Quantcast
Семейната трагедия като фарс | СЕГА
facebook
twitter

Кинопремиера

Семейната трагедия като фарс

Третият филм на тандема Грозева - Вълчанов „Бащата“ е и най-високо награденият им
2 300
 Абраксас филм
Иван Бърнев и Иван Савов - в ролите на баща и син, на погребението, което дърпа спусъка на филмовото действие.

Кристина Грозева и Петър Вълчанов си създадоха име не само у нас с първите два филма от „новинарската“ си трилогия - микробюджетния „Урок“, в който притисната от живота учителка ограби банка, и блестящия „Слава“, в който високопоставена чиновничка отне часовника и достойнството на честен кантонер. Международната критика се отнася с респект към тяхната работа след многобройните фестивални участия и награди и на двете ленти.

Но техният най-високо призиран филм досега е третият, „Бащата“, който не е от поредицата (в момента семейно-професионалният режисьорски тандем подготвя заключителната част от нея с работно заглавие „Триумф“). Отличен точно преди година - през юли 2019-а - с най-високата награда „Кристален глобус“ на фестивала от категория А Карлови Вари, той донесе и едно от най-престижните отличия за българско кино въобще в историята му.

Кратката версия: „Бащата“ е по-хубав от „Урок“, не чак по-впечатляващ от „Слава“, но в него има още повече от онзи язвителен хумор, който отличава творчеството на Грозева и Вълчанов от всичко друго, снимано в момента у нас (а и не само). Ако с острия си социален коментар първите им два филма се родееха с левичарските киноразкази на братя Дарден и Кен Лоуч и с техните малки герои, то „Бащата“ е съвсем различно кино. С точно уцелено темпо и разбираема история, той се гледа бързо, леко и неусетно - огромен комплимент за българска продукция.

По-близо до комедията и дори до мистерията, филмът обещава да е по-близо и до публиката, не само до фестивалните журита. Жалко, че екранната му съдба не е особено щастлива – той ще се срещне с българските киномани близо година след световната премиера, и то в особената пандемична обстановка, когато салоните работят, но само за шепа най-смели зрители (премиерата му бе планирана за ранната пролет, после отложена от коронавируса).

Точно както за „Урок“ и „Слава“ отправна точка бяха две вестникарски изрезки, така и отчасти биографичната история, с която Петър Вълчанов се е опитал да отработи смъртта на собствената си майка и конфликта с баща си - известен художник, дава зрънцето истина в сюжета на „Бащата“. Синът (Иван Бърнев) закъснява за погребението на майка си Валентина. Когато нея вече я няма, напрежението между него и сприхавия, своенравен баща (разкошен Иван Савов) ескалира. Става само по-лошо, когато съседката истерично заявява, че получава телефонни обаждания от покойната. 

Травмата от загубата старецът преживява, търсейки утеха в паранормалното, и е готов да напълни джоба на местния шарлатанин, изпълнявайки всичките му налудничави инструкции. В желанието си да угоди на близките синът се оплита в мрежа от лъжи – лъже баща си защо съпругата му не присъства на погребението, после лъже нея какво прави и защо се бави...

„Бащата“ е филм за разминаването - между поколенията, между града и селото, между половете (отношенията на бащата с покойната му половинка и на сина с бременната му такава не са безоблачни), между рационалното и мистичното, между добрите намерения и лошите резултати. Сякаш героите се движат в паралелни вселени, уж вървящи един до друг или един към друг, а никога несрещащи се. Тази идея е защитена блестящо от монтажа на филма, който също е дело на сърежисьора Вълчанов.

Тандемът работи със „свой“, добре овладян актьорски състав - Иван Савов, с малка роля в „Урок“, тук блести в главна. Маргита Гошева - с главни роли в първите два филма, сега е само глас по телефона като съпруга на Бърнев. Впрочем той играеше неин мъж и в „Урок“, но сега му е поверено централното екранно присъствие. Кахърен, раздразнителен и патологично неудачен, мъжът на средна възраст, комуто тепърва предстои да бъде баща, е двигател на действието. През неговия образ научаваме както травмите на семейството, така и тези на обществото - ако епизодът с дюлевото сладко в полицейския участък е абсурдно комичен, то сцената с корумпираните провинциални лекари е реалистично трагична. Но "Бащата", елегантно лавиращ между смях и скръб, не е - за разлика от предшествениците си - диагноза за българския (или източноевропейския) начин на живот в началото на XXI век. Той е универсална и сладко-горчива - като сладко от дюли, история за средствата, които всеки един от нас търси за справяне със смъртта.

 

Още

Жан-Жак Ано „запали" отново Нотр-Дам

16.04.2021

Обновена

356
Апокалипсисът по бразилски и по гръцки
Златното дъно на Лукашенко повтаря успеха на Двореца за Путин

09.03.2021

3272