facebook
twitter

Наблюдател

В Мрежата могат да сринат всеки авторитет

Кое гради и разрушава литературната слава днес*
2290
Амелия Личева

Във време като днешното надделява разбирането, че литературата не се изучава "за себе си", а неизбежно се свързва с теоретични и политически рефлексии, със социални употреби. Световната литература се мисли като зависима от сравнителните литературни курсове, залагащи на преводите и на компетентността в областта на маргиналните литератури, като не подценяваме тенденцията, че все още видими са европо- или американоцентричните нагласи в дефинирането на понятието. Не трябва да подминаваме факта, че днес един нашумял автор се превежда много бързо на много езици и така се преодолява тенденцията, която дълго време е затруднявала рецепцията. Нещо повече, част от авторите вече пишат на английски 


или се самопревеждат, за да имат бърз излаз към световното. 


Важен е и фактът, че произведенията днес все повече са в полезрението на медиите и рекламите. По тази причина съвременните медии, включително интернет, са ключов двигател за конституирането на световната литература. Значението на интернет е двояко обаче за поддържането на самата идея за световна литература. Няма съмнение, че блоговете, социалните мрежи, читателските групи правят много видими оценките на читателите за произведенията, които конституират световната литература. Но ако преди само продажбите са били онзи маркер, който е отчитал читателските гласове, днес ние ги чуваме директно. Защото новото време е време, в което всеки читател се е превърнал в литературен критик и дава публичност на мнението си. Ще потвърдим тези наблюдения със статията на италианския писател Никола Лека, озаглавена "Световната мрежа на критикарите срина даже Кафка". В нея той заключава, че е дошла ера, белязана от напора на всепозволеността, в която действително всички четящи се изявяват като литературни критици (но без професионализма и подготвеността им). Окрилени от анонимността, те оформят общности на хейтърите, които - както се изразява той - "посичат с брадва" шедьоврите на световната литература. Ако се съди по оценките, които тези читатели, вживели се в ролята на критици, дават в "Амазон" и в Goodreads, голяма част, ако не и цялата световна литература, е несъстоятелна. Никола Лека цитира различни читателски мнения, събрали по много лайкове, според които: "Гордост и предразсъдъци" е 345 страници нищо; "Одисей" на Джойс е мазохистично четиво; "Ана Каренина" е изгорена от един неин читател, защото го кара да възнегодува; героите на Булгаков в "Майстора и Маргарита" са бледи и лишени от психологическа мотивация; "Тръстики на вятъра" на Грация Деледа е книга, при която след втората страница ти става байгън; от "Метаморфозата" на Кафка лъха досада, а родителите на героя е трябвало да го заведат или на лекар, или в цирка; дразнещо празно и дървено е говоренето в "Смърт във Венеция" на Томас Ман; "Човекът без качества" на Музил е пример за бъбриво празнодумство; "Безразличните" на Алберто Моравия е пример за непохватна имитация на Достоевски; "Името на розата" е псевдофилософска и едностранчива; "Позор" на Кутси е роман, при който читателката би предпочела да се търкаля надолу по хълм от ръждясали остриета, вместо да го чете, а "Непосилната лекота на битието" на Кундера е евтина книжка, лоша имитация на Фройд.


Проблемът не е в това, че има читатели, които не харесват изброените, 


а и много други произведения, съставящи корпуса на световната литература. Винаги е имало критици, които не са харесвали една или друга творба, които не са я оценили с раждането й, както и винаги е имало остра размяна на отрицателни реплики между писатели. Въпросът е, че днес интернет масово ги тиражира и хейтърските мнения се оформят като колективни, създавайки усещането, че масови кръгове сред читателите отричат достойнствата на световната литература и оспорват правото й да претендира за такава. И когато това се превърне в масова практика, на професионалната критика ще й е все по-трудно да защитава достойнствата на конструиращите я текстове. А какво ще стане с идеята за канона, можем само да прогнозираме. Затова воденият напоследък дебат и в българските медии за ролята на професионалната критика е толкова важен - формирането на литературен вкус, на мотивирана оценка, лежаща на прочита на сериозен корпус от стойностни книги са минимумът, който следва да притежават читателите, решени да защитават собствени позиции.
Независимо че английският продължава да е основен фактор на "световност", в наше време пропастта между големите и малките литератури вече не е така дълбока и последните успяват да станат част от световната литература, къде с преводи или направо писане на английски, къде с пробив чрез локалното. Достатъчно е да вземем за пример унгарската литература, която има своя нобелист в лицето на Имре Кертес, а двама от изявените й съвременни писатели периодично се включват в списъка с евентуални Нобелови лауреати - става дума за Петер Надаш и Петер Естерхази (преди да почине). 
И дори 


