Медия без
политическа реклама

3 истории на Весела Бабинова

Актрисата разказва паметни случки от детството, от личния и професионалния си живот с общ знаменател приятелството и съучастието

Андрей Андреев
Актрисата във фотосесия за първия й моноспектакъл "Пистолет в торнадо", който неотдавна излезе на сцената в "Театро".

Весела Бабинова сякаш е успяла да събере на ъгъла на булевардите „Евлоги Георгиев“ и „Мадрид“ някои от най-важните неща в живота си. На адреса на Малък градски театър „Зад канала“ тя има най-добра приятелка в лицето на Луиза Григорова-Макариев, любим и чувствителен мъж – Владимир Зомбори, и пъстра поредица от героини, които задълго остават в съзнанието – Лоре Левин от спектакъла „Лив Щайн“ и младата жена от „Сцени от един семеен живот“ под режисурата на Крис Шарков, Момичето от „Пияните“ на Явор Гърдев, певица и още куп персонажи в „Поп-фолк хроники: Бели птици и куршуми“ в постановка на Неда Соколовска…

„Зад канала“ актрисата се радва и на разбиращ директор като Бина Харалампиева, която без проблеми и ревност й дава възможност да се изявява и извън щата. В момента Весела и Владимир Зомбори за пръв път от пет години и половина – откакто са дует в живота, репетират заедно като двойка и на сцената. Това се случва в спектакъла на Крис Шарков „Заклеваш ли се в децата?“ по пиесата на Саломе Льолуш, която ще има премиерни представления на 6 и 7 февруари в кино „Люмиер“. Поддържащите роли са за Даниел Кукушев – абсолвент от класа на проф. Пенко Господинов, и за Лидия Василева – третокурсничка в НАТФИЗ при учителя на Бабинова, проф. Пламен Марков. 

Напролет ще видим Весела и в дебютния игрален филм на Дими Стоянович „Плът“, в който главните роли са поделени между нея и Пламена Гетова. Там те са майка – видна преводачка от японски, и дъщеря журналистка – водеща на тв новини и анализатор на политици. На майката е възложено да преведе роман, фундаментален за японската литература, философската доктрина в който се базира на твърдението, че не душата, а тялото диктува до голяма степен какво става вътре в човека. Това е определящо и за събитията във филма. Точно в деня, в който разказа трите си истории за „Сега“ – от детството, от личното и от професионалното си битие, актрисата узна, че е избрана за главната роля в още един нов български филм.

 

Сам вкъщи х 2

С моята приятелка от детство Ева оставаме веднъж сами вкъщи – ние сме на по 14-15 години, вече тийнейджърки, и само се занимаваме с някакви проекто-гаджета, нали това е най-интересното, което се случва на тая възраст. Та една вечер ще спим у тях: ние живеехме в един вход, деляха ни 5 етажа и постоянно бяхме залепени като гербови марки. Техните заминават някъде, нашите също ги няма и ние сме сами двете: обсъждат се гаджета и разни други любопитни неща. И решаваме, че ще си пържим от онези бланшираните замразени картофи, които се слагат във фритюрник и директно са готови. Изсипваме целия пакет в доста олио, слагаме на печката и отиваме оттатък да си говорим, да слушаме музика, да си чатим по разни чатове с някакви хора… В един момент се чува едно такова пук-пук и тя казва: „Абе, какво е това?!“. А аз: „Ти вече съвсем полудя, причува ти се, нищо няма“. Обаче то пак се чува. Тя става, излиза от стаята и почва да крещи: „Кофа! Кофа! Кофа! Кофа! Кофа!“. Аз въобще не мога да разбера какво се случва, отивам при нея в кухнята и виждам – абсорбаторът от бялата техника се е подпалил и направо вече капе. За нула време е станал пожар! А те са и с газова бутилка, което също не е за подценяване в историята. За секунди сме забравили фритюрника и се е вдигнал пламък до самия таван, той е целият черен, абсорбаторът почти се е стопил и не е останало нищо от него.

Ева ми казва: „Звъни на чичо Мони! Звъни на чичо Мони!“ – чичо Мони е съседът, който живее до тях врата до врата. Аз: „Какъв е номерът? Какъв е номерът?“. Тя: „Абе, на вратата бе, на вратата!“. Така се бяхме паникьосали, а часът е 23.30 – не е удобно, но почвам да звъня ужасяващо настойчиво… И чичо Мони идва с жена си, с 3-те си деца и с огромното си куче дог – като в някаква американска комедия се развива цялата работа. Взе да полива с кофи вода и най-умното беше, че изключи газовата бутилка, а това всъщност беше първото, което ние трябваше да направим, само че ние въобще не загряхме. Беше въпрос на късмет и на секунди, че не избухна взрив. Чичо Мони изгаси пожара, виждаше се как абсорбаторът прави пльок-пльок, покапаха още няколко стопени части от него, тенджерата въобще никаква я нямаше, всичко беше черно догоре в – държа да отбележа – току-що ремонтираната кухня. Котката междувременно беше изчезнала – ние си мислехме, че нещо се е случило и с нея, но тя се беше скрила и в крайна сметка половин час по-късно се показа, след като вече я бяхме отписали. И седим аз, Ева, 5-членното семейство и огромият дог в кухнята, само се споглеждаме, след като цялото това приключение е свършило, и прихваме да се смеем от абсурда на ситуацията. А аз казвам: „Е, сега поне разбрах какво означава да звъниш на пожар!“.  

