Пленителната нова пиеса на Яна Борисова „Наполетано“ сякаш спазва класическата поза на античните статуи по описанието на големия неаполитански писател Джузепе Марота: едната ръка на сърцето, за да облекчи скръбта му, а другата върху устните, за да сдържи смеха им. Спектакълът с режисьор Димитър Коцев-Шошо тази седмица имаше официална премиера в „Театро отсам канала“ след предпремиерните изигравания в началото на лятото, а актьорският дует Юлиан Вергов – Петър Антонов бе награден с продължителни аплодисменти за задушевното си партньорство на сцената в образите на двама мъже, изгубили всичко, но открили по трудния начин емпатията, приятелството и съучастието.
Много често се казва, че един или друг град е същинският герой в дадено произведение. Обикновено това е клише. Но в спектакъла „Наполетано, или под нивото на очите“ Неапол наистина е равноправен герой в историята, разказана от Яна Борисова с любов и нежност не само към прелестите на Партенопа, но и към несретниците, които обществото обикновено не отразява, защото битуват под нивото на очите на преуспелите и охолните. Любопитни подробности за забележителностите на Неапол, за живота и хората в него, за неговия идол Диего Армандо Марадона – некоронования плебейски принц на града-мравуняк, са деликатно вплетени в диалога, изграждащ тъканта на представлението, и носят не само познание, но и своеобразна естетика. Не стоят като кръпки, както често се получава, когато етнографията започне да доминира над емоцията. Тук случаят не е такъв. Иначе пейзажът на стария мегаполис е очертан пестеливо с няколко стъпала и няколко реда от задължителното в местния декор простряно нависоко през улицата пране – и това е предостатъчно. Сценографията е на Елис Вели. (Знаете ли защо в Неапол навън простират само бели дрехи? – За да е по-красиво. Това, разбира се, не е съвсем вярно, но извиква приказни представи в съзнанието).
В този Неапол – романтичен, ала и брутален с антагонизмите на улицата, се срещат двамата изпаднали от каретата на благополучието мъже, принудени (по-скоро избрали) да заживеят като клошари и бездомници. Всеки – по различни причини, но неизменно свързани с чувства. Роман Вишневски на Петър Антонов е разорен бивш професор по статистика. Пристигнал е в Неапол може би от Източна Европа, в изпълнение на последната воля на покойната си съпруга. И е решил да сложи край на живота си, в който вече не намира смисъл, като се хвърли от стената на Кастел дел`Ово в четвъртък, защото тогава музеят работи с безплатен вход. Тони, или Антонио (Юлиан Вергов) е роден в града, но и той е самотен, защото от дете се чувства отхвърлен от родителите си. Припознал е във футболния гений Марадона своя духовен баща, спасил го от отчаянието и сивотата на дните (досущ като Паоло Сорентино в „Божията ръка“ и вероятно като още хиляди тийнейджъри от 80-те), но и Диего отдавна го няма.
Първоначално двамата ще се спречкат за леглото от картони, за едно палто и за едно много лично писмо. Постепенно ще разтопят ледовете и ще се разкрият един пред друг. Вишневски – педантичният многознайко, прекършен от живота, но продължаващ да се отнася към хората с уважение и доверие, и Тони – типичният „грубиян“ със златно сърце, но позлатено чак след загубата на любов и статус… Кой точно е той и защо е на улицата ще стане ясно едва накрая. Образът на експресивния Тони лепва като ръкавица на Юлиан Вергов, Петър Антонов е привидно по-скован според мярката на своя персонаж, а в хода на действието двамата ще стигнат до не един и два истински съкровени мигове като човешки тандем, озовал се в обща житейска пропаст. Ще стигнат и до извода, че свободата е за споделяне. И всеки в крайна сметка ще помогне на другия – да живее или да пък да умре, преоткрил смисъла.
Героите в „Наполетано“ са много различни от персонажите в най-популярните театрални текстове на Яна Борисова – интелектуалци, обрисувани с лек снобски уклон в нюанси и сфуматури и симпатични именно с това. Тони и Роман Вишневски са ярки и ясни, въпреки тайните, които пазят. Очарователни аутсайдери, които сякаш превръщат старата максима „Виж Неапол и умри“ в „Не умирай в Неапол“ (нито другаде), без да си дал всичко за приятелството и любовта. В едно неотдавнашно интервю Петър Антонов определя „Наполетано“ като най-добрата пиеса на Борисова дотук, а той трябва да знае, тъй като участва в доста нейни поректи („Място, наречено другаде“, „С гръб към залеза“, „За любовта“, „Нощните рицари“). Склонна съм да се съглася с него, като я поставям на кантар единствено с „Приятнострашно“…
Музиката към спектакъла е на композитора Милен Кукошаров. Следващото представление на „Наполетано“ е на 29 октомври.
