Надя Шабани е български правозащитен адвокат и активист. Работата й като директор на Българския център по нестопанско право е посветена на гражданските организации, на които помага да се застъпват по-ефективно за постигане на своите мисии. Омъжена, с две деца.

-----------

История за семейството и любовта

Като дете от смесен брак съм имала възможност да чувам и да се докосвам до много човешки истории на хора, които са живяли и отраснали на различни места -  възпитавани са различно, културите им са различни. Но любовта е премахвала всички тези граници, даже направо ги е взривявала.

Моите родители са се срещнали много млади - баща ми е бил на 21 г., майка ми - едва на 17. Към онзи момент (1972 г. ) баща ми е бил много беден сириец (едно от 12 деца от бедно семейство в Сирия, като малък се е налагало понякога да ходи по 5 км пеш до училище). Пътувал е към брат си във Франция, но в България се запознава с майка ми, влюбват се и напук на всички решават да са заедно. Разбира се, никой не е одобрявал - нито близките на майка ми, нито двете държави (България и Сирия). Наложило се майка ми да избяга при него, в едно мазе на ул. „Кракра“, което баща ми държал под наем като студент. Дълго време държавите не са им давали да сключат брак и се смиляват да им дадат шанс едва когато съм се появила аз.

Живели сме на много места, пътували сме, домът ни (особено този в София) винаги е бил Антимовският хан – среща на хора от много места, от цял свят, весели и споделящи. Примерът на моите родители винаги е бил: много работа, инвестиция в образованието на децата и помагай, с каквото можеш. Баща ми сега е уважаван кардиолог, брат ми наследи неговата професия. Надявам се да успеем и ние да предадем на децата си същите ценности – само любовта и разбирателството правят едно семейство щастливо.

История за борба  

В живота си съм имала щастието да срещна много активисти и да се вдъхновявам от техния личен пример и борби. Невероятна е смелостта да скъсаш с примирението към съдбата си и битовизмите и да направиш нещо, което може да те съсипе физически, но пък ще даде шанс духът ти да стигне по-далеч от малкото ти тяло. Хората с увреждания и техните родители са като всички други:  сред тях има изключително достойни и смели хора, има, разбира се, и доста объркани, а на моменти и не особено положителни хора.

В годините много съм се трогвала от съдбата и борбата на майките на младите хора с интелектуални затруднения. Една от тях е Мария от Ловеч, която много обичам. Дъщерята на Мария - Ани, е с тежко увреждане. Мария обаче е човек, който не може да спихне и да каже „Победена съм“. Казвала ми е, че преди години най-много е плакала на 15 септември, когато всички деца с цветя и весели родители тръгват към училищния двор, а те седят затворени с Ани вкъщи и гледат през прозореца. За да сложи край на това, Мария решава да започне да работи по услуги, които да развиват уменията на дъщеря й и други деца с подобни проблеми, така че те да успяват да се справят и да  учат, както и колкото могат. Съюзява се сдруги родители и заедно започват да събират идеи. Така започва и социалното предприемачество, в което работят тези млади хора.

Съдбата праща много предизвикателства на Мария, която губи сина си и какво ли още не. Но Мария е винаги на първите линии, когато трябва да защитаваме социалните каузи, постоянно мислеща какво може да се направи повече не само за нейното дете, но и за другите деца. Има много Марии в България. Тяхната борба винаги ме вдъхновява и ми дава кураж.

История за възмездието

Това, което правим в нашата организация, е да помагаме законодателството и средата в България да се променят така, че хората да могат свободно да се сдружават. Една от темите, по която работим от 8 години, е темата за отмяна на запрещението (ограничението на възможността да вземаш решение поради слабоумие или душевна болест според изказа на закона) и замяната му с нещо по-справедливо и хуманно – подкрепа.

