"Това са български граждани, които, както всички останали, имат право на адекватна медицинска помощ. Това са хора със семейства, деца и с постоянна работа". Да прочетеш нещо подобно във ведомствено писмо е изключително рядко явление. И то - от Министерството на здравеопазването.

Държавната институция, отговорна за закрилата на здравето на гражданите, се почувства длъжна да напомня елементарни истини за конституционните права. От безсилие, меко казано.

Поводът е протестът на жители от жк "Младост 1" в София срещу настаняването на една от безплатните държавни метадонови програми под покрива на УМБАЛ "Св. Анна".

Решението се оказва взето без предварително обсъждане с местните жители по стара българска традиция. Взето е на крачка от началото на груба предизборна кампания, която нито управляващи, нито опозиция имат намерение да губят със защита за "чувствителни" каузи като правото на наркозависимите български мъже и жени на достъп до професионална грижа и спасение.

Тихата стъпка на Кирил Ананиев си има обяснение: само смътният намек за преместване на Центъра по наркомании в кв. "Банишора" през 2018 г. доведе до мигновено настръхване на местна съпротива, която утихна чак след изрични гаранции от Столичната община срещу подобен ход, сякаш става дума за хранилище за радиоактивни отпадъци, а не за хуманно лечебно заведение.

Естествено, здравното министерство загуби войната и в "Младост"

Загуби я в секундата, в която напет кандидат за районен кмет реши да напомни за топографията около новия център за лечение на зависими пациенти: на метри от Окръжна болница съжителстват три детски градини с имена "Надежда", "Щастие" и "Мики Маус".

Самата метадонова програма би трябвало да дава надежда и щастие за онези хора, които наистина искат да се излекуват - за нея има списък на чакащите, които "чакат" за помощ с години. На всеки от тях би трябвало да се помогне за връщане към живот без отрова, без игли, без рани и нелечими зарази, без самотно безсилие пред психическия и физическия тормоз на зависимостта, без абсолютно отчуждение от всичко ценно за един човек.

Програмата би трябвало да им помага да се справят с абстинентните синдроми от хероина. Метадонът би трябвало да се приема като лекарство под медицински контрол, с постепенно ограничаване на количеството до пълното му спиране.

Този процес наистина би трябвало да се подкрепя от цялото общество, без предразсъдъци и без затваряне на очите пред проблема със зависимостите. За достойнството на една общност би трябвало да се съди не по друго, а по отношението й към най-слабите й хора.

Условното наклонение обаче свършва тук

Преди да се хвърли камък срещу предизборното безочие или срещу тесногръдието на уж-православно-милостивия "ближен" съкварталец, ще е добре да се припомни причината за изваждането на метадоновата програма от досегашния й адрес на "Пиротска" 117. Жалбите на местни жители - настрана. Десетките медийни разследвания за черния пазар на метадон и превръщането му от медикамент в евтина дрога - също.

Самото Министерство на здравеопазването признава за крайни отклонения в цялата система на метадоновите програми (3 държавни, 7 общински, 20 частни) с доклад от 2014 г.

Цитират се случаи, в които "голяма част от стабилизираните пациенти получават дневна доза метадон, значително надвишаваща най-високата препоръчителна от 120 мг". Предоставяни се големи количества метадон за употреба в домашни условия без активно лекарско наблюдение. На места изобщо не са провеждани тестове за рецидив на наркотичния прием, на места - тестовете са били с изтекъл срок.

Метадон, достатъчен за 6-дневен прием, е предаван на родителите или съпрузите на пациентите, без самите пациенти да посетят програмата и да минат през задължително лекарско наблюдение.

Никой не следи какво се е случило с изнесените от центровете количества,

но отговорът лесно може да се установи от всеки полицай, който поседи 15 минути в близост до портала.

Всекидневен контролиран прием се е провеждал само при 5% от всички участници в програмите. Терапевтичните алгоритми не са спазвани, контролът е занижен, екипите от две различни програми не си общуват, когато приемат един и същ пациент - това са изводите на МЗ от преди 5 години и ситуацията днес не е драматично подобрена.

Сега "гледката" се мести от квартал в квартал. Както МЗ си признава - и това решение е "временно". Защото преди проблемът да избуи до липсата на постоянен адрес, той се е родил в липсата на правила и контрол. Проблемът е в онази липса на дългосрочно мислене и чувствителност в обществото, което се сеща да говори, да изисква и да търси отговорност само когато тревогата опре до входната му врата.

За пациентите обаче проблемът е на живот и смърт. А решаването на тази политическа - но преди всичко човешка - задача е непосилна за n-тия пореден здравен министър, независимо от все по-големия бюджет на системата.