Quantcast

Медия без
политическа реклама

Влизай в печката, дете, бомбата ще падне и у нас!

Плъховете до един напуснаха Ленинград под строй преди обсадата. Истина е, знам го от майка ми, казва Кира Леонидовна Герасимова, един от десетте живи блокадници у нас

Спомените затискат лицето на Кира. Снимки: авторът

Тих варненски дом. На хладилника – магнитчета с лика на Путин, на Света Богородица, матрьошка. В дома живее 81-годишната Кира Леонидовна Герасимова. Дядо й е бил съветник на последния руски цар, баба й - естонска баронеса, увлечена по социализма. Другият дядо, татарски помешчик, се жени за бедна християнка. Кира Леонидовна Герасимова е един от десетте живи хора в България, оцелели в блокадата на Ленинград през Отечествената война.

Двамата дядовци загиват при обсадата, едната баба също, както и двама вуйчовци и един чичо. Повечето – изтощени от глад. Семейството на единия дядо яде лепило и се натравя, чичото умира като шофьор на камион на Ладога. Ладога е известният Път на живота, отворен през 1943 г. върху замръзналото едноименно езеро. По пропадащия лед хора опитват да бягат, извозват се провизии и оръжие, а над тях врагът сипе снаряди – такъв е бил Пътят на живота.

Другият чичо на Кира загива като капитан в Балтийско море. Не е виждала с очите си как се застрелва човек. Но пред нея са умирали хора. Много. “С мама тръгваме за вода към река Фонтанка. Вървим и гледам възрастен човек се свлича. Казвам: “Мамо, дядото падна. Дай да му помогнем!”. “Нищо, нищо, ще стане”, отвърна мама. Много хора умряха така –

 

просто падаха и измръзваха

 

Специална служба извозваше труповете с шейни”.

Блокадата на Ленинград започва, когато Кира е на 2 години и 4 месеца, завършва малко преди да навърши 6. После учи в училище, университет, жени се за българин, оттогава е у нас. Поверието сочи, че войната започва, след като умре последният ветеран от предишната. Затова разказът на Кира трябва да живее.

“Мама беше главен счетоводител на голям военен завод. Баща ми – главен интендант. Трябвало е да направим евакуация по-рано, но ни съобщили, че фашистите вече са обградили Ленинград. Слизаме от влака и ме пращат в детска градина. След това вече имам лични спомени. Всички деца сме пратени в ясли и градини, защото родителите работят ежечасно за отбраната, спят на работните си места. Детските градини са по-ниски сгради, не се виждат от самолетите. И са в центъра на града, а немците бомбардираха повече краищата, където са фабриките, възловите обекти.” Понякога

 

войната се настанява между майка и дъщеря така:

 

“Пред дома ни падна бомба - в отсрещния блок. Взриви го, настана ужас. Хитлер бе решен да не остане камък, затова падаха изключително много бомби, непрекъснато. Имахме печка, от ония големите, сигурно сте гледали по филмите, в които възрастен човек може да се побере. Печката не работеше, нямаше с какво да топли, и мама ме буташе във фурната - да ме укрива. Буташе ме, аз плачех, дърпах се, а тя казваше: “Отивай, иначе бомбата ще падне и у нас!”. И аз отивах.”

Книгите разказват за над 1 млн. убити или изчезнали по време на блокадата, 400 000 загинали в опит за евакуация, 600 000 мъртви от глад. Три зими при минус 40 преминават. “Нямаше вода, ток, нищо нямаше. На децата даваха по 125 грама хляб на ден, толкова и на студентите, а на работещите по 250 грама. Ние в градината ядяхме сняг. Чакахме пролетта, слънце да се покаже. Дойдеше ли слънцето, видехме ли дръвчета, хуквахме от щастие. Един-два пъти ни изведоха до гората, в края на Ленинград, там беше като рай. Не ни даваха да влизаме навътре, защото имаше невзривени бомби, но пък бе пълно с елхички, ядяхме тънките им клончета. И брезички ядохме, коренчета като мишлета изравяхме, глухарчетата бяха нещо незаменимо. Ягодки, малинки… Научих се всичко да ям. Мама понякога идваше 15 км пеш от завода и ми носеше чашка. Оставаше гладна, но ми даваше да хапна от чашката, каквото е намерила да сложи в нея

 

през нощта, да не видят другите деца

 

Така живяхме – чакахме слънцето.”

Телата на децата са били обезобразени от омаломощаване. Но е имало и други деца, по-големи. Те ще отидат на боевата линия. Повечето няма да се върнат, предизвестено е. Кира вади стари изрезки, търси снимки, иска да опише юношите. Затруднява се. В такъв момент на помощ винаги идва литературата:

Важно с девочками простились,

На ходу целовали мать,

Во все новое нарядились,

Как в солдатики шли играть.

Кира рецитира Ана Ахматова. Легендарната поетеса успява да избяга в първите дни от блокадата, завинаги се приютява в сърцата на ветерани и потомци.

