facebook
twitter

Култура

Артист, художник, певец... и понякога фотограф

Не е достатъчно само да си добър зад камерата - трябва да си и нещо друго
961
Ансел Адамс - "Тетоните и Снейк ривър"

Черно-бял документален филм от 1958 г. Камерата се плъзга по хоризонта на Сан Франциско, пейзажи, къща, стая, мъж свири на роял, а глас зад кадър обяснява: той е планинар, писател, учител, фотограф. "Той" се обръща към камерата и казва: Може би музиката е най-експресивното изкуство, но аз като фотограф, смятам, че творческата фотография с присъщите й качества може също да разкрие безкрайни хоризонти на смисъла. Завъртане към клавишите и звучи "Прелюд" от Александър Скрябин. Следва педантично обхождане на куфари и чанти с фотокамери, обективи, филтри, филми, плаки, стативи, осветление и гласът зад кадър ни съобщава, че всичко това се побира в 8-местната лимузина на известния американски фотограф Ансел Адамс (1902-1984). И мъжът на пианото е Ансел Адамс, и музиката на Бах и Скрябин във филма се изпълнява от Ансел Адамс. Изобщо страстта на Ансел Адамс е пианото. Другата му страст е фотографията. С какво го помним? С фотографията му, разбира се. 

Защото, за да си добър фотограф, трябва да си много добър в още нещо.

Доказва го и

 

първият български фотографчия Анастас Карастоянов

 

(1822-1880), който се учи за гравьор и печатар, изявява се като зограф, помага в печатницата на баща си Никола Карастоянов и... става придворен фотограф в Белград. Снима и съхранява лицата на легендарни имена от революционното движение като Васил Левски, Стефан Караджа, Ильо войвода и др.

Книговезец е и Йозеф Судек (1896-1976), но идва Първата световна война и през 1916 г. войникът от Австро-унгарската армия е ранен и с ампутирана до рамото дясна ръка се прибира в Прага. Учи две години при Яромир Функе - фотограф, модернист, който заедно с Франтишек Дртикол и самия Йозеф Судек следват авангардните тенденции в изкуството от началото на XX век, за да стигнат до международна известност още приживе. За Йозеф Судек казват, че е поетът на Прага. Фотографията му е романтична и умиротворена, с дълги сенки и опушени светлини. Има снимка, на която възрастният Судек върви по стръмна улица с голяма камера на гърба. Удивително е как този еднорък и дребен мъж обикаля по същия начин и провинция Хуквалди, където редовно посещава къщата на големия чешки композитор Леош Яначек (1854-1928). Подпира статива, намества фокуса и върху матовото стъкло се очертава "Стола на Яначек", "Стаята на Яначек" с повяваща се завеса, пианото, бюрото. Страстта към музиката е виновна и благодарение на нея през 1971 г. се появява книгата "Яначек-Хуквалди", в която Йозеф Судек композира със светлосенки, а в черно-белите очертания звучи музиката на Леош Яначек. 

Поезия и дълбочина може да открием във фотографията на проф. Цочо Бояджиев.

 

Философ, преводач, писател и поет,

 

фотографията му се доближава с монохромна единосъщност към визуалните внушения на Йозеф Судек. Черно-белият образ е може би по-мъдрият свят, защото само през неговата противоречива контрастност може да разгадаем безкрайните нюанси в привидната (не)еднаквост на живота. Фотографът според философа Цочо Бояджиев е този "съработник на природата", с помощта на когото виждаме "отбулващия лика си (или по-скоро многобройните си ликове) себепоказващ се свят". 

Впечатлен от реалността на новопоявилата се фотография е поетът Артюр Рембо (1854-1891). След 1882 г., вече отказал се от литературата, Рембо обикаля Африка, Азия, Индия и снима. Да, снима с камера, която си е поръчал от Лион заедно със специализирана книга и оборудване за обработка на снимки. Рембо пътешества, търгува и запечатва скитанията си върху стъклена плака. В писмо до майка си праща два автопортрета - бледи, пожълтели, надраскани силуети, но от визуалната му авантюра оцеляват много малко снимки, само 6 на брой, но "Но нищо. Аз жив съм. Завинаги жив...".

И във "Вилица и лъжица на А. Рембо" - черно-бял полароид с меки сенки. Това е фотография на пънк певицата, бунтарката Пати Смит. Някъде през 70-те на XX век тя започва да снима, за да ползва кадрите като фрагменти в артистични колажи. През 1995 г. купува стар полароид Land 100 и продължава да колекционира късове свят по-късно с полароид Land 250. Странно, уникалността на полароидната фотография е тази, която може да хване мига и да го погуби моментално (уловената реалност е изчезналата такава). Нищо не е толкова сюрреално, както снимката в малкия квадрат с картонена рамка. И това, ако не е пънк? Пати Смит има няколко издадени фотокниги, но спокойно заявява: Аз не съм фотограф. Те (снимките) са реликвите на моя живот. Сувенири на моето скитане.

