Медия без
политическа реклама

5 истории на Здрава Каменова

Актрисата драматург разказва за посланията на съдбата, които трябва да разчетеш

Здрава Каменова
Ивелина Чолакова
Здрава Каменова

ЗДРАВА КАМЕНОВА е автор на повече от 25 текста за театър, поставяни с шеметен успех във всевъзможни стандартни и нестандартни, големи и малки пространства: "Когато рокът беше млад", "Дом за овце и сънища" (носител на германската литературна награда за театър "Брюке Берлин"), "Гимнастика за бременни", "Гарфънкъл търси Саймън", "Помощ, имам две деца", "Жената е странно животно", "Машините са кучки", "Бонбон", "Хитът на сезона"... В доста от тях Здрава се проявява и с първата си специалност: актриса.

Вече е сценичен факт третата част от серията "Извънредно..." – този път "Извънредно неудобно", където я гледаме пак в компанията на Богдана Трифонова и Стефания Колева. Преди броени дни в "Театро" излетя най-новата ѝ пиеса "Затегнете коланите", написана на четири ръце с нейния житейски и творчески партньор Светльо Томов.

Готова е и следващата, в съавторство с режисьорката Гергана Димитрова – "37 клечки кибрит". Тя ще се реализира като българо-германска копродукция с интернационален екип, която ще пътува из Европа. Репетициите започват в края на месеца, премиерата ще е в "Топлоцентрала" и в главната роля ще е Снежина Петрова.

 

1. Не се предавай!

Много мечтаех да вляза в НАТФИЗ и да уча актьорско майсторство. Така се случи, че се подготвях по-дълго от всички останали, защото тая моя мечта беше отдавнашна, но когато отидох на изпитите (едно свитичко, пълничко момиченце с къса коса), първата година ме скъсаха с най-ниската оценка. Можеха да ме скъсат с тройка, те обаче ме скъсаха примерно с 2,50 – никой почти никога не получава толкова ниска оценка. Това звучеше там на таблото пред НАТФИЗ като "Не опитвай отново!".

На следващата година се явих пак и ме приеха с най-високата оценка от целия кандидатстващ випуск. Разказвам тази история, за да напомня, че хората не трябва да се отказват дори когато другите твърдят, че нещо според тях няма да се случи. Ние решаваме дали ще се случи!

Така беше и при мен. В началото си мислех, че това е лошо. Сега, обръщайки се назад, виждам, че е било изключително позитивно. Винаги когато беше на път да ми се отвори някоя голяма врата, тя някак си се затваряше по неведоми пътища. Когато бях тийнейджър, редактор от едно добро издателство прочете моите разкази и започнахме работа по издаването им – за мен това беше страхотно признание. Тогава дойде преходът и издателството фалира.

По-късно първият човек, който ми даде криле в драматургията, беше Валентин Стойчев, директорът на "Театър 199". Отидох там с първото ми авторско представление – те тогава не го взеха, но той ми каза: "У теб има талант и аз искам да работиш и като автор, и като актриса. Ще направя така, че да се срещнеш с големи режисьори, за да учиш и да вървиш напред". Същото лято той почина.

Бях нарекла това представление "Нещо хубаво, нещо само твое". И понеже нямаше нито кой да ми изпълни сценографията, нито кой да финансира проекта, започнах да си правя куклите сама, от боклуци – найлонови пликчета и хартии. Един дърводелец ми скова огромна "кофа", която се превръщаше в различни неща, и така се роди тази история за едни хора, отритнати от обществото.

Аз играех мъжката роля, а моята колежка Петя Арнаудова - женската. Отказваха ни участия на фестивали, защото записът на спектакъла беше много лош. Моята професорка Жени Пашова обаче застана зад проекта и помоли да ни дадат шанс да го покажем. Отидохме на три фестивала и взехме всички награди. Имам награда за мъжка роля и за сценография, което беше най-смешното: аз не съм сръчна, но лудото ми желание помогна.

А онази стара видеокасета със записа я взе любима моя професорка по история на кукления театър и доскоро срещах хора, които споделяха, че го пуска на студентите си. Така че ние трябва да се опитаме да открием какво е голямото послание на съдбата за нас дори в негативните събития, пред които тя ни изправя.

 

2. Обичам гафовете и дори ги предизвиквам

Беше в началото, още в НАТФИЗ: веднъж на учебната сцена много се ядосах, че нещата не се получават така, както сме ги репетирали. Като свършихме представянето на етюда, професорката каза: "Здрава, това, което направи, е много лошо". Защо? "Защото се остави да ти проличи, че не си доволна. Това никога не си го позволявай пред хората, никога не им открадвай усещането, че нещо специално се готви за тях и колкото и гафове и грешки да има, то ще се случи". Хубав урок.

Сега аз обожавам гафовете и дори леко ги предизвиквам. Обичам импровизацията. Изумявам се как публиката винаги разбира кога нещо е импровизирано и тогава избухва, дори да е лек детайл. Тя усеща, че то се случва в тоя момент, специално за нея. Обожавам ги тия мигове: във всяко представление има минимум един-два такива, в които правя нещо неправено дотогава. Иначе не мога.

Стефания (Колева) казва: "Божеее, защо всеки път искаш да е различно?!". Мисля си – ето там някъде е моят стил. (На това място разговорът ни в кафенето прекъсва млад мъж, разпознал Здрава Каменова: "Много хубав контент правите в Тик-ток, толкова се забавлявам с вашите видеа, така съм се смял...", обяснява ѝ се той, после се извинява и се отдалечава, разбил на пух и прах предположението, че нейните истории може би са интересни само за жени...).

