Големият български актьор Васил Михайлов, останал незабравим с превъплъщението си в "Капитан Петко войвода", чества днес 85-годишен юбилей. За над половин век творческа кариера той има над 230 роли в театъра, киното и телевизията. "Нищо, че сме малка страна, българската душа е голяма! Достатъчно е да чуеш как се пее в Тракия, как се пее в Добруджа, как се пее в Северозападна България, как се пее в Банско... Толкова много души има България", казва той пред списанието на БТА "ЛИК".

Васил Михайлов е роден на 6 април 1938 г. в Стара Загора, в многолюдно семейство. Родът му е тракийски, а фамилията му е Чинаров. Родното място на дядо му Никола Чинара е село Мараш, близо до Одрин. Хората от този край по време на войните много пъти са бягали на север и пак са се връщали. При едно такова бягство баща му остава в Стара Загора. Тогава започва да се именува на дядо си – Михайлов.

"Баща ми е от Одринско. Фамилията ми е Чинаров, били са тринадесет братя и сестри. Има нещо неслучайно, че се падна аз да играя капитан Петко войвода", разказва още актьорът.

"Още когато бях ученик в прогимназията в Стара Загора, беше първата ми роля, комедийна. Нашите учители по литература и артистите от театъра ни заразяваха с тази "болест". Веднага след войната и така наречения Ден на свободата - 9 септември, в кварталния клуб играеха пиеси. Нямаше телевизия, имаше радиоточки. И тогава човек е имал една особена нужда. Нашите съученици от близките села ги пускаха по-рано от училище, за да се приберат и да направят спектакъл по родните места. Заразата беше невероятна", разказва актьорът.

Моята болест беше да стана голям бас

Първата му любов в изкуството е пеенето. Дядо му е псалт. Баща му пеел по Великден, по-малкият му брат също пеел. Започва да пее още като ученик. Гласът му рано мутирал. Хората питали кой е този бас, който се усеща в четиригласния смесен хор на Пето основно училище "Митьо Станев“, в Стара Загора, където учел. 

"Още в десети клас, когато пеехме в четиригласен хор, се налагаше понякога да го дирижирам, макар че нямам музикално образование. Гласът ми мутира рано и в едни старинни руски песни аз пусках октави. Имаше фестивал и от журито попитали кой пее така там. Казаха ми, че гърлото ми е голямо и трябва да пея. Иначе ние си играехме в Пионерския дом в Стара Загора, но моята "болест" беше да стана голям бас, голям певец. Добре, че съдбата ме е спасила“, разказва Михайлов пред "ЛИК". Подготвя се за кандидатстване в консерваторията, но не се явява на изпитите.

Отива в София да гледа изпитите във Висшия институт за театрално изкуство (ВИТИЗ), на които се явява приятелят му от детинство Стефан Германов. "Гледах, гледах, и шлосер-матричарят доби самочувствие. Казах си, че тука и аз мога да кандидатствам".  През есента на 1960 г. е обявен допълнителен прием при проф. Желчо Мандаджиев. Научава си материалите, и на първо място монолога на Арбенин от "Маскарад" на Лермонтов. На изпита така се съсредоточава, че проф. Желчо Мандаджиев помислил, че му е станало лошо и го накарал да си каже баснята "Магаре и славей", с която го и приемат. 

Във втори курс получава втори шанс, когато го молят да замества актьор в Театъра на армията в пиесата на Дюренмат "Посещението на старата дама". Играе и се учи от Иван Кондов, Петър Слабаков и Наум Шопов под режисурата на Леон Даниел. За него Иван Кондов е най-добрият артист, с когото е играл.

В трети курс решава отново да се занимава с пеене. Проф. Христо Бръмбаров му казва: "Момче, гърлото е голямо. Пееш в говорните резонатори, затова – забравяш три месеца да говориш и почваме". Но магията на драматичния театър надделява. 

Стругарят, който стана Ричард Трети

"Аз вече работех в Стара Загора като шлосер-матричар, когато кандидатствах във ВИТИЗ, научих едно-две стихотворения и се явих на изпита. Бях сигурен, че ще вляза. Но не беше голямата ми любов. Оперното пеене беше голямата ми любов“, казва актьорът.

След казармата от 1958 г. до 1960 г. работи като шлосер-матричар пети разряд в старозагорския завод "Светлина“. Тук е поставено и началото на творческата му кариера, участвайки в няколко самодейни постановки. "Преди да вляза във ВИТИЗ, бях богат млад мъж, вземах 700-800 лв. като шлосер-матричар, а като излязох оттам, взимах 67 лева чисти“, разказва още Михайлов.

Първата театрална критика за него е озаглавена "Стругарят, който стана Ричард Трети". 

"Питах автора защо стругар, все пак бях шлосер, а той ми отговори "Защото стругарят е най-яркият представител на работническата класа“, спомня си актьорът.

Моето амплоа е повече царе, войводи

Завършва ВИТИЗ през 1964 г. и започва да играе в Драматичния театър "Иван Димов" в Хасково. На следващата година, едва 27-годишен, става директор  на театъра с 30 души състав. За три години в Хасково изиграва 16-17 роли. През 1967 г. постъпва в  Театъра на армията и остава негов стожер в продължение на пет десетилетия. Първите му роли там са Боян в "Боян Магесникът" и Васка Пепел в "На дъното". Запомнящи са неговите театрални изпълнения в ролите на Лопахин от "Вишнева градина" от Чехов (1974), на Дантон в "Делото Дантон" (1978), на Стамболов във "Величието и падението на Стефан Стамболов" (1994), на Галоти в "Емилия Галоти" (1996), на Стоян Глаушев в "Железният светилник" (2011), на Попа от "Да разлаем кучетата" (2013), на Абел Знорко в "Енигматични вариации" (2019).

