Медия без
политическа реклама

3 истории на актьора Георги Къркеланов

Председателят на фондация „Аскеер“ разказва за своя театрален баща проф. Азарян и за сценичните си майки

Актьорът Георги Къркеланов в навечерието на своя четвърти "Аскеер" като председател на фондацията.
Булфото
Актьорът Георги Къркеланов в навечерието на своя четвърти "Аскеер" като председател на фондацията.

Актьорът Георги Къркеланов е един от стълбовете в репертоара на театър „Българска армия“. Чувствителен стълб, който трепти от комедия до трагедия, от Шекспир до Бекет, от Тенеси Уилямс до Боян Папазов, през Ибсен, Александър Островски, Питър Шафър, Ерик-Еманюел Шмит… Твърди, че е влязъл в клуба на асовете в по-зряла възраст, първите десетина години по-скоро е партнирал на големите, за да си заслужи мястото в трупата. Присмехулникът Меркуцио от „Ромео и Жулиета“ е ролята, с която режисьорът Николай Ламбрев сякаш отключва кариерата му и дава път на следващи предизвикателства. В „Стреляйте по артиста“ по „Лес“ на Островски Жоро и Калин Врачански са дуета препатили артисти Щастливцев и Нещастливцев, които влагат толкова енергия в каскадите и сценичните боеве, че се налага специалист от рехабилитационния център в Горна баня да подготвя телата им преди спектакъл, за да издържат напрежението. Режисьорът Иван Урумов пък го прави вероломния Яго в „Отело“ в почти непрекъснатата танцово-движенческа партитура на динамичното представление. А също и Естрагон в добилата култов статус на тази сцена Библия на абсурдизма „В очакване на Годо“. И още: мага Раджапур от „Хотел между тоя и оня свят“ – наполовина шарлатанин, наполовина мъдрец със златно сърце, който чака решение свише към живота или към смъртта да поеме, докато лежи в диабетна кома… А сред тези паметни образи – и много други от „Бандитска опера“, „Да разлаем кучетата“, „Декамерон“, „Черна комедия“.

Следващият му актьорски ангажимент е да…изиграе актьор в комедията на Мърей Шизгал „Две обиколки на парка“ под режисурата на Стефан Спасов. Но първо ще го видим като циганин конекрадец навръх 24 май в шоуто за наградите „Аскеер“, което ще рециклира „Суматоха“-та на Радичков. Това ще е четвъртата церемония, която Къркеланов ще подработи, посрещне и изпрати в качеството си на председател на фондация „Академия Аскеер“. Като член на комисията споделя, че в общото дело с колегите си непрекъснато спорят, дори се карат, във всяка категория имат по 7-8 предложения, докато изкристализират 3-те номинации (понякога си мисли дали да не ги вдигнат на 5 като при Оскарите), случват се и по равен брой гласове, следват прегласувания отново и отново, докато се постигне оптималният вариант. А не като в Радичковата пиеса: всеки дава акъл на другия и пропуска най-важния урок – че първо трябва да оправи собствената си суматоха.

 