и българската демонстрира пробив във влизането в световното 


чрез регионалното - Мирослав Пенков стана носител на наградата на Би Би Си за кратък разказ с творбата си "На Изток от Запада", която се вписва в регистъра на представяне на локалните особености. Показателно е, че в същия конкурс и второто място е за писателка, която също набляга на регионалното - южноафриканката Хенриета Роуз-Инес.
Допълнителен тласък за възвръщането към понятието световна литература в САЩ дават и атентатите от 11 септември 2001 г., защото по един радикален начин поставят въпроса за нуждата от взаимно опознаване на културите. Както констатира отново Тео Д’хаен, именно в световната литература се вижда средство за контакт и достъп до световната култура. Все по-проблематично става да се разчита на формулата, която с думите на Жизел Сапиро звучи така: колкото по-господстваща е една култура, толкова повече изнася и толкова по-малко внася. Тъкмо тази формула се опитват да преосмислят привържениците на съвременната компаративистика и да акцентират върху необходимостта от внос, при това разнообразен, включително в култури като американската и британската. Преводимостта, не просто от език на език, но от култура към друга култура, става потребност. И на практика разширява мисленето за необходимостта от световната литература, сведена до екзистенциални категории като контакт, диалог, взаимно опознаване и разбиране. Вярно, САЩ не увеличават рязко процента на преводни книги - по този повод Мартин Пухнер говори за провинциализма на метрополията и посочва като процент на преводната продукция там 3%. Този процент е в пъти по-малък от процента преводни заглавия в Италия, Испания или Франция. За сметка на това става нещо друго. Много от авторите, идващи от "непознатите" литератури и култури, започват да пишат на английски, увеличавайки дела на т.нар. мигрантска литература. По този начин отново през английския започва да се гарантира по-добра чуваемост или най-малкото опит за разбирателство. 

----
*Професор Амелия Личева разширява тази тема в новото издание на  "Колибри"  - "Световен ли е Нобел". 
 

Ключови думи:

литература, награди, Нобел
43

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Олга Токарчук и Петер Хандке са носители на Нобел за литература

10.10.2019

1306 27
Създателите на литиево-йонните батерии взеха Нобел за химия

10.10.2019

305
Смъртта на критика като край на литературата

Коментари

Страници

Registriran

"Защото новото време е време, в което всеки читател се е превърнал в литературен критик и дава "публичност на мнението си.""

 

Тоест, читателите се превърнаха в автори, бидейки "публикувани", па макар и само в Интернет -- оттук, сбогом на монопола на "истинските" автори, които бяха свикнали те да са меродавните "публикувани". Сбогом на многохилядните тиражи, на сладките трапези и разточителните венерически приключения. Писането на книги, оказва се, е къртовски труд и не по силите на родните гении!

Registriran

"голяма част, ако не и цялата световна литература, е несъстоятелна"

 

Напоследък съм все повече съблазнен от перспективата да се присъединя към подобни гледища. Платон започва да ми импонира неудържимо.

Registriran

Искам да дам пример с ЮТюб. Един от най-публикуваните там автори е DanTDM. Неговите видеа са гледани 14,959,796,342 пъти досега. Погледнете хубаво цифрите. Опитайте се да ги осмислите. Спомнете си за любим актьор/режисьор. Колко пъти филмите на любимите ви актьори/режисьори са били гледани? 15 милиарда пъти? Съмнявам се. Говорим само за един ютюбър, подчертавам.

бонго-бонго

Въпросът е, че днес интернет масово ги тиражира и хейтърските мнения се оформят като колективни, създавайки усещането, че масови кръгове сред читателите отричат достойнствата на световната литература и оспорват правото й да претендира за такава. И когато това се превърне в масова практика, на професионалната критика ще й е все по-трудно да защитава достойнствата на конструиращите я текстове.

