"Имаме земя, имаме вода и си правим кал"
Иван Кулеков, издателство "Жанет 45"
Ако не сте следили развитието на Иван Кулеков като писател, вероятно новата му книга ще ви изненада и смути. Кратките текстове с обем от две-три думи до към страница са като светкавици, прорязващи тежко черно небе. Някои от тях звучат като афоризми, други са чиста поезия. Дори там, където има очертан сюжет, всяко движение на мисълта се опира на конкретни, предметни образи, а отеква като философско прозрение. Няма нищо фалшиво, нищо съчинено нарочно или предпоставено като идеологическа посока. Думите са пестеливи, точни, освободени от всякаква декоративност, фалшива литературност или патос.
Актът на писането тук е като в текста за художника, който харесал една скала сред пустинята и изваял от нея прекрасен пясък.
"Баба Пена, която едва пристъпваше, приведена на две, в едната ръка с излъскана тояжка, а другата отзад на кръста, намери ключ на улицата. Избърса го в престилката си, завърза му червено парцалче и го окачи на близкото дърво. Жив ожали човека, който го беше загубил. Вечерта остави вратата на дома ни отворена."
Текстовете са без заглавия, кратки, и въпреки това завършени и цялостни. Много от тях звучат като пътни бележки на човек, който отказва да излезе от стаята си; като наблюдения на гледки и факти, повлекли цялата си свирепа предистория; като миг на нежност преди да заминеш завинаги.
Колкото по-големи и значими са темите, толкова по-оскъдни са думите.
"Когато бях млад, често мислех за смъртта.
Сега съм оставил смъртта да мисли за мен."
Животът, времето, историята, младостта, Родината, уловени в моментни снимки, които избледняват пред очите ни; в образи, които се врязват в паметта.
"Бай Велко е гъбар. Казва, че не ходи в гората да бере гъби, а думи. Думите били като гъбите – едни големи, други малки, едни ядливи, други отровни, най-красивите – лъжливи. Напълня торбата с думи, разправя бай Велко, нося вкъщи, да има за детето, да има за жената, да има и за мен. Уж внимавал, но много пъти се бил тровил, и жената тровил, и детето тровил. После всички повръщали, но имало думи, които оставали завинаги в тях и продължавали да ги мъчат…"
На много места с поетичния изказ, деликатността и дълбочината си "Имаме земя…" напомня за поезията на Костас Монтис и "Кого живея".
"Бебето плаче.
Изпитва носталгия по отвъдното."
В сравнение с предишната книга на Иван Кулеков, "Бележки за забравяне", тук визуалният разкош е овладян. Липсва изобилното многообразие от техники и всякакви графични знаци (различни шрифтове, бележки, фотографии, колажи, графика, живопис). "Имаме земя…" е по-събрана, по-икономична като облик. Тук изображенията не илюстрират, а са част от сюжета, текст и картина се коментират взаимно. Снимките са на стилизирани, примитивни глинени фигури, които със своята семпла форма допълват аскетичността на словото; дават предметност на сложните абстрактни понятия; карат ръцете ни да мечтаят за допир до пластичната, податлива, но и своенравна глина. Фигурите имат характер и присъствие, добавят усмивка с плавната си форма, далеч от педантичното и неосъществимо домогване до съвършенството. Внушават настроения и те самите, както текста, приличат на нещо, зърнато в мига на разгръщането си, на случка, чиято развръзка няма да видим, но сме готови да си представим и да доизмислим. И в същото време, в твърдостта и застиналостта на вече изпечената глина можем да разпознаем историята на старостта, втвърдените артерии и чупливите кости, на онова "временно", което остава задълго и дори завинаги. В калцираните пороци, в закостенелите навици прозира някогашният творчески акт на игривото дете. От една съща пръст един прави кал, друг моделира, а трети, казват, създал човека.