Професор Азарян играе моноспектакъл

Като студент попаднах в „Опит за летене“ на проф. Крикор Азарян в Театъра на армията и бях свидетел на целия репетиционен период. Ние бяхме двама души от класа му – стражарите, които залавят селяните, завзели балона. За мен беше откровение да видя още тогава тия велики артисти – Илия Добрев, Васил Михайлов, Иван Налбантов, Георги Новаков, Милен Миланов и младите Камен Донев, Стефан Вълдобрев, а между двете поколения – Атанас Атанасов, който беше Даскала. Моят колега Моню Монев, с когото сега играем „В очакване на Годо“, беше получил по-хубава роля, а ние бяхме мимансът. Самият Йордан Радичков идваше на репетициите, запознахме се, говорехме си, беше изключително богата среща. Много дълго време колегите репетираха и някъде около 2 седмици преди премиерата проф. Азарян реши кардинално да промени линиите. Може би в разговорите с автора или с новата политическа обстановка през 90-те му бяха хрумнали нови неща, срещу които по-зрелите актьори се опълчиха. Казаха: ние това няма да го направим, досега сме го репетирали по тоя начин, ще си го направим по тоя начин. Професорът събра всички тези мощни актьорища в тясната стаичка на „Чакащи артисти“ до сцената, разположиха се да седнат, той стана и изигра цялата пиеса, персонаж по персонаж, по начина, по който искаше да се случи – по неговата нова концепция. Показа пред тях как трябва да се влезе в конфликтите, с каква детинска енергия да се играят определени персонажи, скоростта на действието и т.н. За мен това беше страшно впечатляващо, ние младите направо онемяхме, а големите му изръкопляскаха накрая. Даже по едно време Васил Михайлов каза: „Абе Коко, ти защо не си го изиграеш сам на моноспектакъл?“. Толкова хубаво го направи, беше така мотивиран да докаже правотата си, че успя да преобърне съпротивата. И представлението се игра доста години. Но още преди този „Опит за летене“ другият наш преподавател Тодор Колев беше поканен от Иван Добчев в Народния театър за „Суматоха“. Там Добчев беше събрал елита на клоуните – него, Велко Кънев, Антон Радичев, Кръстю Лафазанов... Имахме възможност да посещаваме тези репетиции – работил съм с Добчев като студент в „Сфумато“ и ни позволяваше да влизаме. Стана интересен спектакъл с големите звезди от 3 поколения. Аз за първи път видях персонажите на Радичков извадени от контекста на литературата, която бях чел като ученик – видях един подход на истински зевзеци, които въплъщават словото на този велик драматург.

 

Разговори с кралиците майки

Миналата година на камерната сцена на нашия театър „Българска армия“ влязох в пиесата на Манлио Сантанели „Кралицата майка“ заедно с Мария Стефанова – една невероятна актриса, с която установихме много приятелски, задушевни, почти майчинско-синовни отношения. Може би това е най-добрата роля, която някога съм правил. Любопитното е, че в Театър 199 с Меглена Караламбова играя в аналогичен спектакъл за връзката между майка и син вече седма година – в „Разговори с мама“ от Жорди Галсеран. Любопитно е и това, че в Театър 199 с Меглена играем в същия декор, в който са играли Владо Пенев и Невена Мандаджиева в първата българска постановка на „Кралицата майка“ преди повече от десетилетие. И по някакво повикване на съдбата ми се случи и тази роля в зала „Миракъл“ на Театъра на армията, за която колегите ми връчиха награда „Максим“ за главна мъжка роля (отличията, които артистите и техническият персона от военната трупа си връчват за компенсация, че не участват в номинациите и наградите „Аскеер“, на които са основатели – б.а.). Бяха два много различни творчески процеса. С Меглена Караламбова се оказа, че само в една пиеса сме се засичали в Театъра на армията през годините – „Събота, неделя, понеделник“ от Едуардо де Филипо. Когато са й предложили текста на „Разговори с мама“, тя директно дойде при мен: „Отдавна искам да играя с тебе, а все не ни среща съдбата...“. Театър 199 прояви интерес, директорът Ани Монова ни покани там. За мен срещата с Меглена беше голяма школа – как се работи обемна, тежка пиеса, при това – камерна, между двама души. Как да задържаш вниманието на зрителя, как да се действа в тишината на камерното пространство – не може да крещиш, ярките жестове не вършат работа. Иска се друга техника на присъствие и на игра. Това бе първият ми камерен спектакъл, така че получих незабравим урок, направо изкарах една академия. Меглена Караламбова е изключително прецизна, при нея не се допускат грешки – ако сме пропуснали реплика или сме завъртели каламбур, такива неща се наказват с репетиции преди представлението с цялостно въртене на текста. Никаква възможност за импровизация: просто всичко е фиксирано в една партитура, която върви, без да мръдне. Изключително дисциплиниращ за мен процес: аз съм малко недисциплиниран актьор, повтарям реплики, измислям си някакви неща, продължавам да си досъчинявам – не ми стига репетиционният период, а и публиката ако ме зарази… След този процес се отказах да ги правя тези „престъпления“ дори и в други представления. Което много ми помогна за проекта с Мария Стефанова. Това, което беше изумително за мен – още на първа репетиция тя беше с научен текст на цялата пиеса. Оказа се, че това е нейният принцип на работа. Всеки ден на маса правехме съкращения на реплики, на цели сцени, прекомпозираше се пиесата, за да стане поясна за публиката – режисьорът Стефан Спасов „оперираше“ текста. Как след всяка репетиция Мария Стефанова направо изтриваше от главата си тези текстове, които падаха предишния ден – и това е актриса на 84 години?! Всеки ден опитваше нови неща, нови нюанси, нови акценти в репликите. Това ми даде много позитивен заряд и на мен. За да загреем за представление, ние се виждаме 2-3 дни преди това в нейната кухня в нейния дом – пием кафе, ядем сладки, отвън пърхат гълъби, мяукат котки, ние ги храним като в един реален съвместен живот. Така правим възстановителни репетиции. Нямаме проблем да играем „Кралицата майка“ където и да било. Съвсем скоро изгоря пултът с програмите на осветлението за спектакъла. Нямаше нито тъмно, нито светло – изиграхме го само „на дюс“, като на репетиция без художествено осветление. Това, че нямаше промяна в осветлението, което в определени моменти помага на възприятията, много ни мобилизира. Изиграхме го мъжката, справихме се със ситуацията. А Мария Стефанова след това каза: „Сега да се извините на публиката, да им върнете парите и да дойдат да го гледат следващия път с нормално осветление“.