Години наред организирахме важни конференции, кръгли маси, семинари с много участници, за да се убедим, че е важно да има промяна и да решим каква да е тя. На една такава конференция през 2015 г. с много съдии, прокурори, министър на правосъдието, хора с увреждания и техните родители обстановката много се нажежи. Използваха се много предизвикателни думи, а накрая един участник даже си позволи да каже, че който се чувства обиден от това, че е със слабоумие, може да напусне и да спре да се чувства обиден. Тогава си казахме с колегите, че трябва да счупим този модел. Че е време да излезем на площада, където са хората - тях да питаме каква да е промяната, да им разказваме, да ги убеждаваме. Че ще има повече смисъл и ще е по-ефективно.

След една година проведохме Фестивал на възможностите, в който се включиха над 1000 човека. После  организирахме Националната гражданска инициатива 7000, която събра подписите на 12 000 души. Тази година също проведохме Фестивал на възможностите в над 17 града, хиляди се включиха. Няма да забравя една майка с насълзени очи, която ми каза, че е благодарна на Бог, че сме на страната на нейните деца!

История за спасение

Покрай това, с което се занимавам, често се сблъсквам с трагични човешки съдби. Понякога хората се справят, помагайки си (не знам история, в която някой да се е справил сам), но понякога поради много причини тези истории нямат щастлив край. Една история много ме впечатли преди години, на едно бебе – Лилян. Лилян беше бебе бежанец от Сирия, с много увреждания. Живели в Халеб, млади родители с две момичета. Бебето и кака й (на 3 години) били при съседката, а майката готвела, когато в апартаментна пада бомба и я убива.

Бащата – мъж на двадесет и няколко, служител на компания за западни автомобили, грабва децата и решава, че ще бяга. Вървят тримата през Турция, той с двете деца на ръце и с компютъра. Успява да стигне в България, но и двете деца - болни, а малкото -  в тежко състояние. Приемат го в наша болница, лекуват го, но има нужда от по-сериозни операции, които при нас не могат да се направят. Тогава съдбата ни събра три българки (две адвокатки и една активистка), които някак не можахме да оставим този баща, макар и да не ни беше никакъв.

Събирането на дарения за това дете от тук щеше да е много трудно. Тогава обаче ни помогна една организация от Великобритания. По това време те не се занимаваха с деца бежанци, но също си казаха: „Няма как да оставим това нещастно бебе отвъд борда“. Направиха невъзможното и взеха детето, сестра му и бащата, макар че нямаше сериозни перспективи за живота му. Те просто не приемат да се прави преценка кой има или няма шансове, а вярват, че на всеки трябва да му се помогне да има повече шанс. Голям урок.

Просто история

Когато бях дете, живеех на едно място много далеч оттук, един малък град в Месопотамия, в Сирия, на границата с Турция, дълбока провинция. Там срещнах един много интересен човек, дядо Славейков. Дядо Славейков е българин, роден в Прилеп през 1900 г. На 17 години е осъден на смърт, защото е бил част от българското революционно движение, но през нощта преди екзекуцията му помагат да избяга. Бяга далеч и отива в Бейрут, където учи медицина. Пътувайки между Бейрут и Багдад, веднъж колата му се разваля и той се разплаква на един мост. Минава човек по моста и го пита с какво да му помогне. Дядо Славейков му обяснява и му признава, че няма пари. Тогава човекът му предлага да му оправи колата, а в замяна ще работи като доктор за една година (Славейков е бил гинеколог). Дядо Славейков приема, а после се влюбва в дъщерята на човека, който му помогнал, жени се и остава да живее там.

Имат 4 деца. Момичета се казват Роза, Христина, Людмила. Почти всички вече живеят в САЩ. Синът му се казва Хитлер! Дядо Славейков мразел французите, които окупирали Сирия по това време, и за да ги дразни, кръстил през 1930 г. сина си така – Хитлер Славейков! По-късно Хитлер Славейков става хирург в Германия.

Дядо Славейков говореше с децата си на английски, не беше успял да ги научи на български и когато ние се срещнахме, през 1984–1989 г., умираше от щастие, че с нас може да говори на български, и редовно канеше майка ми да си бъбрят за България! На мен ми разказваше страхотни истории за миналото си и какво ли още не. Невероятно е как хората намират връзки помежду си.