 

3. Протегната ръка в тъмната зала

Когато станах майка и автор, реших, че няма да играя повече, и може би 9 години не бях стъпвала на сцена. Но една от моите актриси, за които съм писала – Яна Огнянова, веднъж каза: "Хайде да направим нещо, в което ти да се качиш на сцената".

Почнахме репетициите и аз усещах, че все едно отново се уча да плувам. Мислех си дали да не намерим по-добра актриса, да не развалим пиесата... Няма да забравя премиерата на "Кукувици": от толкова време не бях играла пред пълна зала с хора, но щом излязох, магията, която усетих, ме върна със страшна сила.

Усещах всеки дъх, усещах, че сме заедно с публиката във всеки миг от пиесата, а още не бях си отворила устата да проговоря. Веднага след това започнах следваща пиеса, в която играх, после и следваща, и по-следваща – така се задвижи колелото, което ме върти от 5-6 години насам: сега почти винаги играя в пиесите си.

Няма да забравя и друг случай. В представлението, малко преди финала, аз излизам от сцената и минавам между зрителите, но то още не е свършило. Изведнъж една ръка от публиката се протяга, хваща ме и ме стисва. Казвам си: "Боже, кой тука познат не усеща, че представлението продължава, и няма търпение да ми даде знак, че е дошъл?!". Обръщам се и виждам насълзените очи на жена, която изобщо не познавам. В миг осъзнах, че това е жест, с който тя просто иска да ми покаже, че съпреживява случващото се.

Такава енергия премина през мене! След това се запознахме и тази дама имаше място на всяка моя премиера. Беше в период, когато още не знаехме дали това, което правим, ще достигне до хората, дали салоните ще са пълни, дали ще можем да си платим наема. Сега вече обичта на публиката е почти безусловна, не е проблем да препълним Зала 1 в НДК и цяло лято да обикаляме със спектакли страната.

Но никога няма да забравя кога е било трудно, кога не сме били сигурни, кога сме разбрали как трябва да го правим. Дори като дойде успехът, трябва да продължиш да си скромен, благодарен и честен към публиката си – и близо до нея, а не отвисоко. Та тая стисната ръка ще си я спомням винаги когато нещо се усъмня.

 

4. Асансьорът ми заседна...

В пиесата ми "Хитът на сезона" е включен откъс от представлението "Бонбон" в Народния театър, в който влизам за кратко в ролята на фолк певицата Марчела. За целта трябваше да ми се напише кратка песен и измислихме следното: "Асансьорът ми заседна, но животът продължи. Няма, няма да се впрегна, асансьоре, карай ти. А нагоре, а надоле – животът асансьор е".

Текстът е ироничен към претенцията на попфолк песните – целта беше за пореден път да покажем голямата бездна между тоя тип артистична изява и другия, който цели да работи на съвсем различно ниво. Вкъщи също се репетираше, естествено – цялото ми семейство не можеше да спре да пее тая песен: такива глупости веднага се набиват в съзнанието.

Сега си мисля: думите понякога създават реалността, затова е важно и какви думички авторът ще сложи на сцената. И ето: отиваме за два дни на почивка в хотел, качваме се в асансьора всички и... асансьорът засяда. И ние се спукваме от смях! От хотелската рецепция не ни чуват, че сме между етажите. Синът ми казва: мамо, спокойно, песента завършва с "...но животът продължи"... и ни отвориха.

Двайсетина минути ни подържаха обаче: беше в неособено населено място, трябваше да дойде аварийна кола от друго място, за да оправят асансьора. Както казват приятели: такова нещо, ако на вас не ви се случи, няма на кого... Имам чувството, че тая щуротия, която все търся, със сигурност я и предизвиквам.

 

5. Да се жениш всяко лято

С моя Светльо се пооженихме артистично: не подписахме в съвета, а сложихме подписи на едно листче, написано от приятелката ни Богдана Трифонова като за пред приятели. И направихме прекрасен празник на брега на морето това лято с децата и с най-близките ни хора. Беше вълшебно.

Целта не беше просто и само да си кажем "да", а да се съберем и за една вечер да забравим проблемите, да сме безгрижни като деца, защото си дадохме сметка, че в задъхания живот и борбата за оцеляване все по-рядко имаме поводи да се събираме. Толкова беше хубаво, че всички след това казаха: хайде да ви женим всяка година. И ние сме се зарекли да го правим в името на приятелството.

На следващия ден след тоя хубав празник аз, естествено, имам представление. След него Светльо ме чака с четирите деца навън, обаче едното дете нещо "блее", удря се в едно ръждиво колче и се порязва доста. Хайде – в медицинския пункт: превързват го, бият му тетанус и, успокоени, в 11:00 ч. вечерта се качваме в колата да се прибираме в София.

Палим – веригата превърта и разваля двигателя. И така след сватбата, с всичките деца, подаръци и куфари, се оказваме без кола. Приятели ни извозиха към гарата – прибрахме се с влак. Решихме, че това е страхотно приключение, което ще можем дълго да разказваме.

Сватбените подаръци после идваха дни наред – който е в Бургас, минава, взима нещо и го донася. Това е ситуация, от която много хора сериозно биха се ядосали, защото като капак и ремонтът на колата се оказа твърде скъп. Обаче, ако за всичко се ядосваме, кога ще ни останат сили да се радваме...!?

Последвайте ни и в google news бутон

Още по темата

АНКЕТА "СЕГА"

Колко медала ще спечели България на олимпийските игри в Париж 2024?