👍

cymen

Несъстоятелността и пълната некомпетентност на обявените за "авторитети" са причина всеки да се чувства експерт. Онзи скандал с изложбата на фалшификатите, подкрепена от няколко "авторитета" и разкрита от "любители" го доказа и на локално ниво.

Registriran

Темата, между другото, е изключително важна, защото обхваща и образованието, медиите, изобщо монопола над информацията и, да подчертаем, познанието. Всички знаем, че хуманитарните дисциплини са хвалипръцковщина (казвам го като хуманитар); истината е в приложните науки, и в истинските такива. Останалото е от лукановия.

Registriran

Целият последен абзац е изпразнен от съдържание: четенето и, още повече, превеждането на "книги" се превръщат в атрибут на все повече обезсмислящ се клуб от чудаци/лузъри. Преди плащахме, за да "четем", сега буквално ни тикат в ръцете безплатно милиарди страници текстове. Библиотеките в западните общества предлагат безплатно чудовищни масиви от академични публикации и датабази (JSTOR) и така нататък. Всички носим в джобовете си цялото човешко познане трупано бавно и мъчително през последните 40,000 години (било през смартфони или пък флашдрайвове) -- информация, която съвсем доскоро беше достъпна само за привилегированите касти и класи.

 

Мисля, че е дошло време глобалната културна сфера да бъде разделена официално на две: за развлечение, и за работа. Хуманитарите, литературата и прочие раздумки отиват в първия дял; науките отиват във втория; Интернет остава по средата като медиум.

ssto

Registriran, има и по-радикална теза - разделението на точни и хуманитарни науки е само поради изостаналостта на хуманитарните от точните. Истинската наука е точна - дефинира точни следствия като резултат на определени причини. Предстои революция на мисълта в онова, което сега определяме като хуманитаристика.

 

Още в миналия век културата беше определена като синтез на наука, религия и изкуство. Развлечението няма място там. То е начин на потребление (безцелно). Така може да ползваме и науката, и религията, и изкуството. Работата е целенасочено ползване като средство на наука, религия и изкуство. Работа е и развитието на тези средства. Интернета  е средство за комуникация, а нея също можете да ползвате за развлечение и работа.

 

Настъпва ерата на синтеза в мисленето. Общото между всичко споменато - култура, развлечение, работа, литература, наука, интернет ... - е, че са потребности (движещите сили на социалната дейност) и логично и естествено е коментираната от вас класификация да бъде дадена от теорията на потребностите.

Минал оттук

„Кризата на науките като израз на радикалната криза в живота на европейското човечество” за „ обрата в общото оценяване на науките, настъпил в края на миналия век. Той засяга не тяхната научност, а това, което тя, науката изобщо, е означа­вала и може да означава за човешкото съществуване. Изклю­чителната степен, в която през втората половина на XIX в. целият светоглед на модерния човек се определя от позитив­ните науки и бива заслепен от дължащия се на тях "prosperity", означава равнодушно отвръщане от въпросите, които са ре­шаващи за едно истинско човечество. Голите науки за факти създават голи хора на фактите. Обратът в публичната оценка беше неизбежен особено след войната и както знаем, при младото поколение той се превърна в края на краищата във враждебност. Тази наука няма какво да ни каже - чуваме да се говори - в жизнената ни тегоба. Тя принципно изключва тъкмо тези въпроси, които в нашето нерадостно време най-живо вълнуват човека, изложен на съдбовни превратности: въпросите за смисъла или безсмислието на цялото това чо­вешко съществуване”

Не изискват ли те в своята всеобщност и необходимост за всички хора също така общи осмисляния и отговор, идващ от разумно прозрение? В края на краищата те засягат човека като свободно вземащ решения в отноше­нието си към човешкия и извънчовешкия обкръжаващ свят, като свободен във възможностите си разумно да оформя себе си и своя обкръжаващ свят. Какво има да каже науката за разума и за неразумността, за нас, хората, като субекти на тази свобода? Чистата наука за физически тела - естествено нищо, - тя се абстрахира от всичко субективно”. Е.Хусерл

дъртреалист

Трудно за четене.