 

Аз дойдох първа!

С приятелката ми Луиза (Григорова-Макариев – б.а.) родихме в един ден, макар че термините ни не бяха еднакви, бяха през 5 дни. Ние все повтаряхме, че няма да родим в един и същи ден, че това са глупости, колежката ни Дария Симеонова обаче беше 100% сигурна, че това ще се случи. Когато вечерта ми изтекоха водите, тръгнах супер изплашена към болницата, много ме беше страх от този момент, защото първия път не знаеш какво те очаква. Настаниха ме в стая с една вече родила жена: бебето й спи и трябва да пазя и аз тихо, а съм толкова развълнувана и притеснена, че въобще не ми се седи на едно място в леглото, имам нужда да се движа, да правя нещо. Бяха казали на Владо, че трябва да си тръгва, че не може да стои с мен – то беше и ковид тогава… И изведнъж, както съм ококорена на леглото, в два без десет звъни Луиза: „Идваааам! Идвам и аз!“…

Слава Богу, разбрахме, че жената на следващия ден освобождава стаята и ни сложиха двете заедно с Луиза. Аз раждах 19 часа, тя раждаше 12. Беше тежко, дълго, мъчително, с много болки въпреки упойките и т. н. И си спомням, че това беше наистина първия път в живота, в който изпитах завист към нея. Защото в момента, в който аз съм в най-голямата болка, идва една сестра и ми казва: Луиза роди. И аз вътрешно: „Е, не е честно това, аз дойдох първа!“. Направо ме хвана яд, защото знам, че не съм се приближила дори на йота към това да вляза в родилна зала. След малко я виждам току-що родила и на количка – вече ще я карат към стаята. И аз само й казвам: „Оооох, честито“, ама абсолютно съм омаломощена, едвам произнасям думите, не бях хич добре. Тя беше също ужасно изморена от раждането, защото нея упойката не я беше хванала – хвана я наполовина: едната част от тялото й се повлия, другата не, заради някакво гръбначно усложнение. Та аз й казвам „Честито“ по най-умрелия възможен начин, а тя ми казва „Меерсиии“, ама едвам-едвам гледа, нито й е весело, нито й е радостно, нито й е щастливо. Доста комично, погледнато отстрани, но, разбира се, теглейки чертата, това беше един от най-хубавите моменти, защото го споделихме и бяхме една до друга в първите дни на децата ни – моята Йоана и нейния Бран.

 

Да се отвори или да не се отвори – туй е въпросът

Преди десетина години бяхме поканени от един селекционер за Шекспиров фестивал в Гданск, Полша. Човекът беше дошъл в София специално да гледа „Хамлет“ и, естествено, бяхме много притеснени, защото Явор (режисьорът Явор Гърдев – б.а.) каза: един много важен човек ще гледа. Ние не знаем за какво ще ни гледа, но явно трябва да изпълним някакви очаквания.След това се оказа, че сме селектирани – страшен кеф беше: 5 дни всички заедно – голямо предтавление с много хора участници и приятели. Дани Ляхова (сценографът Даниела Олег Ляхова – б.а.) беше починала наскоро и това щеше да бъде първото представл на „Хамлет“ без нея. Така се случи, че ние бяхме първите, които щяха да играят в този театър в Гданск, така да се каже – да го осветят, защото беше чисто нов и никой все още не беше стъпвал на сцената му. Архитектурният дизайн беше „Уау!“, всичко миришеше на ново дърво, на нова техника – съвсем различно усещане в сравнение с България. И целият покрив се отваряше: както си седиш, просто изведнъж, като погледнеш нагоре, над тебе е небето. Явор Гърдев каза: „Ние това трябва да го използваме. Дошли сме тука – трябва да го вкараме някъде в цялото“. И измисли, че това ще бъде, когато персонажът на Мариус – Клавдий, казва „Светлина! Светлина! Светлина!“ по време на „представлението в представлението“, което Хамлет организира, за да види как ще реагира чичо му на историята. Идеята беше покривът да се отвори точно тогава, малко преди антракта. Обаче на репетицията това нещо не можа да стане, а и то за първи път въобще щеше да се прави, никой не го е изпробвал досега по време на спектакъл – никой не знае ще се случи ли.

Явор ни каза: „Вижте какво, или ще стане, или няма да стане. Ако стане – чудесно, ако не – живи и здрави. Но ние ще направим всичко възможно да се случи. Това ни е първото представление, откакто Дани я няма, но аз съм сигурен, че тя ще бъде с нас тая вечер и това ще се потвърди, ако покривът се отвори“. Вече супер съдбовно става всичко! Почва представлението, стигаме до това място и изведнъж усещам студен полъх. Поглеждам нагоре и забелязвам, че целият покрив е отворен. И се вижда тъмното небе със звезди и облаци по него. Всички тайно се спогледахме – ето, явно Дани е с нас, покривът се отвори! Беше страхотен момент, беше наистина невероятно като усещане. След спектакъла всички се прегърнахме и много плакахме тогава…

Още по темата