Трябва ли университетите да говорят в един глас пред държавата или различните им интереси налагат повече от една представителна организация? Опитите за създаване на паралелен Съвет на ректорите отвориха далеч по-принципен дебат - кой и как да представлява академичната общност, как да се балансират интересите на големи и малки висши училища и какви последици би имало едно разделение за управлението, финансирането и развитието на висшето образование. Позициите на отделните играчи, дори на експертите в областта, се разминават сериозно. Залогът в този спор далеч не е само какъв ще е моделът на представителство, а кой, с каква тежест и по какви правила ще влияе върху вземането на решения в системата. Аргументите показват, че зад привидно персоналните конфликти всъщност стоят различни философии за управление на висшето образование.
И "Левски" има 1 глас, и селският клуб - 1 глас
Оказа се, че сред ключовите причини за разкола е тежестта на всеки глас в Съвета на ректорите при вземане на решения в организацията. "По-малките университети в България имат по-малко студенти отколкото моят факултет. Не ми се вижда редно те да имат същата тежест в една организация, каквато имат Софийския университет, УНСС, ТУ-София или медицинските университет", заяви пред БНТ деканът на Юридическия факултет на СУ проф. Даниел Вълчев. Той сравни правилата, по които е създаден Съветът на ректорите, с тези на Българския футболен съюз, в който членуват десетки отбори. "Там "Левски" и ЦСКА имат по един глас и да не обидя някой отбор, който никой дори не го е чувал - той също има право на един глас", заяви той. По думите му ако има някакво "приличие", би следвало на големите университети да бъде дадено предимство, макар и неформално малко. "Ако това приличие се загуби и по-малките се сдружат, няма нищо по-естествено от това да се разделят тези съвети", заключи той.
Проф. Вълчев смята, че няма нужда някой да говори от името на ректорите, защото висшите училища в България имат не винаги еднакви интереси. "Те имат интерес да се развива висшето образование, но между тях има и твърде сериозни различия - между държавните и частните, между големите държавни университети, където понякога се прави наука дори на световно равнище, и между другите, които, без да ги подценявам, са по-скоро образователни институции", посочи той. Според него, ако Съветът на ректорите не изразява мнението на всички, ще трябва да се търсят други форми. "Дали ще се правят два, три, пет съвета и т.н., нищо страшно. В демократично общество има най-различни начини да се изразяват позиции", успокои той.
Решенията на университетите - само за сведение или задължителни?
Бившият премиер и просветен министър акад. Николай Денков също заяви, че проблемът се поставя като юридически или личностен, но коренът му е заложен в начина, по който се вземат решения от Съвета на ректорите, какво е юридическото им значение за системата и как това е свързано с усилията за подобряване на качеството.
Той припомни как преди време шефът на Съвета на ректорите проф. Миглена Темелкова поиска предефиниране на правомощията на Съвета в закона и овластяването му с административен и управленски капацитет. Според нея е недопустимо да се разчита на МОН, НПО-та или синдикати за изготвянето на важни документи за висшето образование, каквито са рейтингът на университетите, Националната карта на висшето образование и др. Затова и настоя Съветът на ректорите да няма просто съвещателен глас, а да стане задължителен съгласувателен орган.
"Тук става дума за борба каква ще бъде тежестта на Съвета на ректорите и на различните висши училища - по-малки и по-големи, когато се вземат решенията. В сегашния състав - при сегашния начин, по който се вземат решенията - малките университети имат решаваща дума, защото един университет е един глас", заяви акад. Денков.
Честна конкуренция
"Колкото и различни и несъвместими да изглеждат интересите на отделните висши училища - държавни и частни, големи и малки, столични и извънстолични, те имат своето общо кратно, което само единният Съвет на ректорите е призван и може да защитава. Това общо кратно или „общи интереси“, както го определя законът за висше образование, е осигуряването на честни и справедливи правила на конкуренция и състезание между всички негови членове", коментира адвокатът на Съвета на ректорите Калин Костов. По думите му концепцията за множество Съвети на ректорите изключва по дефиниция идеята, че честност и справедливост могат да бъдат постигнати чрез действията на самите участници на принципа на самоконтрола (академичната автономия). По този начин според него се засилва ролята на държавата, което е най-изгодно за политиците - така те ревниво пазят ролята си на неизбежен фактор на входа и изхода на системата.
Адв. Костов посочва, че правилото "един член - един глас" при определяне на политиката на което и да е НПО, е универсалното правило на демокрацията и неговата промяна е въпрос на намирането на нова парадигма в правото. "Това вероятно не е невъзможно, но е трудно защитимо в либерално-демократичния европейски свят, в който функционира България и системата й от висши училища. Ако намерението е от Съвета на ректорите да се прави някакво своеобразно АД, е добре това да се каже публично. Ако това намерение се трансформира при невъзможност да се осигури първия ефект и алтернативно сега се обосновава необходимост от ликвидация на сдружението, също е добре да се знае", казва той.
Как разпределяме парите?
На фона на демографската криза и борбата за всеки студент финансирането на университетите става жизнено важно. Затова спорът за представителството всъщност е спор и за това кой ще влияе върху правилата за разпределяне на публичния ресурс. "Ако имаме 100 лв. в системата, къде ги даваме - на брой студенти, за правене на наука или за инфраструктура, на какъв принцип ги разпределяме? Това са големи въпроси, които ако намерят решение вътре в тази организация - добре, ако не - ще се намери друго", каза проф. Вълчев. Въпросът е дали три или четири организации ще могат да защитят по-добре интересите си от една, обединяваща всички? Дали държавата няма да използва разногласията за нагалане на силови решения в ущърб на определени играчи? Докато няма политически консенсус по тези въпроси, всяка промяна в модела на представителство неизбежно ще се възприема и като опит за преразпределяне на влияние.
"Въпросът е МОН какви опции има и какви ще бъдат политиките по отношение на усилията за подобряване на качеството във висшето образование, предвиждат ли се някакви промени в закона, за начина на финансиране, различните възможности за промяна на статута на висшите училища - освен изследователски дали да има и други? Ако има обща идея, обща посока - нека тя бъде споделена", призова и акад. Денков. Големите разлики между висшите училища се задълбочиха и на фона на неизпълнените елементи от Стратегията за висшето образование до 2030. В нея изрично са предвидени 3 писти за университетите - професионални, образователни и изследователски. Само последните обаче бяха "уредени" със статут и дефиниция, вкл. и с грандиозно финансиране по Плана за възстановяване (240 млн. лв.). Логично изглежда и останалите да се борят за статут и финансиране и да негодуват, че държавата дава служебно предимство на по-големите.
Не без значение е, че наскоро МОН откровено зае страна в спора, внезапно откривайки два Съвета на ректорите. Скандалът обаче далеч не се изчерпва с устройството на Съвета на ректорите. Той е натоварен от липсата на последователна държавна политика за профилирането на университетите, което допълнително изостря противопоставянето между различните групи висши училища. Дори да се стигне до повече от една организация, това само по себе си няма да реши големите проблеми на системата. Няма сведения новото Сдружение на държавните университети да е извършило каква да е дейност. Зад спора кристализират и други въпроси, на които системата от години няма еднозначен отговор - как да се обособят различни писти за университетите, по какви по-справделиви критерии да се финансират и да се мерят постиженията им в рейтинга, как да се насърчи консолидацията им, която вече изглежда неизбежна, как да се увеличат студентите във важни за икономиката направления, как различните интереси да бъдат събрани около обща визия за развитието на висшето образование и в крайна сметка как реално да се повиши качеството му.
