facebook
twitter

Наблюдател

Носталгия по класическото кинопреживяване

Неизбежно иде времето, когато и шедьоври да се заснемат, няма къде да се покажат
691
Проф. Вера Найденова

Напоследък, за кратко време, присъствах на четири български филмови премиери. Eто кои.

"В кръг", с режисьор Стефан Командарев. Социален, органичен, с много нашенски живот, с разгърната амплитуда от комичното до високо трагичното. Цяла редица талантливи актьори: Блатечки, Зуека, Геро, Бърнев, прекрасен епизод с Павел Поппандов и Стефан Денолюбов. И както винаги, силен драматизъм в играта на Ирини Жамбонас. 

"Засукан свят" на Мариус Куркински. Фен съм на Куркински, най-вече на словесните му солови спектакли, които несъмнено са върхове в художествената ни култура от последно време. Към режисьорските му изяви съм малко скептична. Разбирам, че новият му филм, където той изпълнява и главната роля, е замислен в стилистиката на т. нар. наивна живопис (Митничаря Русо, Нико Пиросмани), с чудесната сценография на Георги Тодоров-Жози. Но на много места високата мяра на "наивизма" слиза до смущаващата грубоватост на примитива.

"Имало една война" на напусналия ни неотдавна сценарист Влади Киров и режисьора Анри Кулев. При неговото възприемане е необходима по-висока доза и историческа, и художествена култура. Разбира се, в самия филм се съдържа информация за Сръбско-българската война от 1885 г., и внимателният зрител, свой или чужд, ще я прочете, но сюжетът на филма се гради не само (и не толкова) от конкретно-историческа действителност, а от художествени архетипи, "примери на българско поведение" от творчеството на Вазов, Алеко, Елин Пелин и др.

"Диви и щастливи" на режисьора Мартин Макариев е отчасти екшън, отчасти роуд-муви, а най-вече пародия на известни филмови образци. Изпълнителките са "две готини момичета" (изразът е от филма) - Яна Маринова и Луиза Григорова-Макариев: фотогенични, темпераментни, опитни. (Между другото в "Имало една война" Луиза изпълнява основната роля на "българска войнишка вдовица", сякаш слязла от картина на Иван Милев.) Действието на "Диви и щастливи" е разточително, забелязват се и отстъпки пред не най-добрия вкус, но е забавен, а за някого навярно и поучителен.

За филмите може да се говори още. Те са свидетелство, че напоследък киното ни прави 

 

разнообразни по стил и жанр творби, 

 

с потенциал да се харесват на различни зрителски кръгове, които все по-определено се разграничават един от друг. За настоящето разсъждение обаче е важно да изтъкнем онова, което ги свързва. А то е, че премиерите им се състояха не на точното място. "В кръг" бе приютен от Музикалния театър, "Имало една война" от Народния. Един от режисьорите сподели, че за случая кино "Одеон" и "Домът на киното" са малки (те наистина са добри само за клубна дейност), а зала 1 на НДК -  прекалено голяма. Няма съмнение, че публиката на Куркински може да изпълни и стадион, но  "зала едно" не е по мярката на камерния строеж на "Засукан свят". И "Диви и щастливи", струва ми се, би прозвучал по-другояче, ако празничната му прожекция не беше се състояла сред търговските дебри на грандиозния мол.

Макар че не е все едно дали по пътя към филма те посреща "кино" или "театрална" символика, уют или крещящо неоново осветление като в казино на Лас Вегас, в случая "обстановката" е само едната страна на проблема. Другата, по-съществената, е свързана с акустиката на залата, с мащаба на екрана, с техническите качества на звука (минути преди прожекцията Командарев все още се трудеше върху подобряването му).

Сигурно е, че тук някой се готви вече да ми възрази:

 

филмите отдавна се гледат навсякъде, 

 

на всевъзможни по размер екрани. Така е. И музиката тече по различни източници, но когато искаме да се насладим на автентичното й звучене, си купуваме билет и се запътваме към зала "България", за да слушаме "на живо". Или към друга зала, ако иде реч за поп и рок концерт. "На живо" при киното ще рече в подходящ по размер тъмен салон, на голям екран. Ако пък в преддверието има и книжарница, от която да си купим нова книга или диск с филм, удоволствието ще е още по-голямо. 

Преди дни американският технологичен гигант "Нетфликс", който, както се знае, произвежда видеофилми за домашно гледане, се отказа от строгите си принципи и обяви, че е наел за десет години напред неотдавна затвореното старо кино "Париж". То се намира в центъра на Ню Йорк, има 581 места и е открито през 1948 г. в присъствието на звездата Марлене Дитрих. Него "Нетфликс" ще използват за специални събития, а най-вече за преживяване на "автентично класическо кино" с премиерите на игралните и документалните им "продукти". 

И така, не ще ли е добре, вместо да приемаме примирено, че веднъж ще гледаме български филм в Музикалния театър, а друг път в Народния и т.н., да си направим горчивия извод, че днес жънем плодовете на варварската приватизация отпреди двайсетина години, когато прибързано решихме, че кината повече няма да са ни необходими? Слава Богу, театрите и концертната зала "България" си останаха на мястото. 

Но едно от най-старите и най-хубавите кина в Източна Европа - "Модерен театър" (именувано по-късно "Цанко Церковски"), строено през 1908 г. на бул. "Мария Луиза", днес е частно - с немалко бъркотии около собствеността - и

 

обречено на саморазрушение

 

От години кинематографистите правят колективни усилия да го задържат и съживят, но воплите им си остават глас в пустиня. В същото време негов събрат в друга източноевропейска столица беше обновен и там днес се осъществяват премиерите на всички национални филми, преди да тръгнат, да речем, към мултиплексите.

Изпитвам неудобство да се самоцитирам, но е факт, че когато се извършваше приватизацията, на едно професионално събрание възкликнах: "Ще дойде време, когато и шедьоври да направите, няма да има къде да ги покажете". Знанието за живота на изкуството в миналото би трябвало да ни е научило, че веднъж родени, формите, в които то живее, се трансформират и обновяват, но не изчезват. Освен ако не се намерят "помощници" като нас, които през годините на т.нар. преход се проявихме като лоши стопани. 

И не само в областта на културата. Та сега ще се налага да възстановяваме онова, което разрушихме. Или да строим наново.

"Да ви имаме проблемите!" - ще възкликнат срещу нашите столични тревоги сънародниците ни от множеството градове и села в страната, където по-възрастните вече са забравили, а младите не са и научили какво е нормална филмова прожекция. Чуваше се по едно време, че се предприема възстановяване на читалищата заедно с принадлежащите към тях киносалони, но информация за сериозни резултати в това отношение не последва. А междувременно Русия, където също се случиха най-различни бели в живота на киното (и не само), обяви като своя държавна политика възстановяването на разпространителската мрежа в страната.

Проблемите с кината у нас, в столицата и извън нея, са от една верига, от една система - тази на българската култура. И не са маловажни, както това може да изглежда на пръв поглед.

Още

Могат ли пандемията и новите технологии да убият киното?

27.03.2020

90
"Кино в длан" отново провокира креативността
20 филма и 20 сериала, блокирани от COVID-19

15.03.2020

1327
×