Quantcast

Медия без
политическа реклама

Има ли лек за раните, нанесени от войната

Джаклин Уинспиър ни поднася нещо повече от обикновен криминален роман

Първият случай на Мейзи Добс“, Джаклин Уинспиър

превод Надя Златкова, издателство „Бениториал“

И заглавието, и корицата са подвеждащи. Красивото лице на млада дама, стилно облечена по модата на 20-те, и орнаментите във фона насочват към лекичко криминале за развлечение, а защо не и с любов и сватба за финал. Първият случай на Мейзи Добс е типичен – съпруг, изпълнен с подозрения, я наема да проследи жена му и да потвърди или опровергае съмненията му за изневяра. Мис Добс обаче подхожда нетипично – макар че има нужда от клиенти и приток на пари, тя поставя своите особени условия, преди да поеме случая. Тя държи на правото си да задава въпроси на клиента, включително от лично естество, и иска от него гаранции, че независимо от изхода на разследването, ще бъде състрадателен и отговорен към бъдещето на семейството си.

Начинаещата частна детективка има необичаен подход към работата. Самата ѝ работа е необичайна за времето и средата ѝ. Вас подразни ли ви думата „детективка“? Естествено! Жените с тази професия са толкова малобройни, че дори езикът не си е направил труда да им отреди специална дума. За Мейзи Добс уважението и възстановяването на хармонията са от първостепенно значение. „Истината заема място като чвор в дърво. Ако се премахне чворът, остава дупка. Трябва да си зададем въпроса как ще се запълни тази дупка, която сме отворили. Дупката е наша отговорност.“ Мейзи знае кога да настоява с въпросите си и кога да се оттегли, за да даде време на отсрещния да премисли. Прилага безброй малки трикове (от които бихме могли да се възползваме и ние) – например не само наблюдава внимателно поведението на хората, но също и понякога имитира стойката и движенията им. По този начин със собственото си тяло усеща тяхното колебание, напрежение, скръб или умора.

Произходът на Мейзи Добс е от най-ниската класа, тя е загубила майка си още като дете, а баща ѝ е затънал в дългове въпреки безкрайното си трудолюбие. Но блестящият ум и силната интуиция помагат на момичето да се открои сред другите прислужници и да спечели доверието на господарката си. С неуморен труд тя успява да се справи с обучението в дома на работодателите си, а след това да бъде приета и да учи в колеж. Когато Великобритания е въвлечена в Голямата война (тогава още не са я наричали Първа, защото не са знаели, че ще има и Втора), Мейзи става медицинска сестра доброволка и по-късно я изпращат на фронта.

Раните от войната не могат да бъдат заличени дори десетилетие по-късно. Погубените животи, осакатените и обезобразените, хилядите мъже и жени, които психически не успяват да се възстановят от травмите. „Виждам много мъже, горе-долу на моите години, да скитат по улиците. И всички ние знаем, мис, знаем кои сме. Стари войници, които продължават да виждат битката… Казвам ви, понякога си мисля, че сме като живите мъртви.“

Тривиалният случай с предполагаемата изневяра също отвежда до едно военно гробище. Как да стигнем до истината и какво да направим с нея? Как да я обезвредим, за да не нарани невинните? Изобщо, в касапницата на войната дали има виновни, или всички са жертви? Мейзи Добс е пример за това, че човек не само може да се съвземе и след най-трагичните загуби, но и да намери в себе си сили да помага на другите. Да, войната е зло, но има и нещо друго – тя така разтърсва обществото, че отделните му прослойки се разместват, хората получават нови възможности за развитие, променя се самото им мислене и по-напредничавите откриват начини да прогресират, независимо от произхода си.

Заподозряната съпруга от първия случай на Мейзи Добс не изневерява. Тя посещава гроба на свой близък, скърби за него и не може да преодолее загубата му. За да се отърси от това нещастие, е нужно да се изправи пред истината, да сподели мъката си, да говори за нея, и да остави времето да я утеши.

В крайна сметка, романът настина е криминален, но разследването е само рамка, която дава повод да се разсъждава върху много по-значими, универсални човешки теми. На финала двете времеви линии се сливат, за да внушат, че и тогава, и сега, точно век по-късно, разпалването на войни е престъпление срещу човечността и нанася рани, които едва ли някога ще бъдат излекувани.