В Мрежата могат да сринат всеки авторитет

"Защото новото време е време, в което всеки читател се е превърнал в литературен критик и дава "публичност на мнението си.""

Тоест, читателите се превърнаха в автори, бидейки "публикувани", па макар и само в Интернет -- оттук, сбогом на монопола на "истинските" автори, които бяха свикнали те да са меродавните "публикувани". Сбогом на многохилядните тиражи, на сладките трапези и разточителните венерически приключения. Писането на книги, оказва се, е къртовски труд и не по силите на родните гении!

"голяма част, ако не и цялата световна литература, е несъстоятелна"

Напоследък съм все повече съблазнен от перспективата да се присъединя към подобни гледища. Платон започва да ми импонира неудържимо.

Искам да дам пример с ЮТюб. Един от най-публикуваните там автори е DanTDM. Неговите видеа са гледани 14,959,796,342 пъти досега. Погледнете хубаво цифрите. Опитайте се да ги осмислите. Спомнете си за любим актьор/режисьор. Колко пъти филмите на любимите ви актьори/режисьори са били гледани? 15 милиарда пъти? Съмнявам се. Говорим само за един ютюбър, подчертавам.

Въпросът е, че днес интернет масово ги тиражира и хейтърските мнения се оформят като колективни, създавайки усещането, че масови кръгове сред читателите отричат достойнствата на световната литература и оспорват правото й да претендира за такава. И когато това се превърне в масова практика, на професионалната критика ще й е все по-трудно да защитава достойнствата на конструиращите я текстове.

?

Несъстоятелността и пълната некомпетентност на обявените за "авторитети" са причина всеки да се чувства експерт. Онзи скандал с изложбата на фалшификатите, подкрепена от няколко "авторитета" и разкрита от "любители" го доказа и на локално ниво.

Темата, между другото, е изключително важна, защото обхваща и образованието, медиите, изобщо монопола над информацията и, да подчертаем, познанието. Всички знаем, че хуманитарните дисциплини са хвалипръцковщина (казвам го като хуманитар); истината е в приложните науки, и в истинските такива. Останалото е от лукановия.

Целият последен абзац е изпразнен от съдържание: четенето и, още повече, превеждането на "книги" се превръщат в атрибут на все повече обезсмислящ се клуб от чудаци/лузъри. Преди плащахме, за да "четем", сега буквално ни тикат в ръцете безплатно милиарди страници текстове. Библиотеките в западните общества предлагат безплатно чудовищни масиви от академични публикации и датабази (JSTOR) и така нататък. Всички носим в джобовете си цялото човешко познане трупано бавно и мъчително през последните 40,000 години (било през смартфони или пък флашдрайвове) -- информация, която съвсем доскоро беше достъпна само за привилегированите касти и класи.

Мисля, че е дошло време глобалната културна сфера да бъде разделена официално на две: за развлечение, и за работа. Хуманитарите, литературата и прочие раздумки отиват в първия дял; науките отиват във втория; Интернет остава по средата като медиум.

Registriran, има и по-радикална теза - разделението на точни и хуманитарни науки е само поради изостаналостта на хуманитарните от точните. Истинската наука е точна - дефинира точни следствия като резултат на определени причини. Предстои революция на мисълта в онова, което сега определяме като хуманитаристика.

Още в миналия век културата беше определена като синтез на наука, религия и изкуство. Развлечението няма място там. То е начин на потребление (безцелно). Така може да ползваме и науката, и религията, и изкуството. Работата е целенасочено ползване като средство на наука, религия и изкуство. Работа е и развитието на тези средства. Интернета  е средство за комуникация, а нея също можете да ползвате за развлечение и работа.

Настъпва ерата на синтеза в мисленето. Общото между всичко споменато - култура, развлечение, работа, литература, наука, интернет ... - е, че са потребности (движещите сили на социалната дейност) и логично и естествено е коментираната от вас класификация да бъде дадена от теорията на потребностите.

„Кризата на науките като израз на радикалната криза в живота на европейското човечество” за „ обрата в общото оценяване на науките, настъпил в края на миналия век. Той засяга не тяхната научност, а това, което тя, науката изобщо, е означа­вала и може да означава за човешкото съществуване. Изклю­чителната степен, в която през втората половина на XIX в. целият светоглед на модерния човек се определя от позитив­ните науки и бива заслепен от дължащия се на тях "prosperity", означава равнодушно отвръщане от въпросите, които са ре­шаващи за едно истинско човечество. Голите науки за факти създават голи хора на фактите. Обратът в публичната оценка беше неизбежен особено след войната и както знаем, при младото поколение той се превърна в края на краищата във враждебност. Тази наука няма какво да ни каже - чуваме да се говори - в жизнената ни тегоба. Тя принципно изключва тъкмо тези въпроси, които в нашето нерадостно време най-живо вълнуват човека, изложен на съдбовни превратности: въпросите за смисъла или безсмислието на цялото това чо­вешко съществуване”

Не изискват ли те в своята всеобщност и необходимост за всички хора също така общи осмисляния и отговор, идващ от разумно прозрение? В края на краищата те засягат човека като свободно вземащ решения в отноше­нието си към човешкия и извънчовешкия обкръжаващ свят, като свободен във възможностите си разумно да оформя себе си и своя обкръжаващ свят. Какво има да каже науката за разума и за неразумността, за нас, хората, като субекти на тази свобода? Чистата наука за физически тела - естествено нищо, - тя се абстрахира от всичко субективно”. Е.Хусерл

Трудно за четене.

