Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат на тема "Възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа". Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“, „Кедер“. Филмът на режисьорката Десислава Николова-Беседин по разказа ѝ „Внукът на човекоядката“ спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. През 2021 г. Дана издава първата си детска книга „Баба Дрямка“. Американското сп. Words Without Borders я нарича "един от най-интересните гласове в съвременната българска литературата".  Най-новата ѝ книга - сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“, излезе преди седмици.

1. Изгубена, намерени

Всяко лято баба ми Данка ни водеше за две седмици на почивка във Вършец. Спомням си, че много пуловери изплиташе по време на почивката. Един ден й беше свършила преждата и всички дружно поехме към магазина за нови чилета. Баба помоли да я чакаме отвън, но аз бях убедена, че знам Вършец наизуст и можем сами да се приберем до почивната станция. Тръгнах уверено и водех със себе си по-малката си сестричка и кака ми Галя. Но където и да крачехме, все се озовавахме пред централния площад на града. А там  - постоянна веселба, духова музика, хорца, песни, сцена, публика от цяла България. На петото появяване край сцената видях двама милиционери и хем исках да им кажа, че сме се изгубили, хем много ме беше срам, че съм се провалила. Приближих се към тях и казах:

- Добър ден! Другари милиционери, баба ни се изгуби, моля ви да я намерите.

Единият от тях се усмихна, извади бележник и помоли да дадем описание на баба. Описах я като добра и послушна.

- На колко години е? Как се казва?

- Баба се казва като мен, Йорданка. Не знам на колко години е, но е двайсет и осми набор, сигурна съм – все така казва, като се запознава с другите баби във Вършец.

- Как е облечена и къде я видяхте за последно?- питат милиционерите.

- Ами влезе в магазина за прежди, има черни дрехи и черна забрадка, защото дядо ни почина.

И тогава милиционерите ни качиха на сцената, музиката спря, взеха един мегафон и се провикнаха:

- Внимание, внимание, важно съобщение: Изгубена е добра и послушна баба, двайсет и осми набор. Вдовица, плете пуловери. Който я намери, нека я предаде на ей тези деца тука.

В този момент сред тълпата и нейния смях към сцената си проправяше път баба. Каза само: "Бързо към почивния дом, ще се разправяме в стаята".

Вървяхме, баба мълчеше, не искаше да чуе оправданията ни. По някое време се засмя и каза, че ако друг път пак се изгубим, да знаем, че е на 57 години. И за наказание ни заведе да гледаме индийския филм „Маюри“.

2. Тренировъчен лагер за герои

Бяха такива времена – отвсякъде се промъкваха истории за деца-герои, партизани, ятаци, чак се чувствахме неудобно, че не можем да направим нищо за родината си. Попитах учителката в детската градина как да станем и ние герои, а тя каза: "Тренирайте, навсякъде има условия за геройства. Щом има врагове, значи има и герои".

И започнахме да тренираме. Оглеждахме подозрително непознатите, заслушвахме се в разговорите на възрастните, проследявахме съмнителни лица. Обаче селото ни е малко и няма чак толкова непознати – като поразпиташ кой кой е и вземе че ти излезе роднина даже. Затова решихме да си направим томбола за герои. Написахме на листчета имена на исторически личности, чиито подвизи щяхме да повтаряме, докато извършим свои собствени. На мен ми се падна Левски.

А сега де! Таен комитет или когато ми е студено, да пея? Или лъвски скок?  Докато се чудех, забелязах, че дворът на игрището е ограден с бодлива тел. Веднага реших, че ще прескоча оградата, но ще го направя по-добре от Левски  - на него му се е закачила връв от цървула, а аз съм с удобни обувки и непременно ще успея. Засилих се, набрах скорост, ала колкото повече приближавах бодливата тел, толкова по-висока изглеждаше оградата. Накрая просто се врязах в нея и с двете си ръце. Не помня болка, но от едната ми длан течеше много кръв и нямаше как да я скрия. Реших, че ако си изпия кръвта, тя пак ще си влезе обратно в мен и няма да умра. Обаче вкусът на кръвта беше отвратителен. Прибрах се вкъщи, но криех кървящата си ръка отзад. Не за дълго – припаднала съм. Събудих се при селския фелдшер Милка Томова.

После вкъщи всички ми се караха. Питаха ме защо не си играя като нормално дете с кукли и камиончета.

- Ама как кукли и камиончета, казвам. Ние искаме да направим нещо велико за Родината, просто в Кочмар няма условия. Аз много исках да повторя лъвския скок на Левски, но в дупката между двете могилки, понеже е завет, бабите палят огън и винаги има тави с току-що сварени компоти. Ако бях паднала в компотите, по-добре ли щеше да е?

На другия ден ме заведоха в читалището и библиотекарката кака Дони ми направи читателски картон. Избрах си сама първите книги. Захласнах се в четенето и пропуснах да стана герой на родината.

3. Фалшив паспорт

През пролетта на 1988 г. в училище обявиха, че ще има екскурзия до ГДР. Толкова много исках да отида, но фактът че бях на (почти) единайсет години се оказа пречка. Тогава организаторката на екскурзията – учителката по руски език, каза, че ще ми помогне. Тя попълни данните в международния ми паспорт и вместо ЕГН-то ми да започва със 77, записа 75…Така вече бе възможно да пътувам до Германия - с придружител ( в тази ролята влезе моя братовчедка).  В Лайпциг се разболях и никога няма да забравя как лекарите там ме третираха като недоразвито физически дете, видимо неотговарящо на възрастта си.  Заедно с лекарствата за температура и повръщане ми предписаха и активен спорт, когато оздравея. Идеята да спортувам ми хареса и като се прибрах в България, записах се едновременно на спортна стрелба, лека атлетика и народни танци.  Провалих се последователно и в трите дейности, но получих важни уроци за писането именно от там. От спортната стрелба - дори да не постигам центъра, важното е да групирам изстрелите си, да създам свой фокус и център; от леката атлетика - техниката на дишането, особено ми помага, когато чета на глас, и успокоява, когато съм гневна; от народните танц - да не се втурвам там, където не се вписвам, в общия ритъм  да търся собствен.

4. Външен дълг

Един ден в училище обявиха, че трябва да донесем дрехи за децата в Никарагуа. Но дрехите, които отделихме вкъщи, ми се сториха обидно малко. Добавих дрехи на мама и на татко - защо само за децата, а техните родители да ходят голи ли, така разсъждавах. Не се посвених да бръкна и в раклата на баба, където имаше дрехи, които се раздаваха на погребения и задушници – главно чорапи, потници и пешкири. Но пак ми се виждаше, че никарагуанците заслужават повече помощ от братска България. Затова на път за училище, минавайки покрай няколко простора с пране на комшиите, се вдъхнових да взема още дрехи. Такова удовлетворение изпитах, че дори и сега, като се сетя за този ден, задоволството се завръща.

Вечерта като се прибрах, вкъщи бяха дошли съседи. Всички възрастни се опитаха да ми обяснят, че това, което съм направила, е кражба. Аз обаче настоявах, че не съм задържала дрехите и че нищо за себе си не съм направила. И че който не вярва, да иде в Никарагуа да си ги познае и вземе. Дълго след това, когато исках да ми купят нещо, дядо все казваше: Добре, но първо да изплатим външния дълг към Никарагуа.