Quantcast
6 истории на пилота писател Йордан Колев | СЕГА
facebook
twitter

Уикенд

6 истории на пилота писател Йордан Колев

Летенето му е по наследство, но е обикалял света и с ветроходна яхта
1 464
 снимка: Виктория Калестрова
Йордан Колев

Йордан Колев е потомствен пилот – баща му Йордан Колев-старши е главен щурман на БГА „Балкан" (1972–1985). Синът лети в гражданската авиация от 1987 г., а да пише и превежда започва през 90-те. През 2015 г. Владимир Зарев публикува три негови разказа в сп. „Съвременник". Следва пътеписът „От Рио до Кейптаун" (2017), базиран върху преживяванията на автора по време на единствената околосветска ветроходна регата за аматьори. Върху личен опит стъпва и романът „Кацането" (2019), който пресича съдбите на пътници и екипаж от аварирал самолет. Тази година излезе историческият роман на пилота писател „Хилядолетната битка: Лабиринт".

----------------------

1. Първият полет за малко да е последен

Разбрах, че ще ставам пилот на 7-годишна възраст, когато направих първия си самолет в кръжока по авиомоделизъм. Изборът ми беше толкова лесен! У дома редовно се събираха 6-8 човека - командването на транспортния авиополк в Доброславци. Повечето време идваха униформени направо от летището. Фуражките, петлиците, пагоните със звездите и лопатите страшно ме впечатляваха… Между хола и антрето имаше врата с матово стъкло и аз тихомълком слагах фуражката на някой от гостите и се фръцках пред огледалото. На 13 вече бях изчел всичко за пилоти на български и руски в библиотеката на ЦДНА на “Царя”.

Но още първият ми полет щеше да завърши трагично… На 3-4 години баща ми ме качи на вертолет Ми-4 в Доброславци. Беше Денят на авиацията или пък някакъв друг празник. Вертолетът трябваше да пуска парашутисти. Баща ми здраво ме държеше - аз махах на всеки, преди да скочи. Последния – младеж, който през цялото време, докато набирахме височина, ми правеше някакви маймунджилъци - държах да видя къде изчезва. В момента, в който се напънах в ръцете на баща ми, вертолетът друсна и татко ме изпусна… Все пак не полетях в първото си и последно свободно падане! Татко успя да ме улови светкавично и ми тегли як бой в празния вертолет. Мисля, че се беше изплашил повече от мен…

 

2. Пилотско наследство

От 1972-ра до 1985-а баща ми, Йордан Колев старши, беше главен щурман на БГА “Балкан”. Това бяха златните години на българската гражданска авиация. Под негово ръководство бяха направени инженерно-щурмански разчети за далечни полети със самолет Ту-154 (до Виетнам, Ангола, Южна и Северна Америка). Българската държавна авиокомпания на практика наложи лайнера на пазара в СИВ. “Балкан” първи от Източния блок започна да изпълнява полети с тричленен екипаж на този самолет. През декември 1976-а беше направен и първият презокеански чартър с Ту-154 по линия София-Шанън-Халифакс-Ямайка.

Когато започнах в БГА “Балкан” през 1987-а, татко от две години вече не беше началник и много “добронамерени” колеги ми го връщаха, че бил такъв, че бил онакъв. А за баща ми в авиацията просто нямаше “сива” зона! При него или ставаш, или не минаваш на проверка. Така ме е възпитавал за всичко. 

Заминах за чужбина една година преди кризата от 1996 г. и хиперинфлацията. По време на Беровото правителство трябваше да плащаме данък върху мизерните няколкостотин долара командировки, които заработвахме с полети по цял свят на Боинг-767. Във Виетнам не беше по-леко - освен на виетнамците, трябваше да се доказваме на канадци, англичани, австралийци - все хора със самочувствие на измислили авиацията. Много от тези колеги завиждаха на опита ни, завиждаха, че сме се учили да ставаме професионални пилоти на реактивен самолет с три двигателя и максимално излетно тегло от 16 тона (Як-40).

 

3. Как (не) станах морски капитан

Ако не беше семейната среда, за която споменах по-горе, сигурно щях да стана морски капитан! От шестнайсетгодишен плавам. Минах през най-малките платноходки - “Оптимист”, “Кадет”, “420”, “Фин”; после подкарах уиндсърф, а през последните двайсет години - все по-големи и по-големи яхти. През 2015-а участвах в единствената околосветска регата за ветроходци аматьори. Описах това изумително преживяване в първата ми книга “От Рио до Кейптаун”.

“Софиянчето” беше проверено “дали става” в залива на Каварна през лятото на 1980 г. Три дни чаках да ми дойде ред за уиндсърфа (в местния яхтклуб имаше само три гемии “Бора”, българско производство). Обясниха ми за 15 минути как се вдига платното и ме оставиха да се боря на вятъра. Четири часа се учих сам. Докато слънцето не се скри зад някакъв облак и не задуха севернякът. Сетиха се за мен късно след обяд и дойдоха да ме приберат с една моторница - посинял от студ. Не продумах. Защото стисках здраво зъби - да не се изложа с тракане. Бат Вальо ме посрещна на пристана - как беше? Все пак успях да отговоря едно - бива.

