Антоанета Николова е дългогодишен журналист. Завършила е комуникации в Италия и остава да живее там. Но е работила като кореспондент за "Дойче веле" от Ню Йорк, както и за български медии. Предава от Брюксел първо за bTV, а после и за Нова тв. С последната се раздели след отразяване на визита на главния прокурор Иван Гешев в Европейския парламент. Случайно или не, след това телевизията не поднови ангажиментите си с нея. Сега Николова е на свободна практика и пише от Рим за българското издание на европейската мрежа EURACTIV.

Отразявала е и войни, и катаклизми, и бляскави събития. Говори със страст за журналистиката и казва, че би повторила отново всичко, през което е минала. Освен 11 септември. Той я заварва точно в Ню Йорк. 

Как се разказват истории

В йезуитския университет в Рим, където учех журналистика, преподавателят ни даде задача - да предадем история, която цял свят знае - предателството на Юда, процесът срещу Исус Христос, разпъването му на кръста. "Хайде сега тази история да я напишете като все едно сте кореспондент на различни медии", каза. Ако си кореспондент от империята, ще разкажеш как е имало вълнения, но владетелят се е намесил срещу самозванеца и е наложил ред. Не си излъгал, даваш гледната точка на империята. Друга ще е гледната точка, ако си кореспондентът на фарисеите. Или ако си пратеник на последователите на Христос. 

За мен беше много базов урок. Да, обективен си, но винаги пригаждаш историите към публиката си, колкото и да си универсален. 

11 септември в Ню Йорк - като по Орсън Уелс

На 11 септември 2001 г. се оказах в Ню Йорк, прясна кореспондентка за "Дойче веле". Мечтата ми беше да отида да кореспондентствам там. На 11 септември имах интервю в ООН с Филип Димитров, който беше представител на страната ни в организацията и посланик във Вашингтон. Спомням си, че както правехме интервюто, телефонът ми започна да звъни на пожар. Питаха ме как съм, добре ли съм. Тогава включихме телевизора и видяхме как самолетите удрят кулите, буквално как става на живо. Не можех да повярвам. Мислех си, че живея в сцена на Орсън Уелс (Радиопиесата на Орсън Уелс "Война на световете" през 1938 г. създава илюзията, че марсианци нападат Земята и че това се предава на живо по радиото, бел. ред.).

Тогава по телефона ми проби някой от българско радио. Поиска да ме включи на живо, за да разкажа. А аз бях в горната част на Манхатън, там още всичко беше спокойно. Отивам и поглеждам през прозореца, долу хората си правеха джогинга. Не знаеш какво да разкажеш. Така беше още няколко часа. Хората си седяха в заведенията и не го усещаха. Усетиха го чак на другия ден, все едно падна морална бомба над всички.

И до днес не обичам да гледам филми за 11 септември, не съм готова да го погледна като зрител. Когато си бил на място, някой като седне да ти развива конспиративни теории, как едва ли не сами са си си го направили американците, това ме вбесява. Няма нормална държава, която да си причини това. Като човек, който го видях, до днес нямам сили да го погледна по-хладнокръвно и да слушам конспиративни теории. Може и да греша.

Там на място проследих ден по ден как се промени нагласата на всички хора наоколо.

Останах около 2 години в САЩ, може би около година Ню Йорк беше така, както сигурно е сега, когато е затворен заради пандемията. Беше голямо изпитание за всички. 

Как научих значението на цветовете на бурките

Бях в Афганистан, част от група от петима журналисти - двама италиански колеги, един канадец и още един журналист от България. Военните ни развеждаха насам-натам, гледахме акции по проверки и как се строи демокрация. След 2-3 седмици канадецът и италианецът казаха: "Дайте да не ни водят за носа военните, да се опитаме да влезем в действителността сами". Военното американско командване се съгласи. В тоя момент бяхме в Кандахар, опасно място. Трябваше да наемем местен човек, който да ни разходи. Мъжете ги накараха да си пуснат бради. Бях единствена жена, дадоха ми бурка. Видях колко е неприятно, има и психологически елемент. Тя така те стяга горе над мрежичката на челото, че щеш не щеш, гледаш през тази мрежичка с наведена глава. Жените, горките, са обработени с това малко прозорче, да не могат да изправят глава.

Тръгваме с наетата кола, в един момент започнаха да ни спират, шофьорът стана нервен. А преди това весело ни разказваше, че това е пътят на самоубийците в Кандахар, защото редовно правели камикадзе атентати. Което съвсем ни събра очите, започнахме да се питаме къде сме тръгнали. 

