Медия без
политическа реклама

4 истории на проф. Александър Шурбанов

Спомени на известния шекспировед, който отбеляза 80-годишния си юбилей

Снимка: БГНЕС
Проф. Александър Шурбанов

Роден в София на 5 април 1941 г., Александър Шурбанов е поет, преводач, литературен критик, шекспировед, един от стожерите на хуманитаристиката у нас. В продължение на десетилетия проф. Шурбанов преподава английска литература в Софийския университет. Почетен доктор е на британските университети в Кент и Съри, избран за член на Европейската академия. Автор е на две дузини книги със стихотворения, есета и литературоведски изследвания, издадени у нас и в чужбина. Всепризнат преводач на англоезична поезия и поетична драма, в това число на безсмъртни творби на Шекспир, Чосър, Милтън, Колридж, Байрон, Дилън Томас. 

Неотдавна той отбеляза юбилея си с излизането на нов сборник с поезия и есеистични миниатюри - "Закуска с нар" (изд. Жанет 45). На Деня на книгата,  23 април, пък СУ организира в негова чест международната конференция "Целият свят е превод". 

 

1.  Семейна карта

Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на баща ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше легендарен герой в нашия дом. Не го помня. Умрял е, преди да проходя. Вкъщи се пазеше като светиня офицерската му сабя, с която е предвождал знаменития „полк на старците“ при превземането на Одрин през 1913 г. Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската войска след Освобождението. През 1885 г., още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в атака срещу сръбските нашественици при Сливница и така дава началото на тази първа война в защита на нашата независимост. Ако битката беше изгубена, вероятно е щял да бъде изправен пред военен съд, но след триумфалния й завършек е награден с орден, който пазим и досега в семейния архив.

По-близки обаче винаги са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, докато дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, сред ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми любими вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина в близост до още идиличното по онова време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този райски кът, сред уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с вкуса на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми описва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми род беше се стекъл към Черноморието от две планини – от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се смята Варна) само със същинска Северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да дойде по-късно, чрез рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три поколения и се смятам преди всичко за софиянец.

Баща ми беше инженер-химик, завършил висшето си образование в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, за да се грижи за съпруга и децата си. Нещо не толкова рядко в ония времена. Пианото обаче – най-скъпоценната й „зестра”, бе дошло с нея от Варна в София и сестра ми започна своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха не само жив интерес, но и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата дължим встъпването си в тази приказна страна на духа, а навярно и идеалистичната си представа за нея, която ни направи недостатъчно годни да се справяме с препънките на реалността.

 

2. Езикът на Шекспир и Чосър

Още като ученик в гимназията се опитвах да чета Шекспир в оригинал и без специално усилие бях наизустил някои от знаменитите монолози на Хамлет и Макбет. Вълнуваше ме тяхната поетическа сила, звуковата енергия на езика им. Когато ме приеха за студент по английска филология, един мой колега и приятел ми каза: „Заслужава да се следва тази специалност, ако ще да е и само за да може да се прочете Шекспир както трябва.“ Думите му са ми направили силно впечатление, за да ги помня и досега. Тогава не съм предполагал, че ще се свържа за цял живот с творчеството на този гениален поет. Друг приятел, многообещаващ биофизик, който не доживя до трийсетата си година, ме питаше с жив интерес как звучи Шекспир на английски, не живее ли текстът му като цялостен сложен организъм. Тези разговори ме подтикваха да навлизам все по-дълбоко в изключителните езикови творения, които толкова чувствителни и интелигентни хора усещаха отдалеч, без да имат моята привилегия да общуват с тях. За това навлизане в чудото особено ми помогна досегът с изследователските методи на руския формализъм и неговите приемници от Тарту до Чикаго. Годините на усърдна работа върху съчиненията на Шекспир като литературовед и преводач са затвърдили убеждението ми, че те са сътворени от изключителен майстор на словото, чийто гений е сравним само с този на неколцина други ренесансови титани, но по обхвата и размаха си превъзхожда всички, дори поета, с когото най-много се родее, Джефри Чосър.