Играл е и в постановки на "Театър 199", Народния театър "Иван Вазов", театър "Движение" и др. През годините най-много е работил с режисьорите Крикор Азарян, Асен Шопов, Леон Даниел, Иван Добчев.

Дебютира в киното на 24 години с "Хроника на чувствата“ на Любомир Шарланджиев. Сред филмите и телевизионните сериали, в които е участвал, са "Краят на песента", "Зарево над Драва", "Басейнът", "Петимата от РМС", "Адиос, мучачос", "Сами сред вълци", "Хан Аспарух", "Фалшификаторът от "Черния кос", "Златният век", "Дом за нашите деца", “ Време разделно", "Маргарит и Маргарита". След промените се снима в сериала "Дунав мост" (1999), "Лист отбрулен" (2002), "Изпепеляване" (2004), "Стъпки в пясъка" (2010), "Жажда" (2015), "Възвишение" (2017). 

Добива огромна популярност и става любимец на българската публика с ролята си на капитан Петко войвода в 12-серийния едноименен филм. Филмът на Неделчо Чернев по сценарий на Николай Хайтов излиза през 1981 г. При обиколката на екипа из страната актьорът е посрещан като национален герой с хляб и сол. Васил Михайлов разказва на публиката как на снимките носел по 40 килограма снаряжение и какви травми е претърпял. Оттогава тръгва и страстта му да колекционира ножове.

Хайтов го избира за ролята на капитан Петко

Първоначално Коста Цонев е бил титуляр за ролята на капитан Петко войвода. "Мен не ме знаеха още. Показвали са на Хайтов снимки от кастингите с различни актьори, но той не ги е одобрявал. Когато вижда мен, казва "Ей, този помак е човекът!"… Тогава играех много в театъра и беше тежко. Жена ми водеше малкия син на снимки, че да ме види, да не забрави баща си", разказва Васил Михайлов.

"Сега, като пуснат филма, си казвам, че първите части са малко експозиционни, но във втората част Хайтов нагази много "дълбока вода" и още не се срамувам, че съм играл тази роля. Искам да разкажа нещо аналогично - веднъж президентът ме покани да присъствам, благодаря за уважението на събиране по една тема "Единение на нацията". И аз мълчах, и добре, че мълчах, защото аз съм преживявал не на думи единение на на нацията" с този филм. България е преживявала няколко пъти "единение на нацията" и в едното аз съм участвал. Броях ги до към 1500 срещи, цели градове“, спомня си актьорът.

Депутат без заплата

През 1990 г. е избран за депутат в VII Велико народно събрание (1990-1991). При всеки удобен случай актьорът разказва: "Ако си спомняте, 130 души бяхме решили уж да не си вземаме заплатите като депутати в Народното събрание. И какво стана - останахме само трима-четирима. Аз, Нешка Робева, Светлин Русев и отец Панкратий. Тогава си дадох сметка, че посредствеността завладява България. От горе до долу - посредственост!". 

Васил Михайлов е бил и заместник-председател на Съюза на артистите в България от 1982 до април 1989 г. Актьорът е носител на много отличия. През май 1981 г. е удостоен със званието "Народен артист", през октомври 1995 г. – "Почетен гражданин на Стара Загора“. 

През 1981 г. Васил Михайлов получава наградата за най-добра мъжка роля на Съюза на българските филмови дейци за ролята на капитан Петко войвода в едноименния филм и за ролята на Кубрат във филма "Хан Аспарух". През 1997 г. е удостоен със "Златна ракла“ за върхово постижение за ролята му на Вълкадин от постановката на Иван Андонов "Вълкадин говори с Бога“. През 1998 г. Васил Михайлов получава наградата "Максим" за цялостно творчество на театър "Българска армия“, а на следващата  - "Максим“ за главна мъжка роля за изпълнението му в постановката "Котка върху горещ ламаринен покрив".

На 28 февруари 2000 г. е удостоен с Годишната награда на СБФД за ролята си във филма "След края на света". На 20 май 2014 г. получава "Златен век" (огърлие) на Министерство на културата.  

За десетилетията работа си е извоювал привилегията да отказва роли, приятелства и награди. На 8 февруари 2018 г. е удостоен с наградата "Икар" за изключителен принос към българския театър, която той отказва да получи. Тогава 80-годишният актьор се аргументира за отказа си с думите: "Това е моят малък скромен протест за всичко онова, което става и не се случва в театъра!".

Същата година през март е удостоен с "Наградата на София" за изключителен принос в развитието на киноизкуството и по повод неговата 80-годишнина. През 2018 г. Васил Михайлов получава "Аскеер" за цялостен принос към театралното изкуство. На 10 юли 2019 г. е удостоен с орден "Стара планина" (първа степен) - за изключително големи заслуги в областта на културата и изкуството.  По този повод той казва: "Аз от 20 години получавам признание във вид на награди и това прави много щастливи моите синове и внуци. Защото, знаете ли, аз вече съм преболял и радостта, и болката от много неща. Но е хубаво, че този орден ме прави герой в очите на внуците".