Добре, че  не съм й студент на този професор.

Смътно подразбирам, че интернет създава проблем на професионалните литературоведи, защото дава платформа за създаване на групово отношение към авторите.

Без да питат професионалните критици...

 

ssto

Скептичен съм към постиженията на феноменологията и вероятно затова не ги познавам добре - някаква предубеденост, която ще е добре да преодолея.

 

Имах късмет да попадна още на младини на добре систематизирани идеи, които дават отговори на поставените от Хусерл въпроси. Тези идеи проповядват непредубеденост, та се хващам сега, че не съм ги приложил последователно.

Registriran

"има и по-радикална теза"

 

Най-радикалното, както вече писах, а и статията коментира феномена, е изчезването на авторитета. Под авторитет тук се разбира същество/институция, които единствени имат достъп до знание/познание, и единственият начин да се стигне до знание/познание е чрез разрешен допуск от съществото/институцията. Статията обсъжда литературната критика като предишен единствен портал, през който е можело да се влезе в смисловото/етично/културно поле на литературата. Това време е отминало: литературната критика в момента е една от многото двери, през които любопитният читател употребява литературата, и, оказва се, останалите (нелегитимни доскоро) двери могат да осигурят много по-свободен не-елитен/равнопоставен/безплатен/неиницируем достъп до литературата.

Дежурния

Темата си има доста история. Един юнак даже беше писал открито писмо (Важна Статия), едва го намерих.

http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/4676

 

Registriran

Дежурния, линкът Ви отправя към една стара хуманитарна препирня, която е едновременно комична и тъжна, като се има предвид мащаба на българската хуманитарна "наука". Прав сте, че влиза в същия контекст, заявен от горната статия. Притеснението на Личева е обяснимо -- отвъд философските проблеми стоят и чисто екзистенциални такива: литературните критици няма какво да ядат. Защо? Защото няма нужда от тях. Публиката е иззела техните функции, за добро или за лошо. И сега те са в ролята на някогашните ателиета, където са почиствали бомбетата на господата и шармантните шапки на госпожите. Народът в днешно време не носи бомбета, нито пък шармантни шапки (онези, които го правят, не биха могли да бъдат наречени "народ") и затова въпросните ателиета са изчезнали във времето, предричайки по този начин бъдещето на литературната/филмовата/ивсякаквадруга критика. Лошо ли е това? За екзистенцията на въпросните критици определено да. За останалите? Не, не е лошо. Според моето скромно мнение, ако в точно този момент човечеството спре да произвежда каквито и да е културни артефакти, пак ще има какво да подхранва човешкия духовен живот за хиляди години напред, поради наличието на вече създадени многобройни такива, при това стойностни и "вечни". Шекспир/Бах/Моцарт ни стигат до безкрая.

Sine_metu

Пет., 21/06/2019 - 23:41 (нов)

Registriran

Всички носим в джобовете си цялото човешко познание трупано бавно и мъчително през последните 40,000 години (било през смартфони или пък флашдрайвове) -- информация, която съвсем доскоро беше достъпна само за привилегированите касти и класи.

 

Носим дръжки. Извинявай за папищашкия изказ, не искам да те засегна, пишеш приятно; просто посочвам точното място под слънцето на онова, което си мислим като необходимо ни познание.

 

Повече информация значи по- малко информираност и причината е не само, че зрънцето най- лесно се крие в камара зърно; подходящата информационна система е технически, следователно решим проблем.

Повечето информация води до по- големи и по- разнообразни потребности, които правилно е посочил и колегата ssto. Ръстът на количеството достъпна информация увеличава неопределеността в поведението на обекта и намалява възможностите на иследователя за оценка.

 

Простичък пример, понеже говорим за книги. Преди трийсет години е било достатъчно да знаеш броя на домакинствата в едно населено място, за да оцениш нужния тираж на „Отнесени от вихъра“ да кажем. Днес не можеш да го направиш. Информацията е като Амазонка, докарал си коня до реката, но нямаш никаква представа дали ще го накараш да пие.

