"Вода", Джон Бойн
превод Мария Змийчарова, издателство "Лабиринт"
"И се разплаквам, защото съм изгубила всичко, което някога е било мое. Изгубих Ема. Изгубих Ребека. Да ме прощава Господ, изгубих и Брендън, когото някога обичах…После тръгвам обратно към къщата. Вятърът духа насреща ми и всяка стъпка ми струва усилия, дълбоко в себе си искам просто да легна на тревата и да се предам. Колко време ще издържа така? Може би час? Или малко повече? Стихиите – вода, земя, огън, въздух – са най-големите ни приятели, движещите ни сили. Те ни хранят, те ни топлят, те ни дават живот и в същото време на всяка крачка съзаклятничат да ни убият."
Ето ни в началото на ново приключение. Държим в ръце първата част от четирилогията на Джон Бойн "Стихиите". Самият Бойн е повелител на стихията на езика и знае как да ни отведе, където поиска; как да ни накара да почувстваме самота, любов, алчност, триумф или разруха само с думи. Ирландската магия е отприщена и тук, и съдбата на Уилоу Хейл приковава вниманието ни още от първото изречение.
Знаем само четвърт от намерението на автора и е прибързано да говорим за цялото произведение, след като сме прочели само "Вода". Дали и в следващите три романа ще се говори за същото семейство, дали изобщо ще има сюжетна връзка между частите на тетралогията? Това, с което разполагаме, е чиста проба "Джон Бойн" – силни герои, които преработват травмата от миналото си, за да имат бъдеще.
Героинята на "Вода" е жена, и също като водата тя се променя, застоят я разваля, промяната и движението я пречистват. Тя започва втори живот, като се преобразява – остригва косата си, сменя името си, отива на място, където никой не я познава. Почти целият роман минава през нейните мисли и вътрешен монолог, без тя да има усещане, че е наблюдавана или че се изповядва пред някого. Затова и мотивите и тайните й се разкриват постепенно. Също както в живота, когато срещаме нов човек и първо го възприемаме външно, по интуиция усещаме дали той е интересен и приемлив за нас, а после от действията и думите му научаваме нови и нови неща за миналото, което го е направило такъв, какъвто е.
Темите са типично ирландски – насилие в семейството, инцест, посегателство върху деца, тормозени жени, които намират сила да се изправят и да спасят достойнството си. Мястото, на което Уилоу се заселва за доброволното си изгнание – слабо населен остров – е още една причина да направим връзка с "Времето на стария Бог" на Себастиан Бари. Само че тук на мястото на героя – пенсиониран полицай, имаме съвсем различна героиня – все още млада жена, която е била неразбиращ свидетел, но и косвена жертва на престъпление. Въпросът, който тя си поставя и е дошла на острова, за да търси отговор за себе си, е дали наистина не е знаела какво се случва, или с пасивността си е била съучастник. Чувството за вина е по-мрачен затвор от всички наказателни институции, с които обществото разполага. Най-жестокият съд е съвестта; поне за този, който я има.
Изключително интересно е селото на острова. Хората там са хем толерантни, хем консервативни. Спартанският живот под закрилата, но и под угрозата на морето, ги е направил твърди; и в най-неочаквани моменти – чупливи. Тук като по някакво чудотворно изключение католическата църква не е страшна и наказваща, а има усмихнат, приветлив образ в лицето на отец Ифечи Онкин, свещеник с корени в Нигерия.
Хората в романа са противоречиви. Всички те имат съмнения и колебания. Пристрастни са и съдят прибързано; любовта им често е уязвена. Макар че се стремят едни към други, те твърде рядко успяват да се открият и да се разберат. Те са като водата. "Водата е това, което ме унищожи. Тя унищожи семейството ми. Плуваме в нея още от утробата. Пием я. Цял живот ни тегли по-силно от планините, пустините и каньоните. Но е страшна. Водата убива."
Уилоу Хейл успява да оцелее. Самотата, мълчанието, смелостта й да се изправи пред страховете си я изцеляват. Макар и белязана завинаги, тя намира нови основания да продължи да живее.
А ние оставаме с нетърпението скоро да прочетем и следващите три романа на Джон Бойн.