При поредната проверка шофьорът се обърна към мен и се развика: "Защо си със зелена бурка, как можаха да ти дадат зелена бурка!". Не знам, казвам, такава имаше.

После разбрах, че розова бурка носят момичетата, "нормалните" жени са със светлосиня, а зелена обличат жените, които са имали повече от един мъж. Не че това е лошо в Западния свят. Но там не е добре да си със зелена бурка. Макар че с каквато и бурка да си, не може да ги излъжеш, някак си си личи, че не си от мястото. Беше много напрегнато. След нашия злополучен опит из Кандахар пристигнахме в канадската база. Един от колегите пропуши.

Извън това ми беше много любопитно да видя разликите в базите. Американските бяха голяма веселба - боулинг, пъбове. Канадците бяха най-стегнати, британците – стара империя, всичко организирано, без излишен лукс и лигавщини.

До Ливан с кораба на Червения кръст 

Бях в Бейрут, когато преди десетина години имаше военен конфликт с Израел. Пак така - да пробием на всяка цена, с един приятел, мой колега оператор италианец, се договорихме с Червения кръст да се качим на първия кораб, който да занесе помощи. Тръгнахме от Кипър, единственото място, откъдето можехме да влезем в Ливан като журналисти. Имаше доста напрежение по вода, докато пътувахме през нощта. Когато пристигнахме в Бейрут, ни казаха, че не можем да продължим с тях. Имах контактите на един човек, който е помагал на други западни журналисти. И толкова. Беше доста страшно. В крайна сметка се смилиха от Червения кръст и ни качиха обратно на кораба, но абсолютно нелегално, на наш риск.

Трябваше да отидем в долната част на Ливан, където беше най-кървавата акция според световните медии и израелците са помели всичко. Отидохме в един много призрачен град. Но видяхме, че всъщност това, което беше разрушено, бяха две къщи и един гараж, а не цяло село. Видях колко е лесно да нагласиш действителността за тези, които имаха интерес да предадат тази история като кървава драма. Как бяха обработени и абсолютно професионално се представяха пред камера. Единият местен човек услужливо каза - искаш ли да донеса едни играчки да хвърлим наоколо и да ги покажем. 

Там научих урока – докато не го видиш с очите си, всяка история я гледаш и по друг начин. В нашата професия до последно се питаш кой има интерес така да ми го разкаже.

Братовчедът на Сакскобургготски

Имаше голям скандал, когато Симеон Сакскобургготски беше премиер, арестуваха първия му братовчед Виктор Емануил Савойски в Италия. Излязоха телефонни разговори, които касаеха пряко Сакскобургготски и негови приближени министри. (През 2006 г. италианската прокуратура обяви, че Савойският принц и бизнесменът Пиерпаоло Черани са обещали на Сакскобургготски пари и други облаги, за да спечелят търгове в България, свързани с болници и телефонни услуги. Черани бил финансирал и кампанията на НДСВ за миналите избори. Сакскобургготски е в списъка на италианската прокуратура с 24 разследвани за подкупи, фалшификации и експлоатация на проститутки, бел. ред.)

Италианските медии започнаха да пускат част от записаните разговори на Виктор Емануил. Някъде се спомена България. Тях обаче не ги интересува България. Тогава работех за bTV. Дежурен продуцент беше Дарина Сарелска. Като се има предвид, че българските медии са много стиснати, все няма пари. А тя ми каза - ти защо не отидеш до Потенца. Голям риск пое Дарина. Отидохме с оператор с кола, доста далече е на юг в Италия. Вече всички хотели бяха запазени, забутахме се в някакъв мотел. Седнахме да изпием по кафе. И там разпознах на съседната маса колега, журналистите си личим някак. Той се оказа от вестник "Стампа". Разпитах го има ли контакти с прокурорите, какво знае за българската страна. Той каза – ако имате компютър, ще ви дам диск. И ни даде цялото дело, над 2000 страници! Пуснахме ключови думи и само като видяхме какво излиза за българската част, веднага се обадих в телевизията да искам извънредно включване. Само ние ги имахме документите, които ги нямаше дори българската държава. Властите трябваше да почакат доста месеци заради процедурите. Тогава работех добре с един български посланик в Италия и човекът ме помоли, съгласувах го с медията и им пуснахме документите. За правителството тогава това беше доста голяма бомба.