„Вода за цветята“, Валери Перен

превод Венера Атанасова, издателство „Изток-Запад“

Какво ще направите, ако ви кажа, че знам една книга, която може да се мери с „Елегантността на таралежа“? Френска до последната буква, до последната въздишка в някое хотелско легло, във „Вода за цветята“ има философстване за нещата от живота, парфюми, цигари, секс и смърт.

Особено смърт. Загадъчната Виолет има странна професия. Тя пази гробището в един малък град; на практика живее в самото гробище, в скромното жилище, което общината й е предоставила; сменя водата на цветята, почиства надгробните плочи, води регистър на погребенията. Нейни приятели са гробарите, собствениците на погребалното бюро, местният свещеник и всички кучета и котки, останали без дом след смъртта на собствениците си. Виолет е учтива и дистанцирана, предлага на опечалените чай и внимание, но не разкрива нищо за себе си. По-умна е, отколкото се вижда на пръв поглед; по-интересна. По-достойна за любов, отколкото тя самата си мисли. Докато опознаваме ежедневието й, постепенно проникваме по-дълбоко в нейния свят и той се оказва все по-цветен, драматичен и трагичен.

Този роман прелива от любов. В него има няколко любовни истории, които са разтърсващи. Любовта тържествува, макар че е невъзможна. Или може би точно защото е невъзможна. Тя превръща почтените хора в прелюбодейци, влюбените – в ангели. Тя е катализатор на реакции и характери. Дори демоничният любовник Филип Тусен пази в тайна една забранена любов, но това го превръща в още по-голям злодей.

Виолет няма илюзии. Тя знае, че животът понякога е по-страшен от смъртта; че има непоносими нещастия, а освен това и безброй много убийствено поносими.

„Утре има погребение в 16:00 часа. Нов обитател на гробището ми. Петдесет и пет годишен мъж, починал от твърде много пушене. Е, поне така са казали лекарите. Те никога не казват, че мъж на петдесет и пет може да умре, защото не е бил обичан, не е бил изслушван, получавал е твърде много сметки, вземал е твърде много потребителски заеми, видял е децата му да порастват и след това да напускат дома, без наистина да се сбогуват. С една дума, от живот, изпълнен с упреци и недоволство, така че е обикнал цигарите и чашката, за да потиска страха. Никога не се казва, че човек може да умре, защото прекалено често му е идвало до гуша.“

Отделните глави от романа започват с кратки стихове, епитафии от надгробните плочи, цитати от песни и от прощални слова. В тези искрени думи се крие ключът към историята на самата Виолет, често с неочаквани и непредвидими асоциативни връзки. Философията, теологията, поезията и попкултурата са втъкани в текста. Има силна вероятност четейки да откриете няколко шансона, които чувате за пръв път, но ще ги слушате непрестанно в следващите дни, или пък импулсивно да си поръчате парфюм на безбожна цена, защото някой от героите ухае на него. Книгата е много въздействаща и буди непреодолими копнежи – за море, за вино, за нова рокля и за нова любов. „Защо подхождаме към книгите като към хората? Защо сме привлечени от някои корици като от поглед, като от глас, който ни се струва познат, чуван и преди, глас, който ни отклонява от пътя ни, кара ни да вдигнем очи, привлича вниманието ни и може би ще промени хода на живота ни?“