"По стъпките на зората", Ксавиер Виляурутия, Хайме Торес Бодет, Хилберто Оуен

превод Николай Тодоров, издателство "Недланд"

Това е сборник с три новели от трима различни автори, общото между които е размитата граница между реално и мечтано, тук и отвъд, сън и истина. Героите в тези истории са водени от стремежа да се доберат до друго човешко същество, но другият се разтапя във въздуха миг преди да бъде докоснат.

Има много страници, посветени на съзерцанието. Както бебето с удивление наблюдава собствените си ръце и непредвидимото им движение, така и хората в новелите с упоение гледат. Попиват всяка подробност. Стараят се да уловят нюансите в цветовете на всеки отделен кичур коса, цвят на дреха или отблясък върху ръба на мебел. Все едно не са сигурни, че това, което очите им виждат, е истинско. Много по-голямо доверие имат на отраженията в огледалата. Когато напуска дома, в който е живял, един млад мъж задига с бързо крадливо щракване на огледалцето си парче от образа на тютюневозеления килим в стаята. Когато мисли за лицето на момичето, в което има всички признаци, че е започнал да се влюбва, той си я спомня в поредица от все по-неясни образи, като застанала между две огледала. Отхвърля най-близкия образ, вкоравен от реалността, а приема най-размазания, който принадлежи само на несигурната му памет.

Героите постоянно поставят под съмнение очевидното и го отхвърлят като несъществено. Те през цялото време свръх-обмислят и често мисленето изсмуква цялата им енергия за действие. "Нейният лик има толкова мечтателно изражение, че щом я хвана с разсеян поглед, ми се струва, че планира онова, което ще ми напише в своите писма, когато замина."

Те са вечно раздвоени – между две жени, между два спомена, между несбъднали се неща, като най-привлекателно за тях е най-невъзможното, най-необратимо изчезналото. "Кой знае дали най-хубавото в този живот не е това, че събитието, което всеки ден вещае, никога не идва!" "В мен започва да се заражда миналото, което никога не обикнах."

Тази отнесеност на героите се вписва в общата сънлива, но напрегната атмосфера и на трите новели. Усещането е като в тежък и неспокоен сън, причинен от треска. Действията се прожектират върху екрана на съня. Бълнуването, виденията, проницателните писма, които никой на никого не изпраща, чувството, че ако се протегнат и докоснат ръцете си, това ще е допир от преди сто години.

Неяснотата разцъфтява пленително в пищния, декоративен, поетичен език. Има цели абзаци, които звучат като поеми. Парадоксални, ерудитски, но и опияняващо сетивни образи, които се усещат като богато надиплена сатенена драперия, на чийто фон трябва да се появи нещо изключително… но акцентът, централният образ, кристално красивото видение така и не изплува от сенките; фокусът е върху самото предчувствие. И ние оставаме запленени от образи като този: "Наистина ли толкова не ме обичаш, Сузана? Не затваряй очи, защото можеш да плениш под своите клепки цялата светлина в парка." ("Дама купа")

Или пък: "Както се беше случило и с Ноевия ковчег след Потопа, след плача госпожа Милър се оказа изпълнена с радостта на хиляди животински видове. В нейните очи две сини птички заглаждаха с клюн все още мокрите от дъжда пера на жълтеникав поглед…" ("Мъгла извайва Маргарита")

Или: "От всяко нещо познаваме само една или само няколко от страните, почти винаги по-измамните. И че най-вече жените никога не ни дават, никога не ни даряват друго освен някой облак със своите очертания…" ("Облачен романс")