Добре, че  не съм й студент на този професор.

Смътно подразбирам, че интернет създава проблем на професионалните литературоведи, защото дава платформа за създаване на групово отношение към авторите.

Без да питат професионалните критици...

Скептичен съм към постиженията на феноменологията и вероятно затова не ги познавам добре - някаква предубеденост, която ще е добре да преодолея.

Имах късмет да попадна още на младини на добре систематизирани идеи, които дават отговори на поставените от Хусерл въпроси. Тези идеи проповядват непредубеденост, та се хващам сега, че не съм ги приложил последователно.

"има и по-радикална теза"

Най-радикалното, както вече писах, а и статията коментира феномена, е изчезването на авторитета. Под авторитет тук се разбира същество/институция, които единствени имат достъп до знание/познание, и единственият начин да се стигне до знание/познание е чрез разрешен допуск от съществото/институцията. Статията обсъжда литературната критика като предишен единствен портал, през който е можело да се влезе в смисловото/етично/културно поле на литературата. Това време е отминало: литературната критика в момента е една от многото двери, през които любопитният читател употребява литературата, и, оказва се, останалите (нелегитимни доскоро) двери могат да осигурят много по-свободен не-елитен/равнопоставен/безплатен/неиницируем достъп до литературата.

Темата си има доста история. Един юнак даже беше писал открито писмо (Важна Статия), едва го намерих.

http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/4676

Дежурния, линкът Ви отправя към една стара хуманитарна препирня, която е едновременно комична и тъжна, като се има предвид мащаба на българската хуманитарна "наука". Прав сте, че влиза в същия контекст, заявен от горната статия. Притеснението на Личева е обяснимо -- отвъд философските проблеми стоят и чисто екзистенциални такива: литературните критици няма какво да ядат. Защо? Защото няма нужда от тях. Публиката е иззела техните функции, за добро или за лошо. И сега те са в ролята на някогашните ателиета, където са почиствали бомбетата на господата и шармантните шапки на госпожите. Народът в днешно време не носи бомбета, нито пък шармантни шапки (онези, които го правят, не биха могли да бъдат наречени "народ") и затова въпросните ателиета са изчезнали във времето, предричайки по този начин бъдещето на литературната/филмовата/ивсякаквадруга критика. Лошо ли е това? За екзистенцията на въпросните критици определено да. За останалите? Не, не е лошо. Според моето скромно мнение, ако в точно този момент човечеството спре да произвежда каквито и да е културни артефакти, пак ще има какво да подхранва човешкия духовен живот за хиляди години напред, поради наличието на вече създадени многобройни такива, при това стойностни и "вечни". Шекспир/Бах/Моцарт ни стигат до безкрая.

Пет., 21/06/2019 - 23:41 (нов)

Registriran

Всички носим в джобовете си цялото човешко познание трупано бавно и мъчително през последните 40,000 години (било през смартфони или пък флашдрайвове) -- информация, която съвсем доскоро беше достъпна само за привилегированите касти и класи.

Носим дръжки. Извинявай за папищашкия изказ, не искам да те засегна, пишеш приятно; просто посочвам точното място под слънцето на онова, което си мислим като необходимо ни познание.

Повече информация значи по- малко информираност и причината е не само, че зрънцето най- лесно се крие в камара зърно; подходящата информационна система е технически, следователно решим проблем.

Повечето информация води до по- големи и по- разнообразни потребности, които правилно е посочил и колегата ssto. Ръстът на количеството достъпна информация увеличава неопределеността в поведението на обекта и намалява възможностите на иследователя за оценка.

Простичък пример, понеже говорим за книги. Преди трийсет години е било достатъчно да знаеш броя на домакинствата в едно населено място, за да оцениш нужния тираж на „Отнесени от вихъра“ да кажем. Днес не можеш да го направиш. Информацията е като Амазонка, докарал си коня до реката, но нямаш никаква представа дали ще го накараш да пие.

