Една от най-влиятелните фигури в 130-годишната история на седмото изкуство, оформила осезаемо неговия облик в последните 50 от тях, Стивън Спилбърг не само остава активен зад камерата, но и съхранява детското си любопитство и специфичната сантименталност, която поръсва дори най-мрачните му сюжети. Макар големите му шедьоври и касоразбивачи (понякога двете съвпадат) да са в миналото, и в навечерието на деветото си десетилетие той не спира да прелита между жанровете - от първия си мюзикъл "Уестсайдска история" до автобиографичния "Семейство Фейбълман", от приключенската фантастика "Играч първи, приготви се", до документалната драма "Вестник на властта": не се уморява, не се повтаря, не губи почти извънземния си оптимизъм.
Нестихващата вяра в човечеството и неговото място във Вселената преобладава и в "Денят на истината", новият Спилбъргов опус за срещата с извънземен разум. Това е централна тема от самото начало на творчеството му, достигнала своя апогей в "Близки срещи от третия вид" (1977) и "Извънземното" (1982). Понякога ни показва и обратната страна - във "Война на световете" (2005) по Хърбърт Уелс той успешно предаде пост-9/11 параноята в сблъсъка с враждебни инопланетяни, но общо взето режисьорът не губи
"надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човечѐ"*
и смята, че е редно да посрещнем пришълците с хляб и сол. В новия сценарий на неговия дългогодишен сътрудник Дейвид Кеп ("Джурасик парк") тайни агенти с черни костюми полагат усилия хора и извънземни никога да не се срещнат и да не разберат един за друг. Осем десетилетия след Розуел, съпротивата на шепа посветени води до неочаквани разкрития.
Сюжетът на "Денят на истината" е сравнително ясен още от трейлъра на продукцията; звучи наивно и даже малко глупаво. Извънземните в кадър са допотопни и неугледни, сякаш от детските рисунки на Спилбърг. Самата етика на разказа е старомодна и напомня за лентите, които гледахме през 70-те и 80-те години. Технологичното изпълнение съзнателно не гони стандарта за фантастика, поддържан от Вилньов и Нолан днес. И все пак действието се развива в наши дни, героите имат смартфони и светът тръпне на прага на Трета световна. С неподражаемото си майсторство - подкрепян от още двама незаобиколими ветерани, композитора Джон Уилямс и оператора Януш Камински - Спилбърг ни потапя в нещо средно между приказна притча и религиозно преживяване. Защото централен в "Денят на истината" е въпросът за вярата.
Филмът блести с изпълнението на Емили Блънт - номинирана за "Оскар" като поддържаща актриса в "Опенхаймер", тук тя има много по-централна роля, достойна за награди. Партнират й Джош О'Конър, познат от "Химера", "Претенденти", "Вади ножовете 3" с тревожно стърчащите си уши, и Колман Доминго - току-що го видяхме в "Майкъл". По-неблагодарна е ролята на Колин Фърт като главен институционален злодей, а за Ив Хюсън - дъщерята на Боно от "Ю Ту", ми се искаше малко по-задълбочено развит персонаж.
Виртуозността, с която режисьорът владее занаята, личи в жанровия спектър, из който филмът се движи с неузнаваема лекота. Всеки друг би се удавил в стилов и тонален хаос. Започва като фантастика, но беглецът с раница на гърба О'Конър го превръща в конспиративен трилър, а провинциалната синоптичка на Емили Блънт го доближава до черна комедия. Нямаше да е Спилбърг, ако не накланяше везните и към вълшебна приказка, при все че компютърно генерираните горски животни, които говорят с хора, са доста дървени за 2026 г. А какво да кажем за безупречните екшън сцени? Скачането от кола върху движещ се влак е достойно за произволен "Индиана Джоунс" (завиждай, Том Круз!).
И макар да е имал не един или два филма, в които впечатлява по-зрелищно като техничар или по-дълбоко като разказвач, и в "Денят на истината" сърцето е на място. Дори когато изглежда като анахронизъм, филмът е за най-дефицитното в нашето време: жизнената нужда от общуване и свързване помежду ни.
---
* "Любов", Миряна Башева.
