„Вътрешното гето“, Сантяго Амигорена

превод Красимир Петров, издателство „Колибри“

Външният вид на този кратък роман с жълта корица изобщо не подсказва с каква безизходна мъка ще се сблъскаме още от самото начало, до края и завинаги. На 13 септември 1940 година един млад, красив и успешен мъж, Висенте Розенберг, се отбива в кафенето, за да се види с приятелите си, преди да се прибере в уютния дом при своята любима съпруга и трите си деца. Висенте е млад аржентинец. Или млад поляк. Или млад евреин. На 13 септември 1940 това все още няма особено голямо значение. Висенте има всичко, което може да иска. Емигрирал е в Аржентина, за да се откъсне от прегръдката на семейството си и да възмъжее, пуснал е корени в новата страна, научил е езика, бизнесът му се развива успешно. Само да не беше мисълта за майка му, останала във Варшава.

Новините, които пристигат от Европа, се бавят и често са недостоверни. Писмата пътуват със седмици и повече премълчават, отколкото казват. А и нима е възможно, наистина ли някой би си помислил да обяви официално евреите, всички евреи за нисши същества и да ги подложи на оскъдица и всякакви притеснения… да отнеме имуществото им и да ги затвори в гета… да ги остави да умират от глад и болести?

В сянката на войната въпросът за личната идентичност се изостря до непоносимост, без да дава нито яснота, нито облекчение. Като млад Висенте се е възхищавал на немския език и литература, дори тайно си е пожелавал да беше роден германец. С лекота е усвоил полския език и се е бил през Първата световна война като поляк. След като се установява в Аржентина, усвоява испанския език с лекота. Какво значение има националността, не са ли по-важни личните качества? „Една от най-ужасните черти на антисемитизма е, че той не позволява на някои мъже и жени да престанат да се възприемат само и единствено като евреи, че ги приковава към тази идентичност против волята им и решава вместо тях веднъж и завинаги кои и какви са те.“

Висенте и неговите приятели се изправят пред въпроса какво точно означава да си евреин. В своите пламенни, мъчителни и задълбочени разговори те се доближават до различни подстъпи към смисъла на този въпрос, и никога не достигат до ясен отговор. „Ние сме различни. Различни сме от всичко… Били сме избрани, но никой никога не е разбрал за какво сме били избрани!... И най-прекрасно и най-печално от всичко е, че никога няма да престанем да си задаваме този въпрос и никога няма да научим отговора.“

Безсилието да направи каквото и да било, за да помогне на майка си и да я спаси, причинява непоносимо страдание за Висенте. Той копнее за новини, но в същото време се страхува и не иска да научава нищо. Ту жадно изчита всички вестници и тълкува откъслечните новини от Европа, ту със седмици отказва дори да изслуша вестите. Постепенно потъва в дълбоко, непробиваемо мълчание. Да не говори, да се оттегли, да го няма. Чувства се виновен за съдбата на близките си във Варшава и това страдание го откъсва от любимата съпруга и от децата. Депресията, анхедонията, угризенията и вината обезсмислят живота му и го тласкат към смъртта.

На фона на „промишленото избиване“ на милиони човешки същества болката на отблъснатата съпруга не е по-дребна или незначителна. Тя е принудена да дели дом с един все по-дистанциран и отсъстващ съпруг и копнежът й по предишното му аз, по обичта и радостта са болезнени и тежки.

Всеки един от стотиците, стотиците хиляди, милионите оставени да умрат от изтощение, болести и глад, разстреляни, задушени в концлагери – е бил човек с мечти, интереси, вълнения. Наистина е невъзможно да се възприеме това чудовищно зло, което се е случило и с години е останало неназовано. Холокост или Шоа, даването на име на случилото се някак го класифицира, създава понятие и така го признава за възможно. Наред с личните преживявания, мисли и сънища на героите, на една и съща страница, са положени точни исторически данни за политиката на етническо прочистване и достигането до техническо решение, как най-бързо целта на бъде окончателно постигната…

Болката от изгнаничеството, смазващата скръб, престъпленията срещу всеки отделен човек и срещу човечеството, всичко това е осмислено с философска дълбочина и с прост, красив език. Изключително силна и смела проза за раните в историята, които никога няма да зараснат.