Двайсетте години на XX в. са мрачно и объркано време в българската история. Озовало се насред тежка икономическа и политическа криза, мъчещо се да надживее катастрофата на дълго лелеяния идеал за национално обединение в етнически граници, обществото има нужда от духовни опори. Най-много липсва силната бащинска фигура на един народен поет, на Патриарх, който би успял да плаче с едните, да се гневи с другите, да укорява трети.
В тези условия, когато всеки търси спасението за себе си според силите и възможностите си, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело със значимостта на Вазовия дух. Тя събужда спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане.
„Полувековна България“ излиза през пролетта на 1929 г., но работата по него е започнала доста по-рано. Идеята, съставителството, редакцията и издаването принадлежат единствено на Евгения Бончева-Елмазова-Марс. Никой от нейните съвременници не взима участие в подготовката на това голямо дело. Финансирането на проекта също е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава.
През 1925 г., притисната от обстоятелствата, Марс продава на Народната библиотека най-ценния подарък, който някога ѝ е правил Вазов – красивата сребърна лира с венец, връчена му заедно със званието „Народен поет“ точно трийсет години по-рано.
Нямаме никакво свидетелство какво е накарало Евгения Марс да продаде юбилейната лира на Вазов тъкмо през 1925 година. (Множество други реликви, които са ѝ били подарени от Вазов, остават чак до днес затворени в дома ѝ на улица „Бачо Киро“.) Не можем и да гадаем дали вече е имала представа какво ще направи с получените пари и дали е изпитвала вътрешната принуда да върне по някакъв начин своя „дълг“ към паметта на Патриарха на българската литература. Това, което знаем със сигурност, е, че три години по-късно започва да реализира един лично неин и много амбициозен проект. Родила се е идеята да подари на своите съвременници словесен паметник на (разклатеното тогава) национално достойнство. Трудно е да се измисли нещо по-близко до духа и буквата на Вазовото присъствие в българската култура.
Сборникът е разделен на четири тематично обособени части: „Историко-географски преглед“, „Духовна култура“, „Материална култура“ и „Чужди вероизповедания, институти и училища“. Най-голяма е втората част, „Духовна култура“, включваща в себе си това, което днес бихме нарекли държавно образование, музейно дело, съдебна практика, книгоиздаване, периодичен печат и дори НПО-та като Българска лига за защита правата на човека, Съюз на българските съдии, Български женски съюз и т.н. Общо става въпрос за четиресет и една статии, които са огромен извор на историческо знание.
В специалната част, посветена на чуждите вероизповедания, институти и училища, научаваме много и за етническите групи в България: турци, евреи, арменци, дори за германската евангелска общност…
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарекли възрожденско дело. По думите на проф. Милена Кирова, която е автор на предговора: „Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин.
Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва“.
Днешното фототипно издание (изд. "Колибри") е посветено на 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература.
