Нещо много странно се случва в България. Край политическото опело на ГЕРБ надежда да раздадат са се струпали старците на прехода. Жан Виденов обновява лявото, десни сондират Петър Стоянов за кандидат-президент, Бойко Рашков „чисти кочината”, а отнякъде с „експертно мнение” по актуални теми изскача Яне Янев. 11 години от тридесетилетния ни преход бяха затиснати от туловището на ГЕРБ, сега то освобождава пътя напред, а вместо него възкръсват още по-стари лица, методи и идеи. В защитната си контрапледоария Бойко Борисов също вади минало, дори още по-старо. „Връщат комунизма, избиват като на 9 септември!...”, казва той, за да изпъкне на фона на враговете си. Отделно като от стар съветски филм изскачат антисъветчици, които за пореден път искат да се събарят паметници.  

Това обръщане назад е рентгенова снимка на основните болести на политиката ни. Както и на нейната неспособността да променя обществото към по-добро.

На първо време снимката показва дефицит на интелект. Няма идеи, новаторство. Липсата на вдъхновение се компенсира с изтъркани плочи. На второ място иде и реч за липса на качествени хора в политиката ни – просто

липсват глави, в които да се появи нещо хубаво и ново.

Тези два здраво сврзани проблема са продукт на чувството за бащиния и отказа да се „изтърве кокала”, които са най-ярка черта на българските политици. С много малки изключения, първа и основна задача на всеки изгрял лидер е да се задържи колкото се може по-дълго  – и за целта се обгражда с лесно манипулируеми послушковци. Следва да се признае, има и млади сред тях понякога – но все послушковци. В резултат кариера правят сиви бездарни хора, които не могат да увлекат маси след себе си, нито да измислят нещо различно от вече вижданото.

Налице е и трети проблем. Той също е базисен, а да се спори кой от проблемите поражда останалите е като дискусия за яйцето и кокошката. Тази трета беда е, че мнозинството политици не искат промяна! Те лично си имат повече от приличен жизнен стандарт. Със сложни стратегически теми (демографията например) не им се занимава, чувството им независимост варира според господаря. За корупцията им дреме толкова, колкото да се възмущават от опонентите, намирайки оправдания за собствените си изкушения. Тези хора

живеят в една много хубава за тях България, те са си построили „земния рай”.

В резултат всичките им „усилия” спрямо желаната от милионите българи промяна са лицемерие. Такава политическа среда най-много да реставрира Виденов, или да сътвори „съвсем нов” скандал с подслушване с герои Атанас Атанасов и Бойко Рашков. Налице е и много кофти ирония – на летните протести българите искаха промяна, а 90% от лицата, които протестите възкачиха, са стари.

Цялото това състояние има и по-дълбоки измерения. Българското общество, всеизвестно е, застарява. Старите народи, досущ старите хора, се водят от спомени за младините. В глобален план също се реанимират ценности от миналото – хора се връщат на село, търсят храни по стари рецепти, новата музика преработва стари хитове, консерватори печелят изборите. Спорът капитализъм - комунизъм отдавна е решен, железните завеси са съборени.

Бъдещето сякаш няма какво да предложи, освен полово многообразие.

На този фон българската политика, която е без това си е манталитетно провинциална, не й остава нищо друго, освен с удоволствие да се превърне в стопроцентово фалшива – в ЕС сме, в НАТО, бедни и богати ще има и занапред; като са решени тия големи въпроси, се компенсира с измислени дилеми, семпъл човешки материал и псевдоактивност (като например да търчим и ревем по десетина пъти на ден във „Фейсбук” по различни поводи). От време на време възкръсват и истински политически вампири, защото те са всестранно привлекателни – за преобладаващото старо население, а и за медиите, независимо нови или стари (живеем в информационен свят, най-важно е да си информационно интересен, без значение как).

Само че цялата тази картина не е пълна. Големи идеи наистина няма отдавна никъде, но хора с реални проблеми има. В България например са стотици хиляди младите (и не само млади вече), които не просто не се интересуват от Виденов, Стоянов, комунизма... – но и тези теми са им непотребни! Те имат проблеми с доходи, видове работа, детски градини, болнична грижа за родителите им, възпитание на деца, потребност от култура... Не са забележими в социалните мрежи, просто защото работят и нямат време да крещят. Но настояват проблемите им да бъдат решавани от кадърни съвременни политици. Политическото заглавичкване е не само непочтено в своята същност, но и отблъсква тези хора от политиката. Без тях тя се лишава от кръв, превръщайки целия обществен живот в ала-бала.