През есента на 2014 г., скитайки се по улиците на София, един следобед попадам в Un cabinet d'amateur - тих апартамент галерия в центъра на София. Посрещна ме покойният вече Оливие Боасие и с блага усмивка ме поведе из "пространството на артиста" Софи Кал. Французойката, за която казват, че "е невъзможна за преразказване". Софи Кал, която прави изложби, инсталации, акции по цял свят, издава книги и да, всичко това е фотография - преследваща, следяща, на която аз реагирах по фотографски, а г-н Боасие, леко ядосан, снизходително ми каза: Софи Кал не е фотограф. 

Да, Софи Кал е артист и само понякога фотограф.

 

"Понякога" фотограф е и художникът,

 

преподавател в Художествената академия Росен Тошев, още по-такъв е скулпторът Александър Вълчев и още художничката Мариела Димитрова-Мара, режисьорът Виктор Чучков и още...    

Да си артист, художник, певец и ей така, между другото, и добър фотограф, може би не е толкова странно. Какво е обаче раздвоението при адвокат по авторско право, снимащ с картонена кутия за обувки вместо фотоапарат? На предизвикателството може да отговори само адвокат Венета Захариева, или Лукчето, както беше известна в добрите времена на фотофорум. След години участия в конкурси, изложби, фотографски награди и списание "Фотобюлетин" тя не на шега съчетава правните казуси и страстта си по камера обскура. 

"Ако импресионистите бяха зъболекари" и фотографи обаче не е дилема за стоматолога проф. д-р Росен Коларов. Везните на двете му прояви са в необикновено равновесие - ако на едната се трупат медицински, преподавателски, управленски и лицево-челюстни постижения, на другата се редят изложби, награди и фотовърхове. Казват, че героите във фотографията му са "обикновените хора с необикновени мечти", но д-р Коларов спокойно може да бъде герой във фотороман. 

Оказва се, че за някои писатели фотографията е и семейна традиция. Виржиния Улф например е племенница на великата Джулия Маргарет Камерън - една от гигантите във фотографията от Викторианската епоха. И тогава не е изненадващо, че Виржиния има фотоапарат от 15-годишна, има и "собствена стая" с купчина тетрадки, в които реди снимки и лица, мисли, раздразнения, съмнения, любими и любимци. От няколко години нейните фотоалбуми са

 

дигитализирани и достъпни на сайта на Харвардската библиотека

 

Разглеждането на тези своеобразни визуални дневници е археология на забравата, на паметта, но и интимен портал за среща с образите от семейство Улф и кръга Блумсдейл.

По-странна и объркваща е фотографията на писателя Мишел Уелбек. Противоречив, циничен, параноик, ислямофоб, накичен с какви ли не още епитети медали, френският романист е гнетящ и с фотографските си изложби инсталации. Уелбек е градски воайор, умело разчитащ граматиката на обърнатия образ и картографиращ територията на ърбън-пейзажа като визуална метафора на цивилизационния ни упадък. Пространството във фотографията му е почти толкова задушливо отровно, колкото са плашещи с визионерската си перспектива и романите му. Оказва се, че Уелбек снима от малък, но негови изложби се появяват в Пале Токио, Париж, през 2016 г. и в Ню Йорк през 2017 г.  

А в София през 2016 г. имахме късмет да видим фотографията на поп идолите Браян Адамс и Лени Кравиц. В тази музикантска серия се появява и Майкъл Стайп - фронтмен на R.E.M., който през миналата година издаде втора фотокнига. Майкъл Стайп не се губи в цифровия океан от изображения, а намира точния превод на дивия дигитален свят, в който сме преследвани от пикселизирани духове. Певецът използва странен екранен дефект - moire - и създава портрети, очарователни като ренесансови вариации на Джузепе Арчимбалдо. През 2019 г. се появи втора книга с фотографии и на актьора Джеф Бриджис. Той има късмета да притежава и да снима аналогово на Widelux F8 - механична панорамна фотокамера, при която обективът се движи по вертикална дъга, а получените кадри са с необичайна перспектива и изкривяване. Изключителни черно-бели разтегнати мизансцени, хванали персонажи и места през дългите паузи и почивки на снимачната площадка, и изненадваща способност да разказват истории, въпреки признанието: Аз ям, спя и снимам. Е, това го може само Големият Лебовски. 

Защото, за да си фотограф, вече не е достатъчно да си добър, трябва да си и нещо друго.     
 

Все още няма коментари

Още

Дженифър Анистън ще бори гола коронавируса

03.06.2020

540
За пръв път от 150 години Виенската опера поставя женски опус

26.11.2019

105
След 150 г. Виенската опера поставя за пръв път опера от жена

25.11.2019

397 3

Влез или се регистрирай за да коментираш