"Информацията е"

Говорим за различни неща. Аз говоря за информация, отнесена към познанието/знанието. Носим в джобовете си не само познанието (информацията за него и него самото), но и ключа (ключовете) към декодирането му в различни контексти. И аз ще ти дам пример: преди тийсетина, трийсетина и пет години какво трябваше да направиш, за да прочетеш нещо? Трябваше да си го купиш. Днес не е така. Друг пример: нося цялата Енциклопедия Британика в джоба си, само 5 Гига -- софтуеър, качен на флашдрайв, който мога да отворя когато си поискам и където си поискам, било на личните ми устройства, било на друг компютър. Когато купувах ежегодно Британика, харчех между 30-60 долара за цялото издание. Впоследствие направиха Британика онлайн, срещу абонамент, на смешни цени. Трети пример: имам всички Кеймбридж Хисторийз, публикувани до момента. Само Античната История от тази поредица е 19 тома. Това е информация, познание/знание, наука, и информацията за тях.

https://www.cambridge.org/core/what-we-publish/collections/cambridge-histories

"нужния тираж"

Тук именно идва и електронният пазар: издателството произвежда едно електронно "книжно" тяло, което може да бъде мултиплицирано/купувано безкрай, без да се свършва като "наличност". И проблемът е разрешен.

"Повече информация значи по- малко информираност"

Категорично не съм съгласен, освен ако под "информираност" не си искал да кажеш "ученост". Там вече може да се дискутира.

Коментарите на Registriran провокираха някакви скромни мисли, които ще споделя като допълнение, а не като опониране.

Мислили и писали сме за различни неща. Коментирах идеята: „дошло е време глобалната културна сфера да бъде разделена официално на две: за развлечение, и за работа“. Предложих да я оценим (идеята) спрямо други критерии.

Registriran пише, че най-радикално било това, дето изчезвали съществата/институциите, които единствени имали достъп до знание/познание, защото контролирали този достъп. Един вид, изчезвала тази чужда воля, чиито преценки били меродавни и дори – задължителни.

Замислих се, кога в историята е имало такъв тотален външен контрол върху знанието/познанието, което е продукт на мисълта и не се досетих. Той дори е невъзможен - няма средство за ограничаване на мисълта, освен собствената ни воля. За нея съм склонен да приема, че е единственият авторитет, който е в състояние да контролира и управлява собствената ни мисъл, но не и чуждата.

Опити за препятстване на достъпа до знанието/познанието; за изкривяването му, чрез тълкуване; за управлението му, чрез подвеждане; ... , винаги е имало, но те са ограничени до публичната комуникация в сегашния `и вид. Има теза, която споделям, че мисълта е материална и всяка мисъл се излъчва в пространството, при което може да се възприема на разстояния без технически средства. С нея се обяснява, как в определено време различни хора, без връзка помежду си, правят едни и същи открития, стигат до еднакви изводи и имат сходни представи. Последният такъв случай при мен беше с книга на Иво Христов - сякаш я бях написал аз.  Понякога си въобразяваме, че някоя идея е наша. Невинаги сме техни автори. По-често улавяме от пространството чужди идеи, а нашият принос се свежда до специфичното им изразяване, което наричаме стил.

Мисълта винаги е била свободна. В този смисъл тотален контрол върху знанието/познанието не е имало и по тази причина коментираният авторитет не е съществувал, когато и да е.

В частния случай на литературната критика имаме работа със субективни изводи за качества и достойнства на литературни творби, направени от специалист, за когото се предполага, че има по-качествени критерии за оценката им. Той предлага изводите си на обществото и то ги преценява на свой ред, доколко са адекватни, според своите си критерии. Обществената функция на литературната критика е да развива общественото съзнание в тази област. Така е било винаги. Разликата с миналото идва от това, че обществото сега ползва по-качествени критерии за оценка и често няма нужда от помощ, за да си направи своите преценки.

Оценките на литературната критика са нещо, като оборима презумпция. Те са губили блясъка си винаги, когато критериите `и се разминат с нашите лични. Тогава коментираният авторитет изглежда като самоизмама, а понякога, дори – високомерие. В този му вид той има битие като лична самооценка, но не и като обществен авторитет. Би било проява на необоснован оптимизъм изчезването на тази негова форма на съществуване.

Тази лична преценка на обществения субект понякога има основание, понякога – не. Понякога е справедлива, понякога – глупава. Приемам, че качествената литературна критика помага да възприемем повече идеи и така подпомага разбирането ни на изкуството и на живота. Та казвате, изчезвал този авторитет. Мога да ви успокоя, при мен – не. Усилва се. Сигурно, защото сега имам повече време.