Registriran

"Информацията е"

 

Говорим за различни неща. Аз говоря за информация, отнесена към познанието/знанието. Носим в джобовете си не само познанието (информацията за него и него самото), но и ключа (ключовете) към декодирането му в различни контексти. И аз ще ти дам пример: преди тийсетина, трийсетина и пет години какво трябваше да направиш, за да прочетеш нещо? Трябваше да си го купиш. Днес не е така. Друг пример: нося цялата Енциклопедия Британика в джоба си, само 5 Гига -- софтуеър, качен на флашдрайв, който мога да отворя когато си поискам и където си поискам, било на личните ми устройства, било на друг компютър. Когато купувах ежегодно Британика, харчех между 30-60 долара за цялото издание. Впоследствие направиха Британика онлайн, срещу абонамент, на смешни цени. Трети пример: имам всички Кеймбридж Хисторийз, публикувани до момента. Само Античната История от тази поредица е 19 тома. Това е информация, познание/знание, наука, и информацията за тях.

 

Registriran
Registriran

"нужния тираж"

 

Тук именно идва и електронният пазар: издателството произвежда едно електронно "книжно" тяло, което може да бъде мултиплицирано/купувано безкрай, без да се свършва като "наличност". И проблемът е разрешен.

Registriran

"Повече информация значи по- малко информираност"

 

Категорично не съм съгласен, освен ако под "информираност" не си искал да кажеш "ученост". Там вече може да се дискутира.

ssto

 

Коментарите на Registriran провокираха някакви скромни мисли, които ще споделя като допълнение, а не като опониране.

 

Мислили и писали сме за различни неща. Коментирах идеята: „дошло е време глобалната културна сфера да бъде разделена официално на две: за развлечение, и за работа“. Предложих да я оценим (идеята) спрямо други критерии.

 

Registriran пише, че най-радикално било това, дето изчезвали съществата/институциите, които единствени имали достъп до знание/познание, защото контролирали този достъп. Един вид, изчезвала тази чужда воля, чиито преценки били меродавни и дори – задължителни.

 

Замислих се, кога в историята е имало такъв тотален външен контрол върху знанието/познанието, което е продукт на мисълта и не се досетих. Той дори е невъзможен - няма средство за ограничаване на мисълта, освен собствената ни воля. За нея съм склонен да приема, че е единственият авторитет, който е в състояние да контролира и управлява собствената ни мисъл, но не и чуждата.

 

Опити за препятстване на достъпа до знанието/познанието; за изкривяването му, чрез тълкуване; за управлението му, чрез подвеждане; ... , винаги е имало, но те са ограничени до публичната комуникация в сегашния `и вид. Има теза, която споделям, че мисълта е материална и всяка мисъл се излъчва в пространството, при което може да се възприема на разстояния без технически средства. С нея се обяснява, как в определено време различни хора, без връзка помежду си, правят едни и същи открития, стигат до еднакви изводи и имат сходни представи. Последният такъв случай при мен беше с книга на Иво Христов - сякаш я бях написал аз.  Понякога си въобразяваме, че някоя идея е наша. Невинаги сме техни автори. По-често улавяме от пространството чужди идеи, а нашият принос се свежда до специфичното им изразяване, което наричаме стил.

 

Мисълта винаги е била свободна. В този смисъл тотален контрол върху знанието/познанието не е имало и по тази причина коментираният авторитет не е съществувал, когато и да е.

 

В частния случай на литературната критика имаме работа със субективни изводи за качества и достойнства на литературни творби, направени от специалист, за когото се предполага, че има по-качествени критерии за оценката им. Той предлага изводите си на обществото и то ги преценява на свой ред, доколко са адекватни, според своите си критерии. Обществената функция на литературната критика е да развива общественото съзнание в тази област. Така е било винаги. Разликата с миналото идва от това, че обществото сега ползва по-качествени критерии за оценка и често няма нужда от помощ, за да си направи своите преценки.

 

Оценките на литературната критика са нещо, като оборима презумпция. Те са губили блясъка си винаги, когато критериите `и се разминат с нашите лични. Тогава коментираният авторитет изглежда като самоизмама, а понякога, дори – високомерие. В този му вид той има битие като лична самооценка, но не и като обществен авторитет. Би било проява на необоснован оптимизъм изчезването на тази негова форма на съществуване.

