Quantcast

Медия без
политическа реклама

Къде е всъщност Краят на света?

С "Хагабула" български автор ни пренася през векове и континенти

Хагабула“, Тодор П. Тодоров

изд. „Жанет 45“

Това е един от редките случаи, в които български автор разказва история с герои и събития, ситуирани далеч от пределите на България. Дали по съвпадение или по някаква друга, неведома за нас причина, действието в „Хагабула“ е свързано точно с Испания, също както „Осъдени души“ на Димитър Димов и „Захвърлен в природата“ на Милен Русков.

Най-разпознаваемият герой на романа е Ернан Кортес, а епохата – залезът на Средновековието, зората на Великите географски открития. След невероятни странствания по суша и море, Кортес и мъжете, които го следват, стигат до нов свят и непознат народ, управляван от Монтесума. Но „Хагабула“ не е исторически роман в тесния смисъл на думата. В него по-скоро е пресъздадена не фактологията, а атмосферата в европейските градчета, едва пробуждащи се от кошмарен сън за вещици и знамения; фантазмите и бляновете, свързани с непознати светове, колкото желани, толкова и ужасяващи. Там, където живеят дракони, а на картите са очертани треперливи линии, нанесени от трескава ръка в трюма на кораб, подмятан от враждебни води. Тодор П. Тодоров е разгърнал мащабно епично платно и го е оцветил в невъзможните краски на разюзданото си въображение. Невероятните истории от далечния север, обитаван от хората-кучета, ослепели от вечния мрак, до презокеанската Черна планина, където гнездят хора-птици, пясъчни вампири изсмукват сенките на хората, а в гората на забравата растенията раздават щедро всякакви наслади, докато изпиват живота от телата на скиталците. Природни картини, преследвания и битки, заговори и любов, неподвластна на смъртта, се редуват като изображение върху гоблен, осветяван от пламъците на факли.

Езикът е също тъй ярък както и образите, които описва. Изключително богат речник и безкраен набор от понятия и идеи. Живописни, мелодични поредици от звънливи думи, някак стряскащо и неочаквано подредени в кратки изречения. Една и съща история се разказва отново и отново, различни герои я подемат от там, където е била прекъсната, повтарят и преобръщат събитията, така че един и същи герой от жертва се превръща в палач, доброто и злото се оказват двете страни на една и съща тъкан. Жената е едновременно момиченце, красавица, родена да обича и да ражда, и старица, по-бяла от снега. Отношенията между мъже и жени, вярващи и варвари, срещите между нации и цивилизации, между природа и култура, земя и вода, реалност и фантазия са драматични, взаимно пораждащи се и взаимно унищожаващи се.

В похода си към овладяване на новия свят един след друг загиват късметлията, стражът, вярващият, поетът… Войнът, магьосникът, жрецът, безименните войници достигат до крайната си цел, но там няма извор на живот.

Безкрайният разказ, който затихва и припламва като огън, е независим от разказвачите. Донякъде това обяснява и оправдава факта, че всички – вещицата, епископът, войнът, всички говорят с един и същ език, еднакво богат и емоционален, но все пак – еднакъв.

Финалът е контрафактически, в директно противоречие с историята такава, каквато я знаем от учебниците. Точно това се има предвид, когато се казва, че изкуството създава нови светове, фантастични, страховити и неземно красиви.