„Първият случай на Мейзи Добс“, Джаклин Уинспиър

превод Надя Златкова, издателство „Бениториал“

И заглавието, и корицата са подвеждащи. Красивото лице на млада дама, стилно облечена по модата на 20-те, и орнаментите във фона насочват към лекичко криминале за развлечение, а защо не и с любов и сватба за финал. Първият случай на Мейзи Добс е типичен – съпруг, изпълнен с подозрения, я наема да проследи жена му и да потвърди или опровергае съмненията му за изневяра. Мис Добс обаче подхожда нетипично – макар че има нужда от клиенти и приток на пари, тя поставя своите особени условия, преди да поеме случая. Тя държи на правото си да задава въпроси на клиента, включително от лично естество, и иска от него гаранции, че независимо от изхода на разследването, ще бъде състрадателен и отговорен към бъдещето на семейството си.

Начинаещата частна детективка има необичаен подход към работата. Самата ѝ работа е необичайна за времето и средата ѝ. Вас подразни ли ви думата „детективка“? Естествено! Жените с тази професия са толкова малобройни, че дори езикът не си е направил труда да им отреди специална дума. За Мейзи Добс уважението и възстановяването на хармонията са от първостепенно значение. „Истината заема място като чвор в дърво. Ако се премахне чворът, остава дупка. Трябва да си зададем въпроса как ще се запълни тази дупка, която сме отворили. Дупката е наша отговорност.“ Мейзи знае кога да настоява с въпросите си и кога да се оттегли, за да даде време на отсрещния да премисли. Прилага безброй малки трикове (от които бихме могли да се възползваме и ние) – например не само наблюдава внимателно поведението на хората, но също и понякога имитира стойката и движенията им. По този начин със собственото си тяло усеща тяхното колебание, напрежение, скръб или умора.

Произходът на Мейзи Добс е от най-ниската класа, тя е загубила майка си още като дете, а баща ѝ е затънал в дългове въпреки безкрайното си трудолюбие. Но блестящият ум и силната интуиция помагат на момичето да се открои сред другите прислужници и да спечели доверието на господарката си. С неуморен труд тя успява да се справи с обучението в дома на работодателите си, а след това да бъде приета и да учи в колеж. Когато Великобритания е въвлечена в Голямата война (тогава още не са я наричали Първа, защото не са знаели, че ще има и Втора), Мейзи става медицинска сестра доброволка и по-късно я изпращат на фронта.

Раните от войната не могат да бъдат заличени дори десетилетие по-късно. Погубените животи, осакатените и обезобразените, хилядите мъже и жени, които психически не успяват да се възстановят от травмите. „Виждам много мъже, горе-долу на моите години, да скитат по улиците. И всички ние знаем, мис, знаем кои сме. Стари войници, които продължават да виждат битката… Казвам ви, понякога си мисля, че сме като живите мъртви.“

Тривиалният случай с предполагаемата изневяра също отвежда до едно военно гробище. Как да стигнем до истината и какво да направим с нея? Как да я обезвредим, за да не нарани невинните? Изобщо, в касапницата на войната дали има виновни, или всички са жертви? Мейзи Добс е пример за това, че човек не само може да се съвземе и след най-трагичните загуби, но и да намери в себе си сили да помага на другите. Да, войната е зло, но има и нещо друго – тя така разтърсва обществото, че отделните му прослойки се разместват, хората получават нови възможности за развитие, променя се самото им мислене и по-напредничавите откриват начини да прогресират, независимо от произхода си.

Заподозряната съпруга от първия случай на Мейзи Добс не изневерява. Тя посещава гроба на свой близък, скърби за него и не може да преодолее загубата му. За да се отърси от това нещастие, е нужно да се изправи пред истината, да сподели мъката си, да говори за нея, и да остави времето да я утеши.

В крайна сметка, романът настина е криминален, но разследването е само рамка, която дава повод да се разсъждава върху много по-значими, универсални човешки теми. На финала двете времеви линии се сливат, за да внушат, че и тогава, и сега, точно век по-късно, разпалването на войни е престъпление срещу човечността и нанася рани, които едва ли някога ще бъдат излекувани.