Кира описва хронологията на блокадния ужас: вратите на домовете не се заключват, зад тях има единствено трупове; деца загиват в градините; най-тежка е първата зима, след това постепенно се възстановява градският транспорт; болниците работят, училищата не затварят; стриктно се следи да не спира общественият живот; появяват се мародери. “Помня, бях на пет години, мама тръгва за работа и вижда нашия килим – една жена го тупа. Мама каза: “Това е моят килим, не е твоят”. Стана голям скандал, намесиха се други жени”. Би следвало сред такава мизерия и ужас да са върлували болести като дизентерия? Отговорът на Кира е изненадващ: “Не, нямаше откъде да дойдат. При блокадата не останаха нито котки, нито кучета, плъхове, нито мишки. Каквото можаха, хората изядоха. Дори… Не вярвам, но така се говори…”. 

 

Кира млъква

 

Намеква за канибализъм.  Чакам я да каже отвратителната дума, но промълвява: “Диян, това е глад”.

И още за плъховете: “Знаете ли кое е интересно. Мама разказваше, че преди да започне блокадата, плъховете се изнасят. Да, хората в Ленинград са били  в шок  – виждат роти от плъхове и мишки. Вървят в строй – отпред един ги води, отстрани друг пази, в средата колона. Инстинкт ли е било, друго ли, не знам”. И още за мръсотията: “Помня, пролет беше, излязохме децата на двора, накараха ни да си чешем главите. В началото не можех да разбера какво става – туп, туп… Нещо огромно падаше. Въшки, толкова бяха охранени в косите ни!”. И още за най-смразяващата реч: “Говорит Ленинграда, предупреждаем всех жители, начинается бомбежка”. Накрая пристига радостта: “Леличките от градината започнаха да викат: “Край на блокадата!

 

Деца, повече няма да има глад, ще спим спокойно,

 

ще се къпем!”. Финалът идва с усмивка, все едно е бил логичен: “И, Диян… оживях!”. А логичен ли е бил?

След войната разрушеният пред дома им блок се изгражда наново от пленени немци. Момчетата са на по 13-14 години (след Сталинград Хитлер мобилизира деца). “Мама ми оставяше на обяд и на закуска парченце хляб, малко олио и един картоф. И немците ни казваха: “Момичета, момичета, дайте ни късче хляб”. Ние ги съжалявахме, давахме им, а те ни даваха играчки на конци. Не ги мразехме, може би не разбирахме нещата”. По-късно пленени немци се женят за рускини, а на печката, която е била бункер за Кира, започва да се готви тиква. “Тиква, тиква, тиква, само тиква… Защото е много полезна, да си стъпя на краката. Тиквена каша, втръсна ми, до днес не я ям”, усмихва се.

До тук животът на Кира е роман. А има и още няколко. Някъде след войната майка й и сестра й изчезват.

 

Вика ги КГБ,

 

но за разлика от хиляди други руснаци се връщат у дома. Спасяват ги приятели на бащата на Кира. Преди войната той е директор на Балтийското параходство, след нея - инженер при строителството на големи индустриални обекти. Един такъв е каналът Волго-Дон, там Кира вижда каторжници. Мъж на една от лелите пък се оказва служител на КГБ. “Не знаех, въпреки че и аз работех в секретния отдел на университета”, обяснява Кира. Разбрала, че свакото е от КГБ, едва след като го пратили при Карибската криза в Куба. Но аз се интересувам какво е правила в секретния отдел на Висшата инженерно-артилерийска академия в Ленинград. Там тя среща маршалите Малиновски и Рокосовски. Но какво е правила все пак? “Мои работи, държавна работа” - мълчи след толкова много години.

Днес Кира Леонидовна Герасимова е виден ветеран, председател и член на българо-руски организации. Съхранява поздравления, статии, речи за отечествената епопея. Следи политиката, възмущава се от злоупотребата с думата “война”. Счита, че Русия никога не напада, отбранява се. Гледам Путин на хладилника и питам защо го харесва – не допуска ли, че образът му е изкуствен, плод на пропаганда. Отговаря, че той истински обича Русия, баща му е ленинградски ветеран. Говорим си за прошката. След като навремето не са мразили пленените немци, значи са им простили, значи злото винаги трябва да бъде простено. Много години са изминали, отговорът на Кира е: “Не! Някои неща не могат да бъдат простени”.

На изпроводяк ми подарява картички, снимки и един препечатан на ксекоркс лист. На него – изобразена лястовица. Лист като лист, в суматохата го загубих. Поинтересувах се – това е “Блокадная ласточка”, символ на добрата вест, която идва от фронта. Лястовичката носи писмо, значи е жив човекът, който го пише. Загубих го. Представяте ли си как губим неща, които трябва да пазим. Много да пазим.