 

Тази лична преценка на обществения субект понякога има основание, понякога – не. Понякога е справедлива, понякога – глупава. Приемам, че качествената литературна критика помага да възприемем повече идеи и така подпомага разбирането ни на изкуството и на живота. Та казвате, изчезвал този авторитет. Мога да ви успокоя, при мен – не. Усилва се. Сигурно, защото сега имам повече време.

 

Колкото до масовия случай, вярно е, че нашият съвременник изглежда по-самонадеян. За тази тенденция, осен невежеството, има и други обективни причини. Сега информацията е огромна по обем, достъпна е и повечето от нея - нискокачествена. Възможностите за подбор са неограничени. Принципът е, че се цени повече онова, което ни липсва. Цената на онова, което е в изобилие, обикновено е ниска. В миналото се е живяло с много оскъдни количества информация. Затова всяко време има свой стил на изразяване и той се формира от тези обективни дадености и субективни оценки за ценност. Затова сега се харесват повече късите литературни форми и губи ценността си литературната класика. Няма време за творбите на авторите и още по-малко остава за коментарите им от литературната критика.

 

Налага се да подберем и да ограничим онази информация, която да пуснем през съзнанията ни. С големите обеми рискуваме да ги повредим и да ги блокираме. С много данни можем да ги направим неефективни. Трябва да осигурим баланс и при различните хора той е различен.

 

Критерият за отсяване е ползата. Той е комплексен и формирането му е субективно. В него са събрани множество подкритерии, един, от които е естетическата наслада. Подбираме творбите, които могат да ни я осигурят. При мен той е на заден план. Обикновено повече ценя способността на автора да прави верни обобщения, да организира правилно (според мен) информацията, да вижда и предлага решения на проблемите, да ме изненадва с идеи, за които не съм се досетил сам ... Основният ми критерий е концентрацията на информацията, защото с нея поемам повече количества, в малки обеми. Пристрастията ми са насочени към научните съчинения, а за да си осигуря равновесие чета и художествена литература. Това е ползата за мен от нея. Понякога имам късмет да ги намеря на едно място. Рядко литературната критика ползва моя комплекс критерии за оценка на творбите. Затова е съвсем естествено да ги оценяваме различно. Търсим онова, което на нас е нужно, а не онова, което литературната критика счита, че може да ни свърши работа. И тук не става въпрос за авторитет, който в критерия ми за полза няма голяма стойност.

 

Всичко, създадено от човека, е въплъщение на мисълта. Авторитети, за мен, са авторите, които изследват и разкриват механизмите на мисълта. Стигналите най-далече по този път са героите на нашето време. На пръв поглед изглежда излишно да преоткриваме онова, което вече може да е постигнато като знание и да свежда усилията ни само до разбирането му. Сега зная, че преоткриването развива менталният ни апарат и улеснява разбирането ни на чуждата мисъл. Затова и често си спестявам чуждото мнение и предпочитам да се справям сам.

geo_19

Често първо се нахвърлям да чета коментарите и чак след това основната статия. В този случай се чудя дали изобщо да прочета професорката... Колега, ти си написал произведение заслужаващо си да заживее собствен живот, а не от утре да си замине като един от коментарите от потъналите в архивите теми. За всеки случай ще си го копирам. 

Registriran

"Замислих се, кога в историята е имало такъв тотален външен контрол върху знанието/познанието, което е продукт на мисълта и не се досетих."

 

Първо, благодаря за чудесното и многопластово мнение: провокира дебати в много и различни посоки. Но за цитата от Вашето мнение трябва да изразя несъгласие: практически цялото официализирано познание в човешката история, до ден днешен, носи бремето на "тотален външен контрол" -- самата нормативистика е вид репресия, която цели унифицирането на академичния дискурс в хомогенно артикулиран смислов апарат. Забележете, апарат! Един извънредно очебиен пример: как цитираме източници -- само по един точно определен начин, в съответствие с предписаните норми, които сами по себе си са регулаторни, тоест, ограничаващи/контролиращи/репресиращи. Но разговорът е великолепен!

ssto

Не споделям идеята, че официализираната наука и контролът върху нея е контрол върху мисълта и знанието. Тя е само една малка част от мисълта/знанието.