Колкото до масовия случай, вярно е, че нашият съвременник изглежда по-самонадеян. За тази тенденция, осен невежеството, има и други обективни причини. Сега информацията е огромна по обем, достъпна е и повечето от нея - нискокачествена. Възможностите за подбор са неограничени. Принципът е, че се цени повече онова, което ни липсва. Цената на онова, което е в изобилие, обикновено е ниска. В миналото се е живяло с много оскъдни количества информация. Затова всяко време има свой стил на изразяване и той се формира от тези обективни дадености и субективни оценки за ценност. Затова сега се харесват повече късите литературни форми и губи ценността си литературната класика. Няма време за творбите на авторите и още по-малко остава за коментарите им от литературната критика.

Налага се да подберем и да ограничим онази информация, която да пуснем през съзнанията ни. С големите обеми рискуваме да ги повредим и да ги блокираме. С много данни можем да ги направим неефективни. Трябва да осигурим баланс и при различните хора той е различен.

Критерият за отсяване е ползата. Той е комплексен и формирането му е субективно. В него са събрани множество подкритерии, един, от които е естетическата наслада. Подбираме творбите, които могат да ни я осигурят. При мен той е на заден план. Обикновено повече ценя способността на автора да прави верни обобщения, да организира правилно (според мен) информацията, да вижда и предлага решения на проблемите, да ме изненадва с идеи, за които не съм се досетил сам ... Основният ми критерий е концентрацията на информацията, защото с нея поемам повече количества, в малки обеми. Пристрастията ми са насочени към научните съчинения, а за да си осигуря равновесие чета и художествена литература. Това е ползата за мен от нея. Понякога имам късмет да ги намеря на едно място. Рядко литературната критика ползва моя комплекс критерии за оценка на творбите. Затова е съвсем естествено да ги оценяваме различно. Търсим онова, което на нас е нужно, а не онова, което литературната критика счита, че може да ни свърши работа. И тук не става въпрос за авторитет, който в критерия ми за полза няма голяма стойност.

Всичко, създадено от човека, е въплъщение на мисълта. Авторитети, за мен, са авторите, които изследват и разкриват механизмите на мисълта. Стигналите най-далече по този път са героите на нашето време. На пръв поглед изглежда излишно да преоткриваме онова, което вече може да е постигнато като знание и да свежда усилията ни само до разбирането му. Сега зная, че преоткриването развива менталният ни апарат и улеснява разбирането ни на чуждата мисъл. Затова и често си спестявам чуждото мнение и предпочитам да се справям сам.

"Замислих се, кога в историята е имало такъв тотален външен контрол върху знанието/познанието, което е продукт на мисълта и не се досетих."

Първо, благодаря за чудесното и многопластово мнение: провокира дебати в много и различни посоки. Но за цитата от Вашето мнение трябва да изразя несъгласие: практически цялото официализирано познание в човешката история, до ден днешен, носи бремето на "тотален външен контрол" -- самата нормативистика е вид репресия, която цели унифицирането на академичния дискурс в хомогенно артикулиран смислов апарат. Забележете, апарат! Един извънредно очебиен пример: как цитираме източници -- само по един точно определен начин, в съответствие с предписаните норми, които сами по себе си са регулаторни, тоест, ограничаващи/контролиращи/репресиращи. Но разговорът е великолепен!

"Мисълта винаги е била свободна."

Точно така. И като такава, тя не е все още знание/познание, тя не е наука.

"Рядко литературната критика ползва моя комплекс критерии за оценка на творбите."

От няколко години се опитвам да прилагам стриктен херменевтичен подход към разглеждането на творбите. Текстът е пред нас и нищо друго; дискутираме него и се опитваме да разберем какво точно става в самия текст. Този подход е най-полезен, когато има въвлечени и други събеседници. Опитвал съм творби от най-различно естество: художествена литература, документалистика, биографии, лирика, драматургия. И винаги съм оставал потресен в края на дебата/разглеждането: съвместно със събеседниците сме стигали до такива неподозирани измерения на творбата, че практически, в процеса на дискусията, ние създавахме някаква паралелна творба, произтичаща от оригиналната, но със съвсем друга насоченост на темата, и дори на фабулата. Удивително!

"идеята, представата, мисълта са едно - знание"

Тук именно имаме методологичи различия: за мен знанието е нещо, което трябва да бъде ратифицирано чрез въвеждане в дисциплинарния нормативен академичен масив -- било чрез публикация, било чрез публичен дебат/конференция. Дотогава "идеята, представата, мисълта" са все още не-знание.

"Колкото до масовия случай, вярно е, че нашият съвременник изглежда по-самонадеян."

И има право да е самонадеян: помислете само, ние всички имаме достъп до знание, което, например, може да ни даде способности да избием много себеподобни. Тоест, от гледна точка на знанието, ние сме нещо като богове, погледнато от перспективата на нашите прадеди. Способни сме да говорим с други себеподобни през хиляди мили/километри разстояние -- замислете се, дори във вълшебните приказки няма подобна измислица, защото в миналото самата идея за това е била толкова невероятна, че даже фантазиите за нея са били неправдоподобни, и тя дори не е била артикулирана!