инстанция от автора към читателя, т.е. към интерпретатора, критика. И може би най-злокобната прогноза – на Мишел Фуко – „смъртта на човека”, която вещае в края на „Думите и нещата” – не означава буквална смърт на човека като негово физическо изчезване, а промяна на представата за човека.

Катастрофичните настроения през ХХ век произтичат не само от конкретни актуални тревоги, но и от самия стил на мислене - с появата на християнството с неговата линейно-финалистка представа за времето, за разлика от цикличното време в митологичните и фолклорните епохи. Този линейно-телеологичен и катастрофично-финалистки историзъм е присъщ и на Хегеловата философия. Именно у Хегел се съдържат първоначалните рационални представи и за края на историята, и за края на литературата. Според прочутия тълкувател на Хегел - Александър Кожев, се върви към универсално организирано бюрократично общество без класови различия, към универсална хомогенна държава, която според лявохегелианската традиция минава през държавния капитализъм на СССР, а според дяснохегелианската -  през индустриалния капитализъм на САЩ. След краха на комунистическите режими, които не осъществиха Марксовата лявохегелианска визия за безкласово/хомогенно общество, дяснохегелианската визия в лицето на Фукуяма обяви победата на либералния капитализъм като край на историята и в духа на Фуко – и последния човек. Но историята не спря не само защото либералният капитализъм не създаде хомогенно общество, а още повече задълбочи пропастта между богатото малцинство и бедното мнозинство.

 

Каква връзка има това с проблема за смъртта на критика?

 

Смъртта на критика, разбира се, не само зачертава визията на Барт за раждането на читателя като превръщане на възприемащия в основна смислообразуваща инстанция.

Смъртта на критика означава и край на литературата. Защото именно критиката като оценяваща и интерпретираща институция е самосъзнанието на литературата. Тя превръща потока от книги в литература - като пълноценна смислова структура и ценностна йерархия. И смъртта на критика като край на литературата не означава нито че повече няма да има критици, нито че ще престанат да се пишат книги. Но когато книгата се разбира само като стока, тогава и критиците се превръщат в рекламни агенти. Не че на всяка цена ще започнат да пишат по-лошо, но във всички случаи това, което пишат, ще бъде

 

не творене на смисъл и даване на оценка, а призив за купуване на стоката.

 

Пазарът се оказа по-опасен за литературата от идеологията, още повече че в днешното уж пазарно стопанство не търсенето определя предлагането, а предлагането заменя търсенето. Което превръща и критиката в рекламна дейност.

Впрочем, ако прогнозата на Маркс за създаване на безкласово/хомогенно общество не се сбъдна, поне в едно отношение той позна. В „Комунистическия манифест” е дадена визията на глобалното общество, което ще възникне в резултат на общия пазар, и то във връзка с понятието световна литература. Затова е донейде странно, че именно бившите марксисти-ленинци се обявиха против глобализацията. Но това не е единственият парадокс в съвременния свят, където бившите комунисти строят капитализъм, а империалистически фондации финансират бившите комунистически елити. А това, което Маркс позна, е, че „поезия ще пишат всички”. Според него при победилия комунизъм всички ще творят изкуство. „Поезия ще пишат всички” е естетическата утопия и на сюрреалистите. И проблемът в тази почти осъществена днес утопия не е в това „Дали свободата ще може да пее, както робите я възпяваха”, както се питаше един поет. И не защото трудно - поради растящото неравенство - може да се каже, че някъде е постигната свобода. А защото едва ли изкуството на „пропялата тълпа” може да бъде считано въобще за „изкуство”. Такива „литература” и „изкуства” са по-скоро хоби, игра, забавление, утеха или прекарване на свободното време.

Тук достигаме до същинския въпрос. Във времето, по което изпитва носталгия Лапойнт, видният неокритик  Джон Кроу Ренсъм пише: „Става все по-сигурно и по-сигурно, че литературата е единственият авторитет, който все още универсално се уважава”. Авторитет е ключовата дума за разглеждания проблем. Но още преди вярата на Ренсъм в авторитета на литературата, Пол Валери в прочутото си есе от 1939 г. „Свободата на духа” споделя тревогата си за  духовността и капитала на културата чрез факта за изчезването на познавачите и ценителите на изкуството. И тъй като критикът е именно такъв познавач и ценител, тревогата за смъртта на критика не е нова. Валери също си служи с „езика на борсата”, с икономически понятия като капитал, производство, размяна, стойност, цена, но лансирайки основното понятие „ценност”, отбелязва, че духовните ценности не са количествено измерими. Валери смята за основен враг на духовните ценности политиката и смята, че „във всички възможни случаи политиката и свободата на духа взаимно се изключват, свободата на духа е винаги основен враг на партиите и на всяко притежаващо власт учение”.

Не беззъбата критика и политическата коректност са „смърт на критика”, защото зъбатата критика, ругатнята, скандалът могат да имат и по-резултатен рекламен ефект. А и смъртта на критика не е единственият път към края на литературата. „Пропялата тълпа”, т.е.

 

превръщането на политици, манекенки, спортисти, шоумени и пр. публични личности в писатели

 

е не по-малко ефикасен път към заличаването на литературата като изкуство. Самото превръщане на литературата в културна индустрия, превръщането на читателя в купувач, замяната на идеала за шедьовър с култ към бестселъра, т.е. не най-добра, а най-продавана книга, са други възможни пътища към края на литературата. Затова социалният песимизъм ми се струва днес единствената надежда за литературата.

Все още няма коментари

Още

Рашидов: Айде стига с тази свобода на словото

15.09.2019

3908 39
Романът е дълга биография, новелите - красиви нощи
Арткритика и/или артжурналистика

Влез или се регистрирай за да коментираш

×