 

Откривам доста съвременни научни идеи в древни религиозни текстове, а съвременни научни трактати гъмжът от предразсъдъци.

 

Не могат да ми ограничат достъпа до книгата на живота, а който може да я чете, не му трябват обществени библиотеки.

Registriran

"Мисълта винаги е била свободна."

 

Точно така. И като такава, тя не е все още знание/познание, тя не е наука.

ssto

Възможно е да обозначаваме и разбираме различини характеристики под етикета "мисъл". За мен идеята, представата, мисълта са едно - знание. Без значение дали е споделено. А науката е идея, представа, мисъл, знание за причинно-следствена зависимост.

Registriran

"Рядко литературната критика ползва моя комплекс критерии за оценка на творбите."

 

От няколко години се опитвам да прилагам стриктен херменевтичен подход към разглеждането на творбите. Текстът е пред нас и нищо друго; дискутираме него и се опитваме да разберем какво точно става в самия текст. Този подход е най-полезен, когато има въвлечени и други събеседници. Опитвал съм творби от най-различно естество: художествена литература, документалистика, биографии, лирика, драматургия. И винаги съм оставал потресен в края на дебата/разглеждането: съвместно със събеседниците сме стигали до такива неподозирани измерения на творбата, че практически, в процеса на дискусията, ние създавахме някаква паралелна творба, произтичаща от оригиналната, но със съвсем друга насоченост на темата, и дори на фабулата. Удивително!

Registriran

"идеята, представата, мисълта са едно - знание"

 

Тук именно имаме методологичи различия: за мен знанието е нещо, което трябва да бъде ратифицирано чрез въвеждане в дисциплинарния нормативен академичен масив -- било чрез публикация, било чрез публичен дебат/конференция. Дотогава "идеята, представата, мисълта" са все още не-знание.

ssto

Т.е., онова знание, което е в паметта ми и до което съм се добрал сам, но не съм го публикувал, не е знание.

Да разбирам, че субективоното знание, докато не се обективира, не го признавате.

Добре. Отбелязах го - за мен то си остава знание, въпреки, че за вас не е.

 

Вашите знания, които предполагам, но за които не съм прочел и чул, как да ги обозначавам?

 

Registriran

"Колкото до масовия случай, вярно е, че нашият съвременник изглежда по-самонадеян."

 

И има право да е самонадеян: помислете само, ние всички имаме достъп до знание, което, например, може да ни даде способности да избием много себеподобни. Тоест, от гледна точка на знанието, ние сме нещо като богове, погледнато от перспективата на нашите прадеди. Способни сме да говорим с други себеподобни през хиляди мили/километри разстояние -- замислете се, дори във вълшебните приказки няма подобна измислица, защото в миналото самата идея за това е била толкова невероятна, че даже фантазиите за нея са били неправдоподобни, и тя дори не е била артикулирана!

ssto

Тезата ви е изградена върху предположението, че човечеството има само техническа цивилизация.

Древните текстове съдържат данни, че преди нея е имало психична - всички механични функции могат да се постигат чрез психични способности. Включително унищожаването в значителна степен на човечеството, което се твърди като исторически факт в трактати, които впечатляват с дълбочината на мисълта. Има добре систематизирани научни текстове, в които подобни "измислици" се коментират.

 

Тук е моментът да поясня един предишен мой коментар към Sine_metu.

 

Тогава му споменах, че сред основните наши обществени проблеми е ниското ниво на разбиране. Качествено достъпно знание има. Проблемът е в ползваните критерии на оценката му, поради които то остава неразбрано, подценено, пренебрегнато. Тази вреда, при днешните условия, всъщност, носи полза -

 ако беше разбираемо, с него би могло да се вреди.

 

Първо трябва да се покаже как се извлича моралът като причинно-следствена зависимост в теорията на ползата и защо "скритите" мисли на хората съвсем не са скрити, а могат да се разчитат. "Действията на човек описват най-добре неговите мисли“ е казал по този повод Джон Лок.

 

Страници

Влез или се регистрирай за да коментираш

×