Така се случи, че първите ми преводи бяха стихотворения на английски поети от епохата на Ренесанса – кръга, на който щеше да бъде посветена почти цялата ми преводаческа работа през следващите години. Тези преводи ми бяха поръчани за една антология още когато бях студент. Работих върху тях с голяма радост и с възторг откривах, че могат да се превърнат в живи български стихотворения. Много скоро след това дойде и предложението да преведа от средноанглийски език голямата поетична книга на Чосър „Кентърбърийски разкази“. За мен това беше истински празник. Две години ден подир ден живях с магията на Чосъровото слово, способно без всякакво усилие, без поза и изкуствен патос да претворява всичко, до което се докосне, в поезия. Тази магия не е престанала да ме удивлява и до днес.

 

3. Ученици и учители

Веднага след завършването на следването си през 1966 г. станах аспирант по английска средновековна и ренесансова литература под ръководството на световноизвестния шекспировед проф. Марко Минков. Скоро започнах да водя семинарните упражнения по тази дисциплина, по която той четеше лекционния курс.

За мен професор Минков беше и си остава пример за пълна и безрезервна отдаденост на високо професионалната си работа независимо от всички трудности и пречки. Пример за безкомпромисност в служенето на онова, в което вярваш. Пример за ерудираност и за проникновение. Пример за уважение към словото, за пределна пестеливост и смисленост на изразяването. Пример най-сетне за честност и достойнство. Имах огромен късмет, че такава изключителна личност поведе първите ми стъпки в академичната кариера и стана моя пътеводна звезда. Трудно мога да изразя благодарността си за този шанс. Професор Минков е почти толкова важен за моето формиране, колкото са и родителите ми, а и досегът с най-големите световни поети.

Работата със студентите, които бяха почти на моята възраст, ми харесваше. Опитвах се да им внуша своето възхищение от големите поети на онази бляскава епоха – преди всичко Шекспир, Марлоу, Спенсър, Джон Дън, а и да ги науча да разпознават средствата, с които те постигат въздействието си. И тъй, някак без да забележа, питомците ми станаха връстници на децата ми, а я виж, скоро вече биха могли да ми бъдат и внуци. Най-голямата награда за мен като преподавател е срещата с някогашни мои студенти, които с удоволствие и благодарност си спомнят за нашите занятия.

Преподаване, изследователска дейност и превод преливаха естествено едно в друго и взаимно се захранваха с идеи и с ентусиазъм. Така минаха повече от четири десетилетия – цял един живот! Но с каквото и да съм се занимавал, личното ми творчество, по-специално поезията, винаги е била преди и над всичко друго. От нея е започнал пътят ми към литературата, тя и досега е в центъра на живота ми. А с нея – и родният език. Неведнъж съм имал възможност да остана за продължително време или дори за постоянно в чужбина – на работа в първокласни университети и в Англия, и в САЩ, и в Индия, и в други англоезични страни. Отказвал съм и най-примамливите предложения, защото съм чувствал, че мястото ми е там, където живее българският език.

 

4. Моят "Хамлет" 

Моят превод на „Хамлет“ излезе за пръв път през 2006 г. Но сега си давам сметка, че е бил подхванат четирийсет години по-рано. Разбира се, основната работа е извършена след 2000 г. Ако някой си даде труд да сравни това първо издание с последвалите три, ще види колко сериозно съм продължил да работя по текста за всяко от тях. Мисля, че приближаването към Шекспир е безкраен процес. Не случайно големите му драми са превеждани отново и отново през последния близо век и половина.

Моята претенция (дай боже да е основателна) е, че за четири десетилетия преподавателска и изследователска работа на детайлно вчитане в Шекспировите текстове, а и в специализираните научни коментари по тях, съм имал възможност да вникна по-дълбоко от досегашните преводачи в характерностите на тези текстове. Целта ми при превода на великите трагедии беше да откроя смисловата гъстота и драматичната ритмика, които отличават върховия период на Шекспировото творчество от всичко останало и го сродяват с поетиката на нововъзникналата Метафизическа школа. Бях убеден, че е безсмислено да робувам на утвърждавани с десетилетия местни навици в прочита на Шекспир и че съм длъжен да поема риска на конфронтиране с тези навици, за да се проясни нашето познание за шедьоврите на английския Ренесанс, като се освободи от наносите на традиции посредници. Знам, че подобна промяна няма да е нито лесна, нито внезапна, но пътят е този.