 

И пънкар, и църковен певец

Като стана дума за двете „майки“, в Класическата гимназия имахме една майка – мама Доби, учителката ни по музика, която още в 8-и клас събра по-талантливите музикално момчета в създадения по изрична молба на Людмила Живкова Камерен младежки хор за старинна българска музика (нямаше как по онова време да бъде за църковна музика). Под това име ние пеехме „Христос воскресе“, „Господи, помилуй“, „Тебе поем“ и почти целия репертоар на „Йоан Кукузел Ангелогласния“ – формация с големи певци, в която понякога солист беше и покойният днес наш патриарх Неофит, тогава епископ Левкийски и секретар на патриарх Максим. Спомням си моя първи концерт на празника на Априловската гимназия в Габрово, където ни канеха всяка година. Тогава за пръв път видях как с тази музика разплаквахме слушащите ни, виждах как тя действа на душите на хората извън храма. За тия 5 години в Класическата гимназия имахме над 300 концерта с този хор на нашата мама Доби. И така, веднъж заминахме за Виена с хора на Класическата гимназия по покана на Виена Академише Гимназиум. Там бяхме разпределени в семейства на родители на учениците от най-елитното училище в австрийската столица. Попаднахме сред политици, банкери, икономисти. Децата разбраха, че ние от хора имаме и пънк, и рок група. Александър Воронов, който по-късно също стана актьор, и Нойзи Цветков имаха рок група „Паяците“, а ние с Юлиан Периклиев бяхме пънк група „Юнаците“. В мазето на едно от децата имаше апаратура, барабани, китари – въобще беше оборудвано като репетиционна. Почти всяка вечер там си правехме купоните – в тази красива виенска „маза“ с тавани, високи по 4-5 метра, с тухлени арки – направо концертна зала. Когато си тръгвахме от Виена с влака, нашите нови приятели дойдоха на гарата и ни дадоха един плик, като ни казаха: няма да го отваряте, докато влакът не тръгне. Махахме си с ръце, плакахме, а като влакът тръгна, отворихме плика. Оказа се, че в него има писмо за пънк група „Юнаците“ и ни бяха събрали парички, за да можем да си направим професионални записи на песните. Сума от порядъка на 500-600 долара, което за онова време беше много. Като се прибрахме в София, отидохме в студиото на група „Субдибула“ на ул. „Иван Асен“ и записахме няколко песни с много добра техника. Има ги в БНР тези 3-4 песни, които не след дълго свирехме на концертите по митингите: качвахме се на сцената преди „Подуене блус бенд“ и Васко Кръпката и пеехме нашите песни. Като завършихме гимназия, нашата пънк група „Юнаците“ даде основата на вокалната формация за църковнославянска музика „Юлангело“. В нея бяхме аз, Юлиан, Андрей Захариев, басът Пламен Бейков – последният студент на Борис Христов, също възпитаник на Класическата гимназия. Днес Юлиан Периклиев е действащ дякон в катедралния храм „Св. Неделя“, пък аз съм…църковен певец, където ме свари ситуацията. Най-вече в църквите в моето село Ярлово, където имам къща.

 

Още по темата