 

КАРЕ

"Мислех, че ако ме улучат, куршумът ще мине през тялото ми, ще влезе, излезе и пак ще остана жив." Думите са на 95-годишния Левон Ованезов, български ветеран от Втората световна война. Не се случва точно така. Оловото влиза, но не излиза от тялото му. “Вече почти не личи”, опипва той скулата на лявата буза.

Левон Ованезов е любезен приветлив старец. Доайен е на шаха, домът му във Варна е състезателен клуб. Стане ли дума за войната, погледът на Левон е бръснещ. Усеща се металът на бръснача.

“Роден съм на 25 октомври 1923 г.  Баща ми е бил войвода, участник в националноосвободителното движение на Армения. През 1922 г. пристигат с майка ми в гостоприемна България. Влязох в казармата на 15 септември 1943 г. в 8-и пехотен приморски полк. На 9 септември 1944 г. службата ми бе завършена, но 12 дни по-късно се записах в полка доброволец. Когато войската следобед тръгна към гарата, баща ми ме дръпна, прегърна и каза:

 

“Никога не бягай назад!”

 

Защо го направих ли? През месец май 1944 г. бяха арестувани 9 души от съпротивителното движение. В полицията бяха поставени на животински инквизиции, а след това - качени на моторна лодка, от упор застреляни и с камък на врата хвърлени край нос Галата. Един от тях бе сватът ми. Не можех да остана наблюдател.”

Бил е член на РМС. Преди влизането в армията работи като заварчик в корабния завод. На 5 май 1943 г. се опитва да взриви един от немските десантни кораби, акостирали във Варна – заварява и имитира авария, с надежда да се запалят складирани експлозиви. “Тогава от отсрещния кораб моряк би камбаната и изскочи капитан с пистолет в ръка. Можеше да ме застреля на място, но аз използвах божествена лъжа. Извиках: “Хайл Хитлер”. Той свали пистолета, двама души с маски слязоха в трюма да измъкнат експлозивите.”

После е пътят към фронта: “Тръгнахме от Варна в т.нар. свински вагони, два ешелона, един наш, другият съветски. Стигнахме край Ниш,

 

там ни чакаше прехвалена есесовска дивизия

 

Бе се окопала чрез железобетонни укрепления. Бях в щурмовия взвод. Когато атакувахме, се озовах сам на 35 метра от врага. Стрелях с картечницата, по мен последва барабанен огън. Окопах се. След време, когато немците помислиха, че съм загинал, хвърлих бомба на 2 метра пред мен. После още една, получи се димна завеса, оттеглих се. Стреляха с минохвъргачки - мен, не ротата отсреща. Една граната се залепи на лицето ми. Кръвта шурна като водопад. Озовах се в болница. Изпълних съветите на лекарите да оставя парчето вътре да се стопи. Даваха ми една седмица да се върна в България, аз им казах, че съм доброволец и искам да продължа напред”.

Следват безброй епизоди: “Свикнал съм да бодърствам, веднъж бях 48 часа на първи пост. После започна сражение. Успях

 

да вляза в естествен окоп, заспал съм

 

Като се събудих, видях около мен много снаряди, помислих, че нашата рота се е придвижила. Имаше една рекичка, преминах през нея към другия скат. Но чух немска реч. Пуснах се по склона обратно с краката надолу. После забелязах трима души на една минохвъргачка. Не се реших да стрелям, щях да бъда обкръжен. Забелязах на около 100 метра наша група. Повиках им, те ми махнаха да мълча. Полека-лека пак се придвижих към местността, в която първоначално бях легнал. Стоях свит, не мръдвах. Среднощ чух край мен немски караул. Но още по-късно - българска реч. Така се спасих”. На Шайковска чука българският полк превзема първите немски окопи. Но германците атакуват флангово, пада сняг. “Някои от войниците бяха страхливи, побягнаха назад. Не ме послушаха да стоят на позициите си. С очите си гледах

 

как стават жертва на германците

 

Отдръпнах се, а когато снегът се превърна в много големи парцали, се придвижих назад. Първият окоп не ми хареса, вторият не ми хареса, влязох в третия. И една минохвъргачка гръмна във втория окоп, уби нашия войник в него.”

8-и пехотен полк стига до албанската граница, после в Нови Сад е сменен от 31-ви силистренски полк, който потегля за Драва. На 24 януари 1945 г. варненци са у дома, а на 5 февруари Левон… кротко държи електрожена в корабостроителния завод.

Какво ли да го питам на финала? Само едно - вярва ли в Бог. 95-годишният Левон Ованезов цитира почти дословно Айнщайн: “Емоционална устойчивост за вашите логически стойности – това е идеята за моя бог. Но аз чувствам, аз знам, че има много неща по света, които не са достъпни за нас. Те крият в себе си висшата красота, висшата мъдрост. Те са източник на религиозността. Дядо ми е бил свещеник знахар, приканвам ви да се присъедините към мен”.

Още по темата

АНКЕТА "СЕГА"

Ще се осъществи ли ротацията във властта?