Quantcast

Медия без
политическа реклама

3 истории на Пенко Господинов

Известният актьор, режисьор и професор в НАТФИЗ пресъздава пътуването – навън към света или навътре към душата

Радостина Колева
Актьорът Пенко Господинов

Името на Пенко Господинов е като щемпел за качество на всеки творчески проект, с който е свързано. Актьорът действа избирателно по отношение на професионалните си ангажименти: научил се е да отказва предложения, които не са „попътни“ на разбирането му за стойностно изкуство или за които му липсват време и енергия да им се отдаде изцяло. След излъчения преди близо две години сериал „Белези“ идва ред през ноември камерата за Пенко да се завърти за нова тв продукция. Тя е за БНТ, казва се „Тревожност“, а режисьор на 12-те епизода ще е Илиян Джевелеков. А след скорошната премиера на филма на Иван Панев „След сезона“ Господинов се готви за нова: „Краят на реката“ е игрална лента, заснета изцяло в Украйна непосредствено преди войната от Васил Барков – бесарабски българин, завършил кинорежисура в София. В тази история Пенко е в ролята на нашенец, по случайност попаднал и заживял в украинското село Вилково, наречено „малката Венеция“, защото е опасано с канали и хората и там се придвижват с лодки. То е разположено на делтата на Дунав и актьорът изтръпва всеки път, когато по новините чуе за бомбардировки над близкия град Измаил, където също има много българи.

В Малък градски театър „Зад канала“ Пенко Господинов от години е стълб в репертоара. В момента участва в някои от най-емоционално натоварените спектакли от афиша: „Лято и дим“ от Тенеси Уилямс, „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър, „Фицрой“ от Жорди Галсеран, „Пияните“ от Иван Вирипаев, „Празникът“ от Томас Винтерберг, „Сцени от един семеен живот“ от Ингмар Бергман, в последните 4 заглавия – с експресивното партньорство на съпругата му, актрисата Анастасия Лютова. А преди 3 седмици Господинов блесна и като гост-звезда в спектакъла „Перфектни непознати“ на съседския театър „София“. Причината: предизвикателната драматургия на Паоло Дженовезе – създател на едноименния филм, и отдавна желаното сътрудничество с режисьора Стайко Мурджев.

Пенко Господинов е и професор в НАТФИЗ, декан на Театралния факултет. И, както казва, успехите на неговите студенти го радват много повече, отколкото неговите собствени.

 

Да заспиш и да се събудиш в два различни свята

Моите три истории са свързани с пътуване. Пътуване, което, ако не ме е променило изцяло, поне ми е повлияло толкова, че по пътя назад вече да не съм същия. Разбира се, аз съм пътувал много, но тези три истории са свързани по особен начин.

Първото пътуване, за което искам да разкажа, се състоя в далечната 1988-а, бях предпоследна година в строителния техникум в Стара Загора и отличниците ни пратиха на стаж в тогавашното ГДР. Трябваше да работим с наши тамошни съученици от техникума в Еберсбах и Нойгершдорф. Дотогава не бях излизал извън пределите на България. Всичко, което знаех за света, беше от пропагандната телевизия и разкази на един мой чичо –  моряк далечно плаване. Пътувахме с „Панония Експрес“ София – Берлин. Три дни. В момента, в който пресякохме Дунав мост, се озовахме в кошмар, за който съвсем не бях подготвен. Бях чувал за Румъния това-онова, но никой не ни беше разказал за това, което видях с очите си. Жестока мизерия. Хората вървяха километри пеша покрай железния път, защото беше единственото подравнено място в близост, коли по пътищата нямаше или много нарядко, предимно каруци. По гарите, когато влакът спираше или поне намаляваше, имаше огромен брой деца, които просеха от пътниците. Целите черни от саждите и само очичките им светеха. Ние им подхвърляхме дъвки, консерви и каквото там сметнехме, че ни е излишно. За гледката на гарата в Букурещ дори не ми се разказва. Като резултат от всичко това мен ме втресе и вдигнах температура 41 градуса. Заспах и се събудих чак в Унгария. Погледнах навън и оздравях. Красота – земята като цветен килим, къщите красиви, кондукторите възпитани. Друг свят. Стигнахме Германия. Там – още по-красиво. Разбира се, изкарахме  си  страхотно. Ходихме до Дрезден, Лайпциг, Берлин. Научих се да пия бира. Доставяха я на обекта за германските ни съученици, по 330 мл. Последните дни стигахме до три. Толкова за първото ми излизане навън.

 

Да заместиш веднъж едно момче…

Второто беше няколко години по-късно. Вече бях студент в Пловдивския университет и пътувахме с една театрална трупа на фестивал в Гренобъл. Минахме през Италия, Австрия и т.н. Видях Венеция, Генуа, Торино, Милано, Верона, Виена. Това пътуване ме осмели да кандидатствам в НАТФИЗ. Толкова бях въодушевен, че на принципа „Веднъж се живее“ си казах: „Прибирам се, подготвям се и кандидатствам, пък каквото стане“. Имах един месец. Подготвих се сам. Кандидатствах и ме приеха. А като си помисля, че за фестивала в Гренобъл влязох да заместя едно момче два-три дни преди заминаването…

 

Да слезеш от скоростното влакче, за да…продължиш

А третото пътуване беше съвсем скоро, по време на пандемията. И не беше някъде навън, а някъде навътре. В мене си. Разбира се, на всички ни се случиха ужасни неща през това време. На мен също. Но въпреки това или именно заради него, имах време и смелост да се разгледам целия. Да се разходя из това, което съм, което съм искал да бъда и най-вече, което никога няма да бъда. Видях църква, театър, двама-трима приятели, слънчеви поляни и тъмни, непроходими места. Не всичко от това, което видях, ми хареса, но пътуването продължава и няма да спре.

Първото, което успях да направя тогава, е да се събера и да стана някак си по-цялостен, защото в инерцията на времето, затрупани от работа и ежедневни ангажименти, понякога се разпиляваме и не си даваме сметка, че това се отразява на психиката ни.  Слизането от скоростното влакче, което се случи по време локдауна, ми даде възможност да остана малко със себе си – нещо, което аз по принцип обичам, но много рядко съумявам да осъществя. За да разбера кой съм с днешна дата, накъде искам да продължа оттук насетне, кои са хората до мен, на които мога да разчитам, които могат да разчитат на мен… И това някак си ме успокои, заземи, отрезви. И съм по някакъв начин много щастлив. Кой е Пенко Господинов към днешна дата? Базово – този, който винаги е бил: просто успях да си припомня този човек. Човек, който не живее по инерцията на ежедневието, който обича да помага на другите, който обича да се грижи за семейството си, обича работата си и въобще – обича живота.

 

Още по темата