В театър "Българска армия" отново дочакаха неявяването на Годо почти 35 години след култовата постановка на Леон Даниел от 1988-а, която за пръв път, със световно закъснение, изправи българската публика пред загадъчната вселена на абсурдизма. След трудните за надскачане Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Атанас Атанасов и Мирослав Косев сега в центъра на житейското неслучване, превърнато в основен смисъл от Самюъл Бекет, са пак едни от силно можещите актьори на своето поколение: Иван Радоев, Георги Къркеланов, Юлиан Вергов и Моню Монев.

Първата реализация на шедьовъра на мрачния ирландец датира от 1953-а в парижкия театър „Вавилон“, а две години по-късно в Лондон, в постановката на Питър Хол, творбата е провъзгласена за най-противоречива пиеса на годината. Според някои тълкуватели – и за най-песимистичната в световната драматургия изобщо, макар че самият Бекет, изглежда, не е бил съгласен с това определение.

В интересната и по-различна интерпретация на режисьора Иван Урумов, днес „В очакване на Годо“ звучи доста по-мажорно и приповдигнато. Нещо, за което актуалното състояние на света не дава никакво основание, но пък може би негласно изисква такъв контраст заради „малкия човек“, уморен в чакане да свърши пандемията или грозната война в Украйна… При Иван Урумов окаяните, потънали в маразъм стари клоуни на Бекет Владимир – Диди (Иван Радоев) и Естрагон – Гого (Къркеланов) са някак по-млади и активни, не толкова наритани от съдбата и от неизвестните злосторници, и все още сякаш има на какво да се надяват в този априори враждебен свят. В самия абсурден диалог между двамата има много остроумие и хумор, заредени от Бекет със стряскащ подтекст, при който акцентите, паузите излъчват дълбоки философски прозрения за напразното упражнение „живот“. Не че тук ги няма, но на моменти нещата олекват само до ниво да е смешно. Диди и Гого се оплакват, препират се и очакват в аскетичната обстановка на сцената, в която липсва дори емблематичното изсъхнало дърво на Бекет, в случая символично ситуирано пред погледа на героите някъде в дъното на зрителската зала.

Различна е и трактовката на другия тандем, обвързан в неразрушима симбиоза: жестокият, садистичен Поцо, който безмилостно налага с камшик своя роб Лъки. Още двама маргинали – неясно какви, тръгнали неясно накъде… Те пристигат на територията на Диди и Гого и поне мъничко нарушават монотонността на техния ден в очакване на Годо. В тази версия омразният Поцо, превърнат в един вид ренесансов фанфарон, понякога дори изпитва благородна милост към жертвата си и като че ли не може да „избяга“ от присъщото очарование на актьора (Вергов). Лъки (Моню Монев) пък от подтиснат и гладуващ парий неочаквано развива потенциал на тиранин, заявен с реч на Хитлер на немски: красноречив намек как от недоволството на низвергнатите може да се роди следващият диктатор.

А кой е Годо? Смъртта? Deus ex machina, който ще спаси архетипните страдалци от мизерията? Или онова случване на нещо значимо, което ще придаде смисъл на доживотното очакване? А дали в това очакване в крайна сметка не е единственият смисъл? Можем ли да съществуваме без него? Авторът Самюъл Бекет никога не е давал в прав текст отговор на тези въпроси. Навярно всеки има свой личен Годо, чието пристигане може би някога ще се сбъдне извън представлението в театралната зала. На сцената този път в ролята на момчето вестител  е солиден мъж – актьорът Мирослав Пашов, директорът на трупата. От неговите уста отлагането – "Г-н Годо няма да дойде днес, може би утре...", звучи още по-авторитетно. А защо да не си пофантазираме, че това може и да е самият всесилен Годо, който се явява инкогнито, за да се надсмее над напразните надежди на малкия човек, но да му остави единственото, което той има – крехкото очакване, че все пак някой ден ще стане чудо...   

Преводът на пиесата е на Бояна Петрова, сценографията и костюмите за спектакъла са на Нина Пашова. Следващите представления са тази вечер и на 16 декември.