Тази програма не беше сред причините да бъде сменен социалният министър Бисер Петков. Нейното финансово измерение е твърде дребно, за да заслужи внимание от управляващите - просто 1.7 млн. лв. За много семейства обаче този незначителен провал представляваше разлика от земята до небето. В. "Сега" писа многократно по тази тема. Всичко започна твърде обещаващо - за пръв път бюджетът даваше директно финансиране за достъпна жилищна среда на хора в инвалидна количка. Заради заложените абсурдно кратки срокове обаче около три-четвърти от кандидат-бенефициентите не успяха да съберат купищата с документация. Бариерата преодоляха едва 55 кандидати, повечето от тях бургазлии, подпомогнати с всички сили от кандидата за кмет на ГЕРБ. Останалите бяха успокоени, че могат да кандидатстват пак догодина. За да покаже какво означава тази пропусната година, в. "Сега" отиде при 26-годишната Дани от Пазарджик, жена със 100% увреждане, напълно зависима от силата на майчините си ръце.

----

За да носи всеки ден на ръце дъщеря си по седем стъпала до семейното жилище в панелката в един от кварталите на Пазарджик, от Божурка се иска голяма сила. Спускането надолу е не по-малко опасно от качването както за нея, така и за Дани. Момичето й напоследък съвсем е натежало, килограмите му гонят осемдесет, с десетина поне са над нейните, а на Божурка й се струва, че стъпалата не са седем, а седемдесет. На излизане първо измъква внимателно Дани от количката, после я слага на тоалетния стол. След това тича надолу по стълбите, за да паркира возилото на дъщеря си пред входа, и се връща запъхтяна при Дани, която я чака, забила безпомощно очи и пръсти в неподвижните си колене. Божурка я вдига отново на ръце и я понася по стълбите така, както я е носила и като бебе. 

За да не изтърве порасналото си момиче, Божурка стъпва по стъпалата пипнешком. Дани уж знае, че и този път всичко ще е наред, но с всяка следваща крачка страхът в очите й расте. На площадката пред входа

страхът отстъпва място на странна смесица

от любов и виновност, докато Божурка се опитва да си поеме дъх, с изопнато от усилията лице - като икона. За това ежедневно упражнение трябва мъжка сила, но откъде? Жената сама се грижи за дъщеря си.

Коварната диагноза детска церебрална парализа ги споходила още с появата на Дани на бял свят, родила се преждевременно с двигателни нарушения, с блокирани реакции и спастичен език заради недоносеност. Пробвали всичко, покрай което тогава се вдигал шум, та и до днес. В първите години благодарение на комплексната работа на специалистите Дани раздвижила крачета, започнала да ги мести и да пристъпва с чужда помощ. В пубертета обаче дръпнала рязко назад. Килограмите й скочили и я приковали здраво към инвалидната количка. Но пък благодарение на добрия логопед сега Дани може да изкрещи "Мамо-о-о!", ако има нужда от помощ или от ласка.

"Не знам как ще го караме занапред, живеем ден за ден", казва Божурка след нечовешкото усилие да изведе дъщеря си на улицата. Толкова е просто - седем стъпала надолу и си на площадката, после още едно и си на тротоара, но за тези има-няма петнадесетина минути са й взети всичките сили. Въпреки че Божурка е в период на ремисия, тежкото й онкологично заболяване си казва думата. Панелката им е част от старото строителство, при което никой не е мислел как трудноподвижните ще намират път до дома. Преди пет години, за да сложи край на изпитанията, жената тръгва да търси някакво решение за приспособяване на жилищната среда. Събира всички необходими документи за преустройство на семейното жилище и наема майстори, които изграждат шахта за подемно съоръжение с идеята инвалидната количка да се спуска по нея от кухнята до задния двор на панелката. После обаче идват болестите, шахтата остава недовършена, а подемното устройство - незакупено. 

Това лято надеждата за отърваване от бедите отново я спохожда - покрай Националната програма за достъпна среда и лична мобилност. За разлика от повечето нуждаещи се от рампи, асансьори и подемни съоръжения Дани и майка й не само имат инвестиционен проект, но и шахтата в панелката им е изградена, липсва само скъпото подемно съоръжение. Няма нужда от обяснение, че двете не могат да го набавят. Когато рекламите на програмата стигат до нея, Божурка събира набързо всички документи, взима писмото за подкрепа от социалната служба и вместо да пусне по пощата документите,

за най-сигурно тръгва сама да ги подаде

в социалното министерство.

Оттам обаче бързо попарват всичките й надежди и я връщат обратно към Пазарджик с неприетите документи. Проектът, който е представила, е индивидуален. Тъй като жилището им е в етажна собственост, подемното устройство трябва да е в общите части на блока, а за да може да подаде проектното предложение, трябва да събере подписите на всички собственици на апартаменти - едно от многото неизпълними условия на програмата. Това няма как да стане, вдига безпомощно рамене жената. Половината жилища в блока ни са под ключ, хората се разбягаха, работят кой в Гърция, кой в Испания, Германия... Не само за няколко дни, и за няколко месеца не би могла да стигне до тях.   

"Да, проектът ми е индивидуален, съоръжението е част от апартамента ми, но когато търсех решение на проблема, и през ум не ми е минавало, че един ден ще има такава програма със специфични изисквания. Ако бях тръгнала да вадя по новите изисквания документите, нямаше да мога да се справя с 40-дневния срок. Пък и стълбите са общо пространство, а това, че подемното съоръжение ще харчи ток от общия електромер, ще разпали междусъседските вражди и конфликти. Според изискванията на програмата съоръжението трябва да се поддържа. Добре, ами като е вън от дома ми, как да гарантирам, че някой няма да го счупи. Уморена съм, не искам да влизам в такива битки", казва Божурка и лицето й се смъква още по-надолу и по-надолу.