 

4. Писането - спасение от носталгията

Почнах да пиша във Виетнам в средата на ’90-те. Пред компютъра намирах спасение от носталгията по България и семейството. Оттогава не съм спирал, но кураж събрах едва през 2014 г. Тогава се запознах с писателя Владимир Зарев, автор на нашумелия роман за прехода  “Разруха”.

Накарах майка да отиде на представянето на поредната негова творба (не можах да се освободя от полет) и по моя заръка да му разкаже за напъните ми в литературата. Тя беше във възторг от срещата им. Престраших се и му изпратих по електронната поща пет ръкописа на разкази. Владо безкрайно ме изненада. Само няколко дни по-късно ми се обади. Беше избрал три от разказите и след редактиране ги публикува в книжка две на сп. “Съвременник” от 2015 г. Споделих с него идеята си да направя сборник от разкази за гражданската авиация. Той с удоволствие се съгласи да помогне. През есента на същата година плавах от Рио до Кейптаун. След завръщането ми от регатата се срещнах с Христо Мутафчиев - тогава си другарувахме с него. Той ме накара да отложа сборника за авиацията и да напиша пътепис за плаването ми през южния Атлантик, докато още са свежи спомените ми. Владо много похвали заръката на Христо! И чете три пъти вариантите на ръкописа, отделяйки ми дълги часове за коментар и идеи. Оттогава не спира да ме насърчава и да ми помага. Една от второстепенните сюжетни линии на “Кацането” развих по негова идея. Ще пиша, докато съм жив.

 

5. Остров Мавриций

На остров Мавриций изкарах 11 години. Работата там беше същинско предизвикателство - летяхме по 11-12 часа до Европа, във всякакви метеоусловия и почти винаги натоварени до предела. Там научих много неща за себе си. И спрях да се взимам на сериозно… Островчето е истински рай - за туристите. За жалост много от чужденците, работещи там, развиват така наречената “островна екзема”. Тя не пожали и моето семейство. Маврицийците са благ и приятелски настроен, относително млад народ. Но техните обичаи, манталитет и поведение понякога трудно се приемат от продължително пребиваващите чужденци. Друг фактор, който действа на психиката, е честата загуба на приятели. Договорът за работа свършва или се прекратява и тези, с които си споделял трапезата, дома, веселба и разочарование, си заминават след дни или седмици… И започваш да се пазиш от нови приятелства, да се самоизолираш. На съпругите на пилотите наемници като мен беше забранено да работят. Клубовете по интереси, доброволчеството не могат да заменят изоставането в професионалното развитие. Голяма част от съпругите бяха “вързани” на острова с малки деца. Учебната година в южното полукълбо е обратна на тази в северното; съответно ваканциите не съвпадаха. Това са неща, които туристите никога не научават. А на мен се наложи да замина за острова, след като бях прочел информацията за него в каталог на Некерман. По онова време нямаше Уики, нямаше Гугъл.

 

6. Хилядолетната битка

“Хилядолетната битка: Лабиринт” се роди от един кошмар, който ме следваше от ранно детство. Непрекъснато ми режеха главата в този сън! Събуждам се в последния момент, когато някакво желязо вече свисти надолу към голия ми врат… С огромното удовлетворение и облекчение, че все пак съм жив. Защо Сирия? Тази древна страна стана жертва на най-мащабната и кръвопролитна война в XXI век. А културните и исторически ценности, архитектурните паметници са на всяка крачка там - Палмира, Алепо, Дамаск са места с хилядолетна история. За Сирия научих много още от дете. Майка гостува на семейството на чичо ми, който беше изпратен на работа там в края на 60-те, и се върна с много интересни каталози с цветни снимки (преди петдесет години качествената цветна фотография у нас все още беше рядкост). Няколко години по-късно започнах да чета исторически романи за кръстоносците и тамплиерите през Средновековието. С годините историята на християнските държави в Близкия изток, съкровищата и тайните на тамплиерите се превърнаха в хоби. Романът ми не претендира за историческа достоверност. Макар че средновековната сюжетна линия е базирана на неоспорими факти, интерпретацията на легендата за Светия Граал и живата вода си е лично моя. От друга страна, унищожаването на историята в Сирия и милионите свидни жертви, които дава сирийският народ, ме мотивираха да покажа, че съвременната война в никакъв случай не е по-хуманна от средновековните кървави битки, напротив - оръжията са далеч по-разнообразни и ефективни. И векове по-късно конфликтите на религиозна основа са все така удобно извинение за придобиването на икономическа и политическа изгода от силните на деня…

Ключови думи:

5 истории, Йордан Колев

Още

4 истории на проф. Александър Шурбанов
5 истории на Мама Нинджа

23.04.2021

1534
Пет истории на